Падна с трясък от високото, ей тъй от нищото. Строши се вехт, зелен, пластмасов фенер - тип прожектор от евтините.От удара се разлетяха фасонгата, батериите по 1.5 волта - от големите, стъклото, крушката. И дръжката се пропука надлъж - всичко се превърна в купчина боклук. Те чуха звука от счупеното, видяха го и отминаха.

      Бяха живели заедно дълго, за да се впечатлят от строшения фенер.Понякога, когато човек е млад, усвоява обноски и поведение за пред хората. С времето надграденото се разпада и заприличва на нещо счупено. Оставал нравът, казват. Говореха си за това и се съгласяваха, че когато този нрав е ръбат и зъл, се променя и усмивката - става вълча. Дългите години на съжителство обаче не  спомогнаха  да  прозрат, че разминаването в живота е тъй естествено , както сближаването, че те са двете страни на общуването, които не се изключват, а се допълват.Защото общуването е  разнолико и невинаги разминаването е беда , а и спасение понякога.

      Надяваха се да укротят препускащото време. Децата им отдавна имаха свои деца и свой живот. Сред дните на умора, безкрайна повторяемост и отегчение, откриха със страх неумолимото - днес си отиваше и с утре щеше да стане същото. Всичко си отиваше.

      Времето летеше, а те все още вярваха , че нищо не се е променило и нищо не може да ги раздели, Живееха на границата на светлината и сянката. Животът бе дълъг и удобен в светлосянката, но неусетно сянката плъзна към тях все по-плътна и непрогледна, докато погълна светлата част на дните им.

      Понякога , все още, тя искаше да му каже, както много отдавана, че иска да чуе гласа му нощем.Представяше си как ще се извинява за безпокойството, толкова късно. Той пък ще я уверява , че съвсем не е късно, че се радва да я  чуе. .Ще и каже също, че нейният глас е като неочаквано долетяла птица от мрака, на която човек няма как да не се зарадва...

      Тя тъй и не можа да надмогне наслоената лошотия, да го прегърне и да го приеме такъв , какъвто е. Сега жената с нощния копнеж за любов беше превзета от коварните болести, ядовете и тревогите.Нервите и  бяха изтънели до скъсване и го нападаше за щяло и нещяло. Той се опитваше да  възразява ядосан - не разговаряха , а крещяха яростно. Гледаха отвъд, покрай себе си , както се гледат врагове. Тъй отминаваха дните със спречквания и сдобрявания. Накрая той си втълпи , че тя го облъчва със смъртоносна енергия и изсмуква търпението и добрината му като вампир. И реши да изчезне, да я избягва, да не и говори.

    Заживяха онемели, стараеха се  да не се срещат . Въздухът под покрива на техния общ дом се нажежи. Тя се обиди и също се дръпна. Дните минаваха в  спотаен гняв.Подминаваха злополучния строшен фенер, дори го подритваха и той си стоеше разбит като злокобен знак за бедствие

        Един ден той си помисли , че това е поличба - зловеща и страшна. Те двамата са като двете батерии , след падането на фенера - безполезни и ненужни. В тях още има ток, но не могат да възпроизведат светлина заедно. Пропуканият фенер, като техния дом, не можеше вече да ги събере. Прииска му се да сподели с нея тъжното сравнение. Да признае, че съжалява за всичко, а тя сигурно ще го помоли за прошка. Обнадежден и зарадван от решението си, с ужас усети как от някъде дълбоко, изпълзя колебанието  - хлъзгаво и студено. Завладя го . Отказа се. Не можа да събере кураж - отложи за друг път

      Задаваше се празник, а страшната самота под общия покрив бе залостила здраво вратата за него. Сутринта,   изумени видяха , че  строшения фенер  беше изчезнал. Като че ли нощес  невидима метла се беше развъртяла в къщата, превзета от демоните на очуждението.

        Старият зелен фенер сякаш никога не беше падал и никога не беше се трошил на парчета, стоеше непокътнат на мястото си, където винаги е бил; Стоеше като икона. Двамата гледаха ту фенера, ту себе си, невярващи, пробудени като от кошмарен сън. Навън хората се поздравяваха с празника.