Подаръкът на мама (2 част)
Днес остана да работи пред компютъра. По едно време чу тихичко отваряне на вратата и след малко едно коте се покатери по нейните крака. Едновременно с това някой запъхтян придърпа стол зад нея и две познати ръчички закриха очите й. Младата жена се усмихна и зачака. След няколко секунди чу скъпо за нея гласче:
- Ама ти защо не питаш кой е? Можеш ли да познаеш?
- Чакай да си помисля. Татко ти?
- Уф, колко си недосетлива. Опитай отново!
- Моето слънчице?
- Позна. - заля се със смях детето и се настани на коленете й.
Котето недоволно се покатери отново. Момиченцето го прегърна и то доволно замаха с опашка.
- Какво правиш, мамо?
- Опитвам се да напиша нещо.
- Някоя приказка ли?
- За едно малко момиченце.
- Като мен ли?
- Да. Но то е живяло преди много време.
- Така ли? Аз къде съм била тогава?
- Ти беше още в един магазин за момиченца. И очакваше да влезем там с татко ти.
- Така ли? - изненадано отвори очи детето. - И как ме избрахте?
- Татко ти ми каза: „Виж, мила, има коси като твоите".
- И това бе всичко? - недоверчиво погледна майка си.
Младата жена се усмихна и я целуна.
- Не ми ли вярваш? Та нали така открих и своята майка.
- Как? - момиченцето се сгуши в нея, прегръщайки котето. - разкажи ми, как го направи.
- Бях почти колкото теб сега. Имах малка кукла. Винаги бе с мен. Всяка нощ с нея си шепнехме тайни, докато заспим. А през деня често се криеше в джоба на рокличката ми.
- Защо го правеше, мамо? Много страхлива ли беше?
- За да не ми я отнеме някой по-голям. Защото тя обичаше само мен. Всичко си споделяхме двете.
- И какво стана?
- Един ден видях мама. Тя имаше коси, като моята любима кукла. Така си я избрах.
- А после?
- Един ден тя отиде с татко да ми изберат звездичка. - Младата жена тъжно целуна детето и замълча. - Повече не я видях.
Детето притихна. След малко тя продължи:
- Вместо тях дойдоха дядо и баба и заживяхме заедно тримата.
Пред очите на младата жена се появиха отново онези дни. Спомни си как от сутринта валеше. Тя бе успяла да си намери място до прозореца и заразказва на своята кукличка, как някога мама ще дойде и завинаги ще я вземе оттук. Ще заживеят с татко, баба и дядо. Отново видя как познатата кола спира пред вратата на дома и от нея слиза баба й. После през цялото пътуване мълчеше, прегръщайки кукличката си и с нетърпение очакваше да пристигнат в къщи. Защото там я очакваше прегръдката на мама. Спомни си, как възрастните хора отвориха пред нея познатата врата. Видя стаята, в която спеше, когато го взимаха за празниците от дома. Но вместо усмивката на мама сега, в нея имаше единствено нови играчки. Не се решаваше да ги вземе в ръце. Обърна се и погледна дядо и баба. Те кимнаха:
- Твои са.
- Как мои? Всичко това ли? - недоверчиво бе попитала старите хора.
Бе свикнала, че нейно е само онова, върху което е седнала или е скрила в малкия джоб на дрехата. Всичко останало можеше някой по-голям да го издърпа от ръцете и.
Младата жена отново се видя да разглежда играчките в онази стая. Спомни си изненадата да открие сред тях спотаило се малко коте. Заради бяло петънце между ушичките го нарече Звездичка. Тогава го прегърна и започна да му разправя как е открила своята майка. Как започнала да я очаква отново и отново, докато един ден я видяла пред себе си. Колко красиви коси имала. За нейните топли прегръдки. Как татко засилвал люлката. За всичко.
- Като моето ли? - зарадва се детето.
- Да, моя мила, като твоето! - прегърна я жената.
Настъпи вечерта. Младата жена сложи дъщеричката си в леглото и придърпа юрганчето. Както винаги, детето прегърна своето коте и му заразправя за мама и нейната баба. Котето слушаше внимателно и от време на време я близваше по лицето. Детският глас звучеше все по-тихо и по-тихо. Постепенно в стаята се сплетоха в сънен танц едно тихо мъркане и детското равномерно дишане.
Успокоен от настъпилата тишина лунен лъч надникна през прозореца. После седна върху едно цвете и се залюбува на двете спящи една до друга звездички.
© Вили Тодоров Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Много благодаря, вълнуваща съвременна приказка!!!
-
Благодаря, че сте се отбили при това нещо.
-
Топло продължение си написал, Вили!
Много увлекателно разказваш, прочетох го на един дъх
-
Ех, че хубав разказ...Ако кажа,че не плача, ще излъжа..Прекрасно, наистина нямам думи да опиша този разказ, вълшебен е!!!
-
Благодаря! Не мислех да го продължавам, но се получи, без да го търся.
-
Много....много е хубаво...
Не мога да пиша от вълнение...
Браво. С обич. -
И продължението ме разтърси...
-
!!!
... Безмълвна съм! -
Благодаря, че сте се отбили да го прочетете и дори някои са решили да си оставят мнението. Бъдете щастливи!
-
И аз... и аз си спомних как се разплаках тогава... Много трогателен, емоционален разказ!
Поздрави, Вили! -
Нямам думи! Спомням си първата част и колко плаках...
Сега ми върна спомена и трепета!
Благодаря ти, Вили! -
Целувам те! Прекрасен си... Докато четох тръпки ме побиваха и най-накрая се разплаках... Невероятен, нежен разказ... невероятен си!!!
-
Аплодисменти, Вили!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
