4.10.2022 г., 6:58 ч.  

Под уличната лампа 

  Проза » Разкази
1271 1 4
8 мин за четене

Възрастен мъж вървеше по празната улица. Не бързаше. Беше пиян, но не му личеше много. След като излезе от бара не срещна никого чак до вкъщи. Улицата беше пуста, нямаше хора, рядко минаваха и коли. Мъжът предпочете да върви до тротоара без да се качва на него. Не бе понятно защо, но така му харесваше. Понякога на пътя му имаше спрял автомобил, който той трябваше да заобиколи. С лениви, любопитни, търсещи пръсти като на слепец, мъжът погалваше вратите и капаците на колите, обираше насъбралата се прах.

Накрая се спря пред четириетажна сграда и погледна към прозорците на апартамента, на четвъртия етаж, където живееше. Спалнята на племенницата му беше озарена от бледа, мека светлина. Нощната лампа светеше. Старецът се загуди дали чака него. Надали. Най-вероятно беше с приятеля си. Кой ли би чакал него? И защо? Какво би могъл да каже или да направи той, че да си заслужава такова очакване, толкова късно вечерта? Мъжът се спря за момент и опита да усети нощта. Подухна лек вятър, колкото да прогони за момент влажната и топла прегръдка, с която нощта обгръщаше мъжа. Облаци затуляха луната и звездите. Във нощ като тази или валеше или вятъра се усливаше и издухваше облаците. Ако вятърът спреше тогава със сигурност щеше да завали. Така беше в този град.

От двор надолу по улицата излезе черна котка и със ситни, бързи стъпки тръгна нагоре по тротоара, с изненада се спря пред мъжа, който беше застанал под една улична лампа, поколеба се за момент накъде да тръгне, после го заобиколи и продължи напред по пътя си. Мъжът я гледа дълго как спира няколко пъти и се ослушва, докато накрая се сля с нощта. След като изчака котката да се изгуби в тъмнината, мъжът бавно се отдели от уличния стълб, на който се бе подпрял и бавно закрачи към четириетажната постройка от другата страна на улицата.

В хола на апартамента възрастният мъж се придвижи опипом в полумрака. Знаеше апартамента наизуст. Не искаше да пали лампата, за да не се види светлината под вратата на племенницата му. Не му се обясняваше къде и защо е бил. Искаше му се да си легне и да спи. Спъна се в нещо и падна на земята. Нечий обувки - реши мъжът, след като опипа пода. Мъжки обувки. Племенницата му си имаше гостенин.

- Какво, по дяволите беше това? - трепна мъжът, който лежеше на леглото, надигна се на лакът и се вторачи във вратата, която свързваше стаята с хола. Той пушеше цигара, която изпусна на леглото. Грабна я бързо, засрамен, че беше показал страх и я тикна между устните си.

- Чичо сигурно се е прибрал. - каза жената. Беше млада и красива - с дълга черна коса, красиви скули и хубави кафяви очи. - Сигурно е преобърнал някой стол.

Мъжът и жената току бяха правили любов. Телата им все още бяха потни от физическото усилие в топлата и влажна нощ.

Мъжът легна обратно по гръб в леглото, загледа се в тавана. Той беше добре сложен и имаше брада. Сега я почеса, мислейки дали би могъл да си тръгне или трабваше да остане. Не му се говореше. Искаше му се да си легне сам и да заспи дълбоко. Утре щеше да е труден ден. Трябваше да се наспи добре.

- Старият глупак - каза мъжът, накрая. - Сигурно пак се е напил.

- Може би. - каза тихо племенницата.

- Защо само ходи по барове и си харчи парите? Не може ли да се напие у дома, като всеки друг?

- Сигурно обича компанията. Не е хубаво да пиеш сам, у дома. Може би той ходи в бара, за да не е сам, не толкова, за да пие.

- И така да е, само си харчи парите. Няма ли си приятели? - каза мъжът. Не му се стоеше при жената сега, а не знаеше как да си тръгне, без тя да му се разсърди. Беше го яд и си го изкарваше на чичото.

- Мисля, че не. Няма си никакви приятели. Има само мен. Много е самотен.

Мъжът се замисли. Допуши си цигарата и я загаси в пепелника на нощното шкафче. Ах, как му се искаше да си отиде и да си легне у дома. В собственото си легло. “Човек трябва да може да каже, че иска да спи сам и да си отиде без никой да му се разсърди, нали?” - чудеше си мъжът. Вместо това каза:

- По-добре да си намери някой другар. Пълно е със старчоци в Клуба на пенсионера долу в града. Защо не отиде там?

- Той е почти глух. Дори със слуховото си апаратче е почти глух. Може би му е трудно да се сприятели с някой именно заради това.

Мъжът се замисли. Помисли си за стареца, който сигурно си лягаше в стаята от другата страна на хола. Стана му мъчно и като го осъзна, още повече намрази чичото.

- Какво ли му остава? На тия години. Сам и глух, без да може да си намери приятели. Аз да бях като него щях да се обеся.

Жената го погледна учудено, после се засмя странно. Мъжът, на свой ред, я погледна изненадано.

- Той опита…да се обеси. На закачалката в коридора. Прибрах се точно навреме. Срязах въжето с кухненски нож.

Жената не продължи. Загледа се в тавана на стаята. Мъжът също замълча.

Постройката бе стара и тихо проскърцваше в нощта, щурците отвън се надпяваха. За стареца, легнал с дрехите си по гръб в леглото, тези шумове бяха несъществуващи. Беше напълно тихо. Единственото което чуваше бе шумът на сърцето му, а и това бе по-скоро усещане, отколкото шум, но той го възприемаше като шум. Туп-туп. Туп-туп. Старецът полежа със затворени очи, но сънят така и не идваше. Най-накрая отвори очи и се вторачи в светлината на уличната лампа, отпечатана на тавана. Прииска му се да е навън под светлината, в топлата, влажна нощ. Полежа известно време, но после, след като не можеше да се противопостави на импулса си повече, стана бавно от леглото, като се мъчеше да не прави шум и бавно се запромъква през апартамента.

В стаята при племенницата мъжът с брадата все пак реши, че предпочита да се прибере да се наспи. Той стана и започна бързо да се облича. Жаната го гледаше от леглото. Не каза или не направи нищо, за да го спре. Въобще не ѝ пукаше дали той ще стой или ще си тръгне. Донякъде ѝ беше смешно, тъй като беше доловила желанието на мъжа да си тръгне и нерешителността му свързана с нежеланието му да я разсърди. За какво да се сърди? Тя беше достатъчно добре способна да си прави сама компания. Нямаше да се чувства самотна ако мъжът си тръгнеше. Дори щеше да се наспи добре. За двамата беше по-добре той да си тръгне, за какво толкова се колебаеше?

Мъжът се облече и се приближи до леглото. Целуна жената и излезе от стаята. Затвори вратата тихо след себе си, за да не събуди чичото, без да му хрумне, че последният не беше в апартамента, а и да беше, не би чул. Намери маратонките си в хола и ги обу бързо, после се спусна надолу по стълбището. Отвън фигурата, която беше застанала под уличната лампа го стрестна.

- По дяволите. - възкликна младият мъж. Чичото видя, че излезлият от сградата каза нещо, но не чу какво и не успя да прочете в тъмното по устните му, взе го за поздрав и кимна учтиво. Младият мъж кимна обратно, качи се бързо в колата си и подкара надолу по улицата.

Старецът гледа след червените задни светлини докато се стопиха в мрака. После седна на тротоара и се облегна на стълба на лампата. В това време племенницата му надникна през прозореца на четвъртия етаж. Бе загасила лампата и гледаше скрита в тъмнината на стаята. Наблюдаваше дълго време чичо си навън. Видя как същата черната котка отпреди излезе от двора зад стареца, спря се на място, после любопитно го заобиколи, спря се пак на средата на улицата. Мъжът я видя и ѝ се усмихна. Протегна ръка и котката се приближи предпазливо. Реши, че човекът бе безопасен и се отърка в ръката му. Старецът я погали. И той и котката изглеждаха щастливи за момент.

Щастието им обаче продължи кратко. Мъжът усети леки пръски вода по главата си. Той осъзна, че вятърът отдавна бе утихнал. Започваше да вали.

 

© Роско Цолов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??