Глава XXXII

   Беше тихо. Нощта мълчеше. Само капчиците ситен дъжд от време на време барабаниха по покрива.. Полунощ минаваше, но тишината продължаваше... а сякаш удължаваше очакването на нещо предстоящо- неясно какво, неясно защо, неясно... дали изобщо нещо ще се случи.

   Тя отвори очи. Стана. Отиде до прозореца и се загледа някъде напред- сякаш опитваше да отдалечи собствените си мисли от себе си. Бегла светлинка очертаваше кунтурите на стаята, но бе достатъчна, за да се усили в погледа ѝ, да озари двата смарагдени кристала, които се бяха остъклили от сълзи и всеки момент щяха да се счупят. Тя полагаше неистови усилия да ги запази от гравитацията, но пропуквания имаше... имаше, защото идваха от там- идваха отвътре и пулсациите ги засилваха. Впи пръсти в корема си и се преви. Смъкна се по колене на земята- в себе си крещеше, нощта мълчеше и „неприятелски“ я потупваше по рамото. Сякаш в момента тялото ѝ бе затвор и някой упорито блъскаше и търсеше начин да разбие ключалката, човекът в нея търсеше начин да избяга от „божествената“ клетка- дереше себе си отвътре, скубеше коси отвън. Събра ги в шепите си и ги разпери в пръстите си пред прозореца. Светлинката преминаваше през гъстата им решетка, но те се стелиха и закриваха всяка нейна секунда досег...

   Изправи се рязко. Подът се посоли два пъти. Излезе...

   Отиде при Дървото. Беше се отпуснала така, сякаш беше излязла извън себе си и се наблюдаваше отстрани. Влезе в пещерата и в момента, в който се озова там... долу, краката ѝ се вцепениха, бяха като залепнали към земята, не можеше да помръдне и сантиметър. Огледа се. Завъртя се доколкото състоянието ѝ позволяваше. Погледна ръката си:

       -  „Явно наказанието започва... започва тук!“

      - Това е, нали? Заради това ме наказваш. Пристъпих основното правило и ти ме беляза- и така ми го показваш!? Така ли е?- изкрещя Капри. В този момент Луната освети пещерата. Един лъч се стрелна надолу. Освети първо камъка. После се насочи към нея, тя потрепери. Когато я достигна, тя се вдигна над земята... и се понесе заедно с него. Светлината придоби формата на спирала, която се уви около нея. Завъртя я силно. Тялото ѝ се сгъваше импулсивно-конвулсивно, засилваше се рязко и така и спираше- все едно бе като шамар- поредица от няколко, само ръката не се виждаше. В миговете, в които я спираше, в милисекундите, в които ѝ позволяваше да вдигне глава и да отвори очи- виждаше имената им. Миг... два... три- Рейнс, Валентина, Лети. Невидимата ръка отново я дръпна рязко. Засили я право към камъка и отново „наби спирачки“ няколко сантиметра преди него и я... изпусна. Болеше я вътре, болеше я и вън... Болеше я всякак.

       - Каприфолия... чу се глас и ехото го понесе- Изправи се, Каприфолия. Стани!- твърдо повтори вече усилващият се вой- беше ѝ трудно, но го направи- Още с раждането, Нейният дар определи съдбата ти- да лекуваш душата като поглъщаш тъгата!

        - Но не съм имала избор, нали?- прошепна тя.

        - Замълчи!- равно и студено каза гласът.

        - Нали???- повтори силно тя.

        - Замълчиииии!- тътенът разтресе пещерата, тя не помръдна.

