Поляната в подножието на планината спеше. Нощта я беше завила със студеното си одеяло и лекият вятър носеше сънищата над нея. От сивите облаци се сипеше сняг. Бавно – бавно белите птици снежинките се носеха из въздуха като че ли в тях се бе породило напрежението на млади актьори, излизащи за първи път на сцена. А и така беше – те се раждаха сега и политаха в неизвестното. Постепенно започна да се наслагва бялата покривка под нежната закрила на планината. Тя бе като майка, чакаща единствения си син да се прибере от дълъг път и да разкаже какво му се е случило. Снежинките ще говорят по клоните на елите и високите борове, по черните камъни и влажната мека пръст. Приказката им безкрайна ще звучи и по полятата, ще се занесе и в града, ще мине и отвъд него.

Двама закъснели пътници крачеха по полятата. Хижата, в която ще пренощуват се намираше сгушена сред елите по стръмните баири. Пътят до там обаче бе лек, имаше малка виеща се пътечка. Двамата вървяха и приличаха на две черни точици всред голямото бяло поле. Оставяха дълбоки следи, крачките бяха бавни и изморителни, но тази нощ ги правеше някак си щастливи и те продължаваха. Небето бе сиво, луната, тази хубостница на природата, я нямаше, скрита зад дебелите облаци, които стояха между нея и земята като непреодолима преграда. Нейната липса обаче не се усещаше. Светлината й не бе нужна сега. На белия фон на прясно падналия сняг се виждаше всичко. Беше като рисунка на забързан художник, който е нямал време да оформи детайлите в този пейзаж. Нахвърляните черно – бели контури обаче бяха достатъчни да се улови самата идея – нощта и нейната тайнственост.

Двамата полека – лека стигнаха до планинската пътека. Арката от борове и ели засланяше входа й и те навлязоха в друг свят.  Гората бе тиха, красива и бяла. Тук снежинките не падаха така бързо,а си проправяха път измежду клоните. Заизкачваха се нагоре и от време на време се спираха за кратки почивки, разговаряха, смееха се и дъхът им излизаше на пара, след което пак поемаха към топлината на хижата. Пътят бе почни неутъпкан и се придвижваха трудно. Гледаха и полятата, останала вече под тях, през пролуките на застаналите от едната страна борове. Вървяха. Около тях витаеше магия. Магията на тишината, спокойствието, на снега. Рядко се забелязват подобни малки неща. Забързаното ежедневие не позволява да се обърне внимание, да се огледа от всички страни красотата на природата. Палитрата на градския живот е бедна – сиво, черно и понякога бледо жълто са цветовете, нанасяни с груба суха четка безразборно. Тази нощ в гората обаче нямаше и най – малък намек за това. Снежинките се сипеха малки и приспиваха леса.

Вече се видя димът от комина на малката спретната хижа. Още малко и се видя побелелия и покрив, под който светеше едно прозорче. Чакаха ги. Камината бе запалена, чайника вреше с топлата напитка. Чакаха ги. Двамата наближиха и се спряха отново да погледат надолу към поляната. Вече погледа не се спираше от нищо. Гледката, която се разкри пред очите им беше просто великолепна. Цялото поле беше покрито със сняг и само самотни дървета се чернееха. Небето беше все така сиво и спокойно. Вятърът не бе силен, само даваше такт на среднощния тих танц. Те гледаха и си мислеха, мечтаеха. Последна усмивка на това съвършенство и се прибраха на топло, където след чаша топъл лимонов чай се отдадоха на заслужен сън.

Навън снегът продължаваше да се сипе върху поляната. Хилядите снежинки искрици летяха като неназовани надежди, като мечтите. Както мечти летят в човешкото съзнание.

 Всичко бе тихо. Угасна и прозорчето. Всичко заспа.

Снежинките се сипеха по полето от мечти.