mitval (Валентин Митев)
38 183
13.07.2013 г., 19:25 ч.

Поличба 

  Проза » Разкази
1607 0 8
2 мин за четене

                                                       Поличба

            Ще ме възприемете за стара и грозна. Ще ме подминете, след като влезете в казиното. И не  само защото съм набутана в ъгъла на залата. Не е и защото приличам на еднорък, алчен за пари пират. Бедата е, че съм  изхабена от многогодишна вярна служба и в момента не работя. Дори ми изключиха напрежението. Последно звучах като комбинация  на лошо записана чалга и повредена полицейска сирена. А когато черешките ми спряха в една линия, подобно на стиснат скъперник, не се изплатих на щастливеца срещу мен. Потънах от срам пред младите, последна технология колежки…

            Сега си стоя и… Щях да кажа заслужено лентяйствам. Но кой те оставя,  когато съм изкарвала стотици левове на ден. Собственикът Мильо Ушите и техникът на казиното от пет минути ме зяпат с интерес. Това е ротативката, казва Мильо, справиш ли се с ремонта – знаеш, плащам добре.

            Техникът не губи време и започва да ме човърка. Чувствам уменията му по пръстите на ръцете. Дали да не се помоля да направи нещо различно от мен. Нещо виртуозно. След час желанията ми стават реалност. Талантът внася  душа в ламариненото ми тяло.

            Ставам ротативка с разум. И най-важното – след ремонта помагам само на бедни и онеправдани хора. Имам да наваксам, след като години наред съм разорила десетки. Развела съм не едно семейство. Но най-лошото се случи, когато предизвиках баща да изиграе до стотинка парите, дарени за лечение на болното му дете.

            Прочута съм. Отчаяни хора тайно си шушукат за мен на опашките за помощи, пред кухните за бедни, по пейки и паркове. Идват при мен с последните си монети, а аз просто предизвиквам късмета им. Пълня джобовете им с пари и моето сърце е щастливо.

            Мильо Ушите обаче е сърдит. Щедростта ми не остава незабелязана и лоши езици предизвикват гнева му. Нима може да има машина, която да раздава самоцелно парите му? Идва ден, в който казиното ненадейно спира да работи. Мильо се настанява срещу мен. От погледа му лъха хлад и омраза. Да видим сега – каква ще е моята печалба… Нищо! – и третия път барабаните ми не спират в щастливо съвпадение. Глупав сандък! Големият му юмрук разбива пластмасата. Там където, ако съм човек, трябва да е брадичката ми. Буря от удари и ритници. Накрая избухвам. Дим, пламъци и две души, преплетени в съдбата си.

            Няма да стане, шефе. Техникът е смутен. Грохнала е старата машина. Мильо мълчи. Погледът му е странен. Бляскав като на светец. После тръшва вратата на казиното. Вече никой не говори за добрия еднорък пират. Сега всички знаят за Мильо Милосърдния.

 

 

© Валентин Митев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??