      - Ами ако не я искам повече? Ами ако не мога да я понасям повече? 1083 лета малко ли са, кажи? И тези всички тонове тъга и болка! Кажи ми, малко ли саааа???- отекна гласът задавен в сълзите ѝ- Колко още?... Колко нощи?- нашепваше тя- Колко още години ще ме накажеш в самота, колко още пъти ще ме зачеркваш от уравнението на любовта? Колко, а... нима не го разбра? Нима не го виждаш? Защо мълчиш, отговори! Или ме удари... така, че никога повече да не стана, защото тук- раздираше кожата около сърцето си- вече е рана! И щом не мога аз да остана, поне... поне я вземи. Не ти искам силата, вземи ми само болката, сложи край на живота ми!... Моля те!!! Накарай го да спре- всичко вън и вътре в мен да умре! Моляаааа....

      - Много човешки животи минаха пред теб- продължи най-сетне гласът- вярно е. Изпълняваш тази задача отговорно много дълго време... Докато не срещна него! - пещерата отново се разтресе- И се подаде на човешкото в теб! Защо, Каприфолия? Защо позволи на емоцията...

       - Това не е само емоция!- изкрещя през зъби тя, но той продължи.

       - Позволи на чувствата да вземат превес и „живият огън“ те беляза, изгори те.

     - Не, жигоса ме! И не- тези чувства не са илюзия и не- не са забранени, просто... за мен не са отредени, нали? Те са истински и винаги са били неразривна връзка в човешките животи, част от нормалното човешко съществуване.

      - Човешки, Каприфолия, човешки! За теб са забранени грешки!

      - А без тях??? Не бих могла... Без тях не бих могла... Забранена е само тя... само любовта! А Лети и Виола? Това, което чувствам и изпитвам към тях- не е ли любов?- отговор нямаше - По-лесно е така, нали? Мълчанието решава всичко, нали??? Обичта не е любов, така ли?- гласът ѝ се извисяваше все повече и повече- и в него се усещаше гняв.

       - Ти не си им майка, Каприфолия!!!

     - А ако искам да бъда? Кажи ми, макар по кръв не съм и никога няма да бъда, но обичта ми към тях... Обичта ми към двете е безгранична! Не го ли показах? Не го ли доказах? Не го ли видя??? Не ми мълчи сега!

       - И какво от това? Ти не си човек.

      - Но искам да бъда... Вземи силата ми, вземи безсмъртието ми- без тях не го искам... не искам нищо. Позволи ми да обичам или ме убий!

        - А не е ли малко безотговорно? Кой ще продължи делото ти? Кой ще продължи след теб?

        - Не ме интересува... вече... не!

        - Никой друг не притежава дарбата ти! Поне не цялата- тя извърна глава и погледна нагоре.

       -  Кое? Кое е безотговорно? Че помогнах на толкова много хора, че за повече от хиляда години си позволих да обичам веднъж??? Кажи? Кажи кое, моля те, защото наистина не виждам- падна на земята- смисъл... в нищо.

         - А колко нарани?

         - Вече ми е все едно...

         - Веднъж си позволи гневът в теб да надделее и използва силата си, за да го излееш... в човек!

         - Нищо човешко нямаше в душата му!

       -  А ти ли- отново тътен- Ти ли ще решаваш кой да живее и кой да умре? Взе ума на „другаря“ му, но това... това което направи с Бран, ами Агримония?

       - Кажи ми, че вината за това е моя, че последствията са вследствие на действията ми. Кажи, че е така и вземи моя живот- като замяна... че отнех майка ѝ! Моля те!... Позволи ми да го обичам- разплака се- Любов е- да, забранена е- да, не го отричам- подари ми само ден, само ден да го обичам! Ако има начин- дай ми шанс, позволи ми- изправи се- или ме вземи тук при теб завинаги!- в погледът ѝ се четеше решителност, по-голяма отвсякога.

       - Ще те подложа на изпитание!

      -  Добре!- нотката на надежда озари сърцето ѝ.

    -  Не бързай толкова! Тук няма да има решение- правилно или грешно, няма да има отношение- човешко или божествено, няма правила, от теб зависи всичко сега и от действията ти ще реша какво да правя с теб... после!

