Приятелката ми Катя бе една от най-красивите в града – красива като кошута, с дълга черна коса, накратко казано нямаше нищо, което да ù липсва.
Най-изтънченият поет или писател не биха могли да намерят думи, а и едва ли най-великият художник или скулптор биха могли да пресъздадат красотата ù.
В баланс на всичко това бяха и недостатъците, които притежаваше. Като антипод на красотата ù бе нейната непримирима ревност, магарешки инат, необуздана страст, с готовност да изнасили дори любимия.
Въпреки всичко това, бях лудо влюбен в нея…
„Ах, тази Катя! – Казвах си аз и се питах. – Кога ли ще отговори на чувствата ми? – държах ръцете, а сетне галех лицето ù, целувах кадифената кожа на челото и страните ù.
Изричах възможно най-нежните и красиви думи, дори ù казах, че прилича на разярена котка…
За отбелязване бе, че мълчеше като мумия. Очите ù бяха широко разтворени. Имах чувството, че криеха неописуема енергия, готова да изригне. А прекрасните и изящни, овални форми приличаха на желани и недоко ...