Кап. Кап. Кап.

Дъждът барабани по прозорците с есенен допир и ги събужда от блажения копнеж за пролет.  С безкомпромисна жестокост отнася пожълтелите листа от улуците и прави път на стихията. Отнася заспалия на улицата прах. Прочиства града и душите ни от  ненужното... Оставя празни, чисти панели  буржоазно безразличие.

Като шаблонен ефект в стар, ниско бюджетен филм.

Осезанието на идващия финал по правило трябва да пронизва с безброй остриета. Ала не.

Ти поне би трябвало да знаеш, че при мен превратностите са наобратно. Горда съм от себе си. Успях. Надмогнах себе си и успях! Намразих те...

Може би сега е моментът да ти заявя гордо „Казах ти!” и да се оплезя като малко дете. Защото те предупредих много отдавна, а ти все не  ми вярваше...

Освободеният ми смях отлита от устните и впива отровните си зъби в плътта ти, бавно изгаря вените сякаш сярна киселина. Първо изпепелява тъканите, сетне превръща оцелялото в стерилно, ледено кубче. Жива статуя на изфантазиран, гръцки бог  с един-единствен поклонник.

Май се затрудняваш да  поемеш въздух?

Усмихвам се арогантно на победата си и запращам цигарения дим право в лицето ти. Той те удря като силен юмрук с дъх на минали обещания, прегръдки и сълзи. Замърсява порите ти с невидими сълзи. Надушва тежкия парфюм на раната и оживява. С ехиден смях пропълзява през тила ти и преминава по гръбначния ти стълб, обхващайки те в смъртоносния си пашкул от презрение.

Ти стягаш мускулите си, очаквайки следващия удар. Готвиш се за борба с невидимото, само и само да си докажеш, че си измислям, че все  още те обичам. Но не можеш да знаеш къде ще бъде предстоящият юмрук. Защото подозираш, че моите думи винаги ще останат незрима смърт за тебе.

Колко  опияняващо е да те гледам как  агонизираш в краката ми! Сигурно би ги излизал, ако ти кажа! Ала удоволствието не е пълно, преди да заплачеш – една капчица да се търкулне от ранимите ти  очи, компенсира всички мои.

Почти цялата съм удовлетворение, когато те гледам как сърцето ти трепери от студ и се свива до размера на шушулка. Както преди време правеше ти...

Колко невероятни са игрите на съдбата понякога! За да е Твоя Милост щастлив, лъгах, крадох, бях двулична, унижавах (се) и още много компромиси с ценностната ми система.

А сега? Сега само казвам истината и те боли.

Чувството е неописуемо! По-невероятно е и от първия път, когато се ”любихме”. Обичаше ли ме изобщо тогава?

Смехът ми се цели все по-точно в сърцето ти - милиони  ледени стрели (падането във вода понякога носи летаргичен край със себе си).  Една най-после попада в десетката.

Моята цел е постигната - ти проплака. Две малки капки болка се изцеждат от черните ти ириси, падат по гъстите ти мигли, целуват смразяващо скулите и бузите ти, преминават през устата ти като нокти на граблива птица, оставят парещи следи по меката ти кожа.

Отне ми най-човешкото и ето ни тук. Завъртам се на токовете си и тръгвам към бъдещето с уверена крачка. Ти си в миналото и ще се погрижа да  останеш в него.

Le perdite nel loro gioco, "preferiti"! Ho vinto!