     - А как да бъда сигурна, че няма да промениш условията в хода на „играта“?- в този миг три алени капки обагриха центъра на камъка, отрониха се сякаш от Луната.

      -  Боговете не кървят, нали?

      -  И не нарушават обещанията си?!

   Светлината изчезна. Луната се скри. В тъмнината на пещерата се виждаха само очите ѝ. Оглеждаше се. Беше в очакване и... Чу се шум, глух тропот. От начало сякаш отдалече, но постепенно приближаваше. Земята под краката ѝ започна да се тресе. Пропукването, разместването, триенето на скалите, разпъването на корените, създаваха усещането, че пещерата ще рухне всеки момент, но... не. Започна и утихна изведнъж, като че ли някой сряза капка дъжд, защото нещо така я побутна- един, два... няколко пъти, докато не застана с по един крак от всяка страна на пукнатината и падината след нея. Вътре започна да се движи нещо като лава. Лумна огън- през нея. Беше същият онзи, който съпроводи нея и момичетата на излизане и сложи първия отпечатък а ръката ѝ- първото изгаряне. Сега се усещаше по-силно, по-мъчително, по-болезнено. Огънят огря пещерата и сега тя бе видима. Гледайки през него, тя успя да различи две очертания, бяха еднакви, приличаха на входове- единият от лявата ѝ страна, другият отдясно. Бяла светлина очерта единия и той заприлича на портал... Другият- нищо... нищо не се случи с него, остана тъмен и непрогледен. Опита се да види нещо през вратата, отвора, дупката или каквото изобщо беше, но тъмнината не ѝ позволи. Постоя така известно време- може би се колебаеше какво да направи... Реши се. Стисна ръце в юмруци и скочи вътре в огнената пропаст, но... огънят я изхвърли пред светлата врата. Стана, поотупа се по- скоро, за да добие увереност.

    - „Добреее! Не ми позволяваш! Искаш да е тази! Само дано стоиш зад думите си!- тръгна, но в този момент „вратата“ сякаш се „втечни“ и придоби формата на сребърно огледало. Погледна го. Видя отражението си... но за кратко, после то се размъти. Смени цветовете си няколко пъти и когато се избистри, тя видя познато място. Там имаше някой- тъмен силует на женска фигура. До нея имаше друг човек. Тя явно му помагаше. Косата ѝ се променяше...

     - Това спомен ли е? Или пък бъдеще?- сякаш познаваше силуета, но не беше сигурна- беше обърнат към нея с гръб и упорито отказваше да свали качулката си и да открие лицето си- Коя си ти?- посегна с ръка към огледалото, но щом го докосна сякаш мастилницата се разля върху него- Неее, покажи се пак, моля! Няма да пипам, няма да докосвам нищо!- отстъпи назад. Вълнението в отражението се успокои, отново започна да придобива очертания, но този път- пред нея се появи Дървото, струваше ѝ се, че може да го докосне. Пред него беше реката... и отново този силует на жената непозната, но беше по-близо до нея- потопи дланите си, Луната изгря и освети фигурата ѝ- тя се обърна.

    -  Неееее!- изкрещя неистово Капри - Не можеш да ѝ го причиниш! Не я взимай, моля те!- падна колене- тя е човек, има бъдеще- викаше и плачеше- Не мога да гледам! Не искам да гледам!- докато се отместваше назад се спъна и падна по гръб, но сякаш вече нямаше значение. Разкъса роклята си и остана боса върху студената земя с разранените си крака, но камъчето което я спъна... тя го взе. Подхвърли го в ръката си. Избърса лицето си. Погледна го, погледна и отражението и... хвърли камъка. Огледалото се счупи. Милиони малки парченца се стрелнаха към нея и я посипаха. Забиха се в кожата ѝ, разрязаха лицето ѝ, тя погледна нагоре и прошепна:

    - Стига! Остави я! Забрави за Лети! Аз оставам... искаш мен?... Държиш ме по най-жестокия начин, но искаш да бъда аз! - вертикално прокара ръце през лицето си и свали стъклата. Останаха само дирите им- Ще продължа да бъда лечител, а ти... мой мъчител! Но не ги закачай! Не посягай на никого! Чу ли? Чу ли ме? Разбра ли ме? - крещеше отново Капри.

   Бавно, леко накуцвайки се запъти към тъмния проход. Вече ѝ беше все едно, беше ѝ безразлично, щом те ще бъдат добре, щом няма да закача тях!... Влезе в тъмнината. Озова се отново в гората. Усети нещо. Зад нея имаше някой. Беше приплела коси в Дървото и прокарваше пръсти през тях и в един момент се обърна. Стана и отиде при нея. Погали я, погали я така както се милва малко дете, Капри потръпна. Сложи дланта си върху двата белега на ръката ѝ. Сви пръстите си, стисна я. Пусна я. Нямаше ги...

     - Скоро ще разбереш, Каприфолия... скоро ще разбереш!- и протегна ръка към нея, за да ѝ помогне да се изправи... Пръстът ѝ беше убоден...

Глава XXXIII

   Часовникът удари седем. Рейнс трепереше. Ходеше напред- назад без да спре. Не можеше да си намери място. Отброяваше всеки удар на махалото- колко по-бавно удряше то сега, или поне така му се струваше, толкова по-бързо препускаше сърцето му, мислите му... цялото му същество. Нямаше и как да не е така. Щеше да види дъщеря си. Не че вече не я бе виждал, но сега... сега всичко беше различно, вече всичко беше по друг начин иии... може би не съвсем. Все пак това странно усещане се бе появило още на първата им среща, но той го отдаваше може би на зародилият се вече интерес към Капри, но преди няколко дни... неее, това, което се случи тогава, онази стая, онзи танц, когато всъщност се пръсна цялата тази жарава от непоказвани чувства, неизречени слова и после се стовари тя... истината- тогава... тогава нещо трепна- силно и необяснимо. Сега разбираше, че притеснението ѝ, подсъзнателно е било основателно.

   Кръстоса ъглите на къщата многократно. Милион пъти смени изразът на лицето си- замислен, притеснен, щастлив- именно защото беше жив, по-жив от всякога... и все пак... тъжен- заради нея, тя щеше да си тръгне...

          - Дали ще мога да поговоря с нея? Да я докосна? Да я видя... за последно? Виола, мила моя Валентина... случайно ли бе, че точно ти ми каза да бъда спонтанен, естествен, искрен, да бъда себе си? Дали пък не я уплаших с това? Неее... силна жена е, едва ли.

   Той беше на втория етаж когато на вратата се почука. С два-три разкрача взе стълбите и се озова пред нея. Роберта тъкмо идваше.

     - Тази вечер аз ще съм портиер! Който и колкото пъти да се почука- ще отварям аз! Разбрахме ли се, Роберта?

     - Добре!- сви рамене тя и учудващо този път не попита нищо. Той отвори вратата и остана изненадан.

     - Вероника?!

     - Добър вечер, Рейнс!

     - Нооо, но какво правиш тук?

     - Дойдох да понервничим двамата, какво ще кажеш?

    - Нещо не те разбрах!?- тя му подаде писмото- Влизай, не стой така... Чакай, чакай, чакай! И ти ли я познаваш? И ти ли разбра?      Как? Кога?

     - На кой въпрос да отговоря първо? Или да влязааа... може би?

     - Извинявай, моля те, не ми обръщай внимание! Просто съм много притеснен, изнервен...

     - Разбираемо е! Не си я виждал от... от бе...

     - От четири дни!

     - Бебббе- заекна тя- Но как? Как така?

     - Ами... така- познавам я, но тогава разбрах коя е.

     - Кой ти каза?

     - Съдейки по почерка- същият човек, който е казал и на теб, което ме навежда на първия и може би по-логичен въпрос- ти от къде я познаваш?

     - От съвсеммм... Вероника се замисли- съвсем скоро, но тя преобърна света ми!

     - Вярвам ти, много я бива в това!

     - Моля те, Рейнс- тя му хвана ръцете- Седни и ме изслушай... моля!- и му разказа всичко- за Агримония... за Лети...

     - И не си го казвала на никой през всичките тези години???- тя поклати глава в знак на потвърждение.

     - А тя знаеше всичко, въпреки това- Рейнс я прегърна.

     - А Лени, тя знаеше ли?

     - Не... Никога не ѝ казах, а може би трябваше- и се разплака.

   - Недей, моля те! За всички ни, всичко е ново, неясно и необяснимо. И едва ли някой има отговор на въпроса „Защо“... хммм- подсмихна се той- може би само тя.

    - Кажи ми честно, обичаш ли я? Защото думите ти, действията ти- подсказват за това.

    - Няма да те лъжа, няма за какво, защото е точно така! Но никога няма да забравя..

    - Шшшш- прекъсна го тя- Знам! И се радвам!

    - Но аз не знам дали ще я видя отново!

    - Защо?- В този момент на вратата се почука втори път. И двамата скочиха като ужилени. Спогледаха се.

    - Очакваме ли още някой???- попита той, защотооо... до полунощ има още време.

   - Не мисля!... Не знам, няма как да бъда сигурна, не мислиш ли?- Той си потърка ръцете, духна в тях, сякаш, за да си пожелае късмет и отвори.

    - Здравей, Рейнс!

    - Лети??? Ти пък какво правиш тук?

    - Идвам дааа- тя се доближи до него- даа ви видя, да, идвам да ви видя- Псст, наведи се!- прошепна му тя и се доближи до ухото му- Когато всичко свърши, трябва да ти дам нещо, но не по-рано! За това съм тук!

    - И ти ли знаеш???

    - Наистина ли има нужда да ме питаш?- той кимна.

    - Заповядай! Разполагай се!- каза той вече с нормален тон.

    - Добър вечер, Вероника!

    - Добра да е!

    - Ще бъде!- каза Лети.

    - Тии... знаеш ли?- попита Вероника.

    - Мхммм- усмихна се Лети.

    - Но как?

    - Песента.

    - Каква песн?- попита Рейнс в недоумение.

    - Моята... и на Лени!- допълни Вероника. За това лиии?

   - За това! За това онзи ден избягах така. Още когато първият път я срещнах, Виола си я тананикаше. Само думите ѝ липсваха и ти... бабо... ги допълни онзи ден- Вероника въздъхна. За това се подхлъзнах там, на скалите и щях да падна, ако не ме беше хванал!

    - Виола... Валентина беше тази, която усети, че нещо ще се случи!

    - Това е тема на друг разговор, но... не сега- пък и е добре и тя да бъде тук, коетоо- тя погледна към часовника- ще се случи!

   И часовникът удари полунощ! Всички се спогледаха в очакване. Нещо се размърда в Рейнс- един, два- с всеки удар на махалото нещо го дърпаше.

     - Джоба!- извика Лети. Беше часовника. Той го извади и в следващия миг литна от ръката му. Нежна мелодия се понесе в нощта. Завъртя се... бързо. Окръжностите му се сляха. Вратата се отвори. То излезе... те след него. Нежен глас наруши тишината в тази топла вечер... това беше тя:

    - Това е началото на една история и краят на друга. Тук завършва всичко и отново тук започва. Нишките на няколко съдби се преплетоха, но сега кълбото се разплита и всяка една ще излезе от възела и ще тръгне по своя път, за да се свърже и завърже с нова такава и така в безкрая на времето... Но сега следва тяхната история- приказка с тъжно начало и прекрасен финал... и всеки един в нея е разбрал, че животът може да е много суров, но може всичко да се постигне с вяра и... безгранична любов...

