- Какво правиш тук? - попитя тя, упоена от аромата на въздишки, носещ се около силуета му.
Стояха така от двете страни на решетката, без да могат да пристъпят напред.
- Донесох ти подