Подземна одисея

Лъчезар стъпи на две напречни лопатки между веригата на машината, за да се извози по наклона.

Лампата му осветяваше напред и встрани черните стени на минната галерия. Светлината присвяткаше от дирек на дирек и потъваше в тъмните, тук-там пробляскващи, кафяви каменни въглища.

Краят на смяната наближаваше и както винаги по това време Лъчезар тръгна към нишата с телефона на шеста извозна машина.

Като по неписано правило на това място се събираше цялата смяна, малко преди да тръгнат всички към трамвайчето, което със страшното си кълцукане, тропане и невъобразим шум ги извозваше навън, като спираше точно пред портала за лампистерията.

Лъчезар разпери ръце, за да пази по-лесно равновесие при движението на машината.

Мислите му бяха заети с работите около дома.

Младото му тяло тегнеше от умора, а дрехите на гърба му студенееха от попилата пот.

Работеше вече девет години в подземните участъци. Работил бе и като копач и като хаспелист, а сега вече работеше по специалността си.

Когато завършваха минния техникум в Бобов дол им рекоха:

- Вие сте бъдещите специалисти, бъдещите механици! Вие ще бъдете бъдещите хирурзи на българската минна промишленост!

Това бяха хубави думи, но колко години работеше вече под земята, на двеста метра под умрелите, а още си бе останал обикновен електрошлосер?

А добрият успех си остана там някъде, за училищните тефтери.

За да станеше механик, тук трябваше да чака някой да се пенсионира или пък, не дай си боже, да умре или да се случи не се знае какво?

Работата му не бе толкова тежка, колкото на копачите примерно, но му тежеше това непрекъсната обличане и събличане.

Ставаше сутрин в пет часа, обличаше се и отиваше в стола да закуси, напук на всички физиологични закони. След като приемеше назначението за работа, отиваше в банята, събличаше новите дрехи и обличаше ония дочени и малко окъсели клоунски дрехи. След завършване на смяната, минаваше отново през банята. Събличаше мръсните, омаслени или окаляни дрехи и ги даваше в пералнята за пране, а те притежаваха удивителната способност, че като ги обуеше след първото пране едва стигаха до колената му.

След освежаващия душ отново обличаше чистите дрехи и минаваше през стола, за да оползотвори купоните за усилваща храна.

- Вечер в къщи отново се събличаш и лягаш! – шегуваха се по-старите миньори. – Софиянци си сменяват чеиза по-рядко от нас. Не могат да ни платят само обличането и събличането тук, хей!

Лъчезар скочи със заучено движение от машината и се отправи към колежката, обслужваща извозната машина. Тя не го дочака, а от далеко го започна:

- Хей, мустак, защо се возиш в машината!? Нали знаеш, че е забранено от инспекцията! Това, младежите, сте опасна работа. С вас човек не може да се разбере.

Младият мъж знаеше, че тя така си вика – по навик, пък бяха нещо и кумство тъй, че не и се разсърди, а се усмихна чаровно.

- Спокойно, Снежинко, няма страшно, нали знаеш, ние ги правим тези машини и ние им знаем всяка тънкост.

- А за какви млади говориш? Та ние с теб сме комай наборняци?

- А пък и ти изглеждаш толкова млада!

- Абе, се съм се смладила и аз, с тия две големи деца, вече почти за женене. И не ми отвличай вниманието, а ми кажи защо се возиш ти в машината?

- Ами ако стане нещо?!

- Ще стане… хайде и ти! Да не чуе дяволът! Не виждаш ли, че куртката ми е цялата мокра, ако я извъртя – вода ще пусне.

Имахме авария на 305 шайба и съм направо скапан. Я ми кажи ти по-добре, какво правят вашите, леля Ваня и чичо Киро. Как са?

Унесени така в другарски разговор забелязаха, че отдолу по наклона се зададе завеждащият смяната.

Той бе възрастен, сериозен мъж. Оставаха му още няколко месеца до пенсионирането.

Държейки се отстрани за подпорните диреци, той отдалеко им подвикна:

- Ало, младежта, какво става с плана?

Снежана, станала изведнъж права, издекламира с хитровата усмивка:

- Изпълнихме го, бай Пешо! Даже имаме пет вагона над плана. Стабилни сме, нали!

“Умее да се нагажда тази Снежанка.” – помисли Лъчезар.

- Всички сме стабилни – щом си хващаме плана! – усмихна се завеждащият и приседна на пейката до тях.

- Какво стана с редуктора на триста и пета? – обърна се той към електрошлосера.

- Всичко е о`кей, бай Пешо! – опита да се пошегува Лъчезар, но като усети, че не му приляга да се шегува с посребрелите коси до него, продължи делово – Успяхме да подменим блокиралия редуктор с нов и сега машината е в движение.

- Добре, младежи, това е добре… - завеждащият вдигна ръка да запазят тишина. – Един момент, нещо се звъни на сигнала. Май звънят за техник? Лъчезаре, повърни се надолу и виж какво става.

- Ах, мамата…! –извика гневно Лъчезар. – Сега ли баш ще се намери отново да се строши нещо? Остават само още три- четири минути до края на смяната?!

Вгорчен до дъното на душата си, той презрамчи торбата с инструментите и затрополи с неохота надолу върху разсипаните покрай “Ската” въглища.

Изведнъж се спря.

Срещу него вървеше като пребита, придържайки се отстрани за окованите с каишки кабели, машинистката на следващата машина.

- Колежке, какво става там долу? – подвикна и Лъчезар, като очакваше да получи нужната му информация за авариралата машина.

- Там… там! – проплака машинистката, посочи с пръст към тъмното нанадолнище и след това сложи ръка на челото си.

- Какво бе? Де, продумай! – викна насреща и Лъчезар.

- Там долу… олеле… стиснаха бай Асен! Там бай Асен… пропадна кръста на главната галерия и въглищата стиснаха човека… тичай нагоре да кажеш на завеждащия смяната… - викна машинистката и заплака с виещ глас.

- Оле-е-е… ойде си човеко-о-о…!

- Стига си викала, мари! – наежи се Лъчезар. – Има ли други хора там, има ли кой да помага… да разрива там въглищата? – викаше той и чувстваше, че косата му настръхва, а очите му неконтролирано ще потекат.

В гърлото си чувстваше да засяда буца, а краката му да омекват като кренвирши, но намери неочаквани сили да кресне неистово на идващите копачи от по-горните шайби, които нищо не подозираха:

- Бягайте, ей! Бягайте надолу, въглищата са стиснали бай Асен! – и още не изрекъл, онези литнаха надолу като вихрушка.

Лъчезар разтърка запотеното си чело и се затича нагоре по наклона към телефона. Когато стигна се опита с по-спокоен глас да подготви завеждащия.

- Бай Пешо, долу май са стиснали… бай Асен. Като, че ли е пропаднал кръста на събирателната галерия. Какво да правим?

- Какво?! Какво? – заекна в първия момент завеждащият и когато си окопити, нареди рязко:

- Викай по телефона спасителната служба, а аз тръгвам надолу! – и хукна като сриваше въглища под ботушите си.

- Ало… ало… ало! – викаше Лъчезар в микрофона. Стараеше се да говори по-спокойно, а му се струваше, че крещи. – Ало, дежурният ли е?

Тук в участъка има пропадане, стиснали са един човек, Влизайте, моля ви, веднага!

След като сложи слушалката на мястото и Лъчезар се затича лудешката по нанадолнището. Не чувстваше нищо друго освен, че мозъкът му опира вече в косите му, а сърцето му бие лудо някъде горе в гърлото.

Пролази между склещените диреци и се промъкна към работещите мъже.

Всички без изключение ровеха неистово въглищата. Кой с ръце, кой с шилка, с копач, кой с гребуля.

Главата и плещите на пострадалия бяха разчистени и изглежда, че удара са понесли гръбнакът и задницата му.

Окопитил се вече след първоначалния стрес, гологлавият Асен също разриваше буците кюмюр около собсвеното си тяло и ги подканяше с плачеш глас:

- Айде, мъже, давайте, оти две дечичка ме чакат у дома! Давайте, давайте, поне жив да си ме закарате до вкъщи!

Бригадирът, който току-що бе пристигнал и тихомълком се бе включил в работата, взе търколилата се в страни каска, положи я върху главата на затиснатият миньор и влезе в ролята си:

- Иване, вземете с Жиката диреци и подложете от другата страна към нас, да можем да подхванем горнището! Другите донесете цепки и шлевери за да заскарим кубето, иначе падне ли още веднъж и нас ще ни отнесе!

Другите хукнаха, а той взе лопатата и започна да разрива въглищата около кръста на затрупания човек.

- Лъки, а ти не ме гледай в мустаците, а ела да помагаш! – подвикна той.

Чак сега Лъчезар усети, че го напуска обзелото го вцепенение и страх, приклекна от другата страна и започна с широко разтворени длани да гребе ожесточено сипещия се все още от горе материал.

Сега и десетината работници като да бяха едно цяло.

