Завидяха хората на полето. Завидяха на спокойната му свободна шир. Завидяха на златорусата му коса, която вятърът галеше с длан на вълни, на вълни.
Завидяха хората и поискаха да живеят там.
Речено-сторено. Докараха огромните си машини - с едните издълбаха огромните ями за основите на своите домове, с другите вдигнаха тежките строителни материали, с които изградиха стените и затвориха пространството вътре. Стана тясно и подредено.
Примири се полето. Отначало се бореше, не се съгласяваше. Вятърът, който също не искаше да гали студената стомана на машините и твърдия грапав бетон на стените, му помагаше. Пилееше семенцата на узрялата златна трева и те кълняха на рошави кичури из загладения бетон. Но скоро ги изравяха и засаждаха на тяхно място култивираната, вечнозелена трева, която стрижеха ниско, та вятърът не стигаше - през надменните рамене на сградите, до косите ù. Тогава той се ядосваше и хукваше между високите стени, размяташе боклуци по гладките улици, блъскаше фалшивото злато на о ...