   Златният „часовник“ вече приличаше на кълбо- преплетено и разплитащо се- сякаш отразяваше думите ѝ. Един лъч се стрелна от него и освети високия хълм. Духна топъл вятър. На върха застана едно красиво младо момиче- Рейнс се разплака- и с още по-прекрасния си глас, разказа една песен...

*“ Там във планината,

някъде в гората-

плувах по реката и притисках цвете във ръце...

... без да знам коя съм,

без да знам каква съм-

само някакво детенце със уплашено сърце!

Реката укроти се,

слънце появи се

и грейна силно като ден, но след безкрайно дълга нощ!

Аз се носех в плетен кош

и удрях всеки камък както дялкане със нож,

но тогава тя дойде-

взе ме от реката в своите ръце!“

   Кълбото спусна втори лъч- към Дървото край реката. Иззад него излезе Капри. Рейнс потръпна.

„Как ли те намерих

теб сега дете,

кой ли те доведе

в моите ръце?

Ти сега мълчиш си тук пред мен

и сладко се усмихваш ти сега на всеки слънчев ден!

Сега не се страхувай-

вече си при мен,

без да знам коя си- вземам те със мен!

Ще те уча да лекуваш ти

всяка рана, всяка болка и ранените души!“

   Двете започнаха да се приближават една към друга. Валентина свали медальона и той полетя и се насочи към Рейнс. Погледът ѝ също. Капри продължи:

„Ти държеше цвете,

стискаше го с двете

с двете мънички ръчички, които милват ме сега-

сълзи падаха във стон,

върху нежния красиво-цветен златен медальон-

с теменужки сплетен той...

с обич е направен, за да бъде твой!“

   Той хвана медальона. Вероника го стисна за рамото.

„Магьоснице, велика –

учиш всеки ден

как да излекувам раната във мен?

Как да търся болка в другите,

да лекувам всяка рана или счупено сърце?

Но как да я намеря

таз следа сега...

кой ли да потърся?

Днес? Не знам кога...

Покажи ми знак във тоз прелом

или къщата, която може би е родния ми дом!“

   Капри и Виола се хванаха за ръце и запяха заедно:

„Но ние сме си двете

заедно сега –

в слънце, буря, облак,

или пък в мъгла-

ще открием заедно със теб

всяка стъпка зиме, лете,

във поляни или в стеб!

Заедно ще бъдем

ние с теб до край,

или докато намериш

своя роден рай...

... и когато го намериш ти

- не ме търси, не се обръщай-

само... ме пусни!“

   В този момент Капри започна да се отдалечава от Валентина. Погледна Рейнс. Очите ѝ пронизваха сърцето му. Влезе в реката, разпусна косите си. Обърна се:

   - Обичам те!... Завинаги!- потопи се и изчезна... като нимфа в спокойното море на фона на бушуващото му сърце, като падаща звезда със миг проблясък в нощното небе...

   Валентина се доближи до него. Той я погледна, тя се хвърли отгоре му:

   - Не плачи, татко! Вече съм тук!... Тук съм вече, тук ще бъда... до теб и никога надявам е далече!

   - Валентина, моя малка Валентина...Малка беше, голяма си сега- падна на колене- Порасналото ми момиче. Днес навършваш четиринайсет години!

   - Знам! Тя ми каза- изхлипа Виола.

   - Сигурен съм- усмихна се той- Не плачи!- и я целуна. Имаш нейните топли сламени коси!

   - Но прави- като твоята!

   - Имаш нейните кафяви очи- чисти, дълбоки, красиви, диви и истински!

   - И малко от твоята дарба да възкресяваш дървото- изсъхнало да оживее в ръцете ти!- той отново я прегърна и прошепна:

   - Благодаря ти... Благодаря за всичко... Каприфолия!

   Без да усети, Лети сложи нещо в джоба му...

*По мелодията на песента “Algo pequenito” / “Something tiny”/-Daniel Diges