Това беше последният път, в който го видях такъв, какъвто го познавах и какъвто ще го помня до сетния си ден. Беше късен следобед, седях на дивана и се опитвах да планувам вечерта си, когато видях нещо черно да прелита пред терасата. В първия момент реших, че ми се е сторило, както често се случва, когато се доверявам на периферното си зрение, но видях черното нещо отново да пада. Не можех и да предположа какво е. Изтичах на пръсти до терасата и го видях. Беше Той. Стоеше и ми се усмихваше отдолу, подхвърляйки черното си яке. В този момент не пеперуди запърхаха из стомаха ми, а по-скоро милиони сапунени мехури пълни с щастие започнаха да се пукат в мен и цялото ми тяло настръхна от вълнение – от шията до върховете на пръстите на краката. Бях толкова превъзбудена, че не помня какво съм казала, нито какво ми е казал той, помня само как се чувствах. Коленете ми станаха по-меки от течен силикон, вестибуларния ми апарат се разбунтува и ми се зави свят, очите ми започнаха да парят, сякаш се опитваха да запалят фенер без батерията, а пръстите на ръцете – тях изобщо не ги чувствах. В този момент ми се стори по-красив и по-мъжествен от всякога. Толкова много исках да го прегърна – веднага, на момента, точно в тази секунда и нито миг по-късно, че ми се искаше да скоча директно през терасата в обятията му, вместо да го изчакам да влезе. За момент се почувствах като Жулиета, но в доста по-небрежен вариант. Вместо рокля бях облечена с широка тениска, която трепереше от неконтролируемите движения на тялото ми. Едва ли има друг момент, в който съм го обичала повече, отколкото в тези няколко секунди под терасата. Гледаше нагоре, право в мен и чувствах, че никой и нищо няма значение на този свят. Очите му искряха като току що разпалил се огън в камина. Не знам той колко се е вълнувал от тази среща, но помня колко топло и меко разтягаше устните си в пленителна усмивка.

          Следващите няколко момента, които са изминали от срещата на терасата до появяването му на входната врата, не ги помня. От погледите, които си разменяхме отвън, сякаш директно се хвърлих в ръцете му и исках да удължа този миг колкото се може повече, да се разлее във вечността и цялата вселена да спре да се движи за миг, за да си откраднем няколко секунди. Помня как биеше сърцето му, колкото топло беше тялото му, аромата на парфюма, помня мястото на всеки кичур от косата му. Прекарахме цялата вечер заедно. Бях толкова щастлива онази вечер. На сутринта, когато се събудих, той беше първото нещо, което видях, пърхащите му мигли и живия поглед. Не исках да ме пуска от обятията си, не исках да си тръгва. Но си тръгна. Трябваше.

          А само как я мразя тази дума „трябва“. Какво, защо и как трябва. Така се е загнездила в главата ми, че мога само да предположа колко болка ще изпитам, докато я изкореня напълно. Една кратка дума, от 2 срички, която упорито ме тегли на долу и не мога да я пусна, за да изплувам. Винаги правя нещата както трябва и както се очаква от мен. Отдавна вече не познавам себе си. Станала съм по-логична и предвидима, отколкото искам да си призная. Страхувам се, че ще се превърна в един сив човек. Като тези, които виждам всеки ден, да подминават цъфналите дървета, усмихнатите деца, слънцето… Като тези, които подминават живота си, защото така трябва. И както трябва – отпратих го. Отпратих щастието ми да си тръгне, защото така трябва и това се очаква от мен. И той си замина.

          След това срещите ни се състояха само около общи познати. Той ме отбягваше, а аз се стараех да не го преследвам. А отвътре малко по малко изгнивах и умирах. Бях по-самотна и по-нещастна от всякога. Всяка вечер забивах лице във възглавницата, само за да не се разплача. Сърцето ми се свиваше и добиваше плашещо малки размери, белите ми дробове отказваха да ми служат, а ребрата ми сякаш се извиваха навътре и пробождаха всяка част от мен, за да боли още повече. Тази пареща болка се изливаше като лава. Всяка клетка от тялото ми я усещаше и сякаш искаше да я предаде на някой друг, за да се отърве от нея, защото беше непоносима. Усещах тялото си съвсем чуждо и малко, за да побере всичките емоции, които съдържах в себе си. А те бяха толкова много, че понякога си пробиваха път през слъзните ми канали и като капки дъжд се опитваха да паднат някъде далеч от мен. Но никога неми олекваше... Тогава разбрах какво е да се разболееш от любов. До този момент винаги съм го смятала само за мит, но в момента, в който го почувствах знаех, че това е най-страшната и болезнена болест, която ще прекарам в живота си. Нямах желание да излизам и да общувам, не исках да говоря с никого. Чувствах се отпаднала и уморена, нямах апетит, не можех да спя от седмици. Дните си прекарвах в компанията на незнаен брой кафета и около кутия цигари за всеки един залез. Светлината ме дразнеше, тъмнината също. Аз самата не понасях себе си.

           Беше сутрин. Отново не бях заспивала и чаках изгрева. Зората беше кърваво червена, примесена с различни нюанси на лилаво и розово. Това е най-тъжният и самотен изгрев, който съм виждала някога. Гледах го и сякаш си говорехме със слънцето. Знам, че то не искаше да изгрява, и аз не исках, но трябваше. Тогава не се сдържах и му писах. На моето щастие, което сама изгоних. А то съвсем не беше същото. Беше студено, отдръпнато и непознато. Беше всичко друго, но не и мое. В този момент душата ми се пръсна на толкова парчета, колкото бяха лъчите на слънцето. И всяко отделено парче от нея болеше толкова, че исках да крещя колко имам сила, но нямах смелост… Спомнях си само онзи момент на терасата, като че ли ми беше малко болката от разкъсващата ми се душа, та исках да се самонакажа още. Това беше заранта на моята смърт.

          Ако някой се пита: „Тогава как, по дяволите, разказваш тази история?“, веднага ще отговоря. Преродих се. Сега съм плачеща върба. Държа да отбележа, че дървото, в което съм се преродила няма нищо с историята, описана по-горе. Или поне така предполагам. Едва ли някой може да каже защо и как се преродил. Но помня своето щастие. От шестнайсет години го чакам да мине поне веднъж покрай мен и да се загледа в клоните ми, за да видя очите му само още веднъж. Него го няма. Минават всякакви хора, някой дърпат клоните ми, другите се крият от дъжда под мен, но Него го няма. И за финал ще ви кажа само едно – не подминавайте дърветата просто така. Всяко дърво пази в себе си една история. Дърветата цъфтят когато обичат и колкото повече обичат, толкова по-зелени стават. Вие, хората, можете да не ни чувате, но поне ни поглеждайте от време. Така ще знаем, че някой ни забелязва и не сме напълно мъртви.