Бяха забравили взаимните укори и псувни, които се получаваха от самото естество на работата.

Борбата за живота ги свързваше кръвно, дори повече от братя.

Дойдоха и останалите от смяната, забравили за края на работното време.

Вклиниха под диагонал четири метрови диреци.

Над тях съразмерно закрепиха други, а над тях наредиха шлевери и се получи нещо като изкуствен заскарен покрив.

В същия момент отгоре отново лумна кюмюр, но отдолу при усърдно работещите изпопадаха само дребни късове, промушили се през не до там заскарения таван.

Всички вдигнаха глави при удара отгоре, но само след миг се включиха отново в работата.

Бяха разчистили и таза на лежащия миньор и решиха да го издърпат от затисналия го материал.

Нахванаха се кой където може като взаимно се предупреждаваха да внимават да не разкъсат човека, а другите ровейки около краката му, се опитаха и на ей-руп го измъкнаха.

Пренесоха го на здраво и закрепено отгоре място, подложиха две дъски една да друга и понечиха да го пренесат върху тях на сухо.

- О-о-х, кръста ми! – изрева Асен.

- Добре е, щом чувства кръста! – подвикна бай Цветан бригадирът.

Положиха го внимателно, подадоха му вода от нечия манерка да пие и го покриха с няколко куртки, за да не измръзне. От опит знаеха, че щом тялото изстине, болките се чувстваха десеторно по-силно.

Отгоре се промушиха с носилка двама от спасителите. След тях още двама.

Единият от тях, явно фелдшер, разпита ранения

 къде точно е бил ударен и къде сега го боли и като прецени, че време за губене няма, преместиха стенещия човек върху носилката.

Двама от спасителите легнаха по корем, обратно с краката си към наклона и започнаха да припълзяват назад, а с ръцете си повдигаха носилката през педя.

Другите отдолу помагаха и бутаха.

Всички движения бяха координирани и разчетени до точност.

Като преминаха ниското, се изправиха и хванаха носилката, за да вървят по-лесно, а останалите двама хванаха отзад.

Миньорите от смяната се хванаха за носилката кой където може и всички вкупом забързаха, препъвайки се и подхлъзвайки се нагоре.

Спряха сама за момент при завеждащия смяната, за да може да получи от Асен информация за това какво се бе случило.

- Абе, аз му разправям на началника, че трябва да подсилим този кръст, че е натрошено отгоре – думаше Асен на пресекулки – ама аз съм началник, казва, аз каквото наредя – това ще се работи! На сега – наработихме се!

- Нищо, Сенка, нищо. Щом си жив, всичко ще се оправи – успокояваше го завеждащият и се обърна към миньорите – Давайте по-бързо! Излизайте и направо за града, няма да чакате и секунда! За другите работи ние ще се погрижим. Ще им звъннем от тук, да ви чакат отвън с линейката.

- Мамка му и на... некадърнико! Викам му аз, че нещо може да стане, а той не – началник бил! А-ах, мамичката му аз, не хване да си оди, ами хората да страдат заради него…! – глъхнеше нагоре по тъмната галерия болезнения и разярен глас на премазания миньор.

- Бай Пешо – каза Лъчезар – ама и аз бях онзи ден в назначението, когато Асен направи забележка за укреплението, а оня началник Попадиин три дни влиза подред – та толкова ли не може да предвиди какво може да се случи!

- Лъки, Лъки! – свалил каската си, завеждащият разроши изпотените си бели коси. – Знаеш ли, тя нашата е… - и изпсува. – Че е трудно – трудно е, от двайсет години го виждам, всичко е на задника на миньора, на работника. Ама на, тая новата аристокрация – дето от нищото порасна – нищо не можеш им каза. Завършили с тройка в техникум или ВУЗ, мина и рудник не виждали – идват и хоп - началници стават!

- Когато не му работи куфалникът – какво ще стане? Ей това ще стане!

- Какво да ти разправям и ти сам го виждаш. На този баща му бил приятел на директора, другият бил кумец, трети агънца и ракийка носили – ами така ще е. Такава е системата, приятелю. На миньора никога не му е било отдавано дължимото. Само тормоз и мъка. Мъка и тормоз. Труд, труд – а да знаеш някой миньор да е забогатял – не е, нали? И няма да видиш някой да е забогатял. Хайде да вървим нагоре, че лампите на другата смяна вече присвяткат отгоре. То се е видяло и келепира, и номерата, и прокопсията.

- Хайде!

Идващите миньори от следващата смяна ги поздравиха мълчаливо само с кимане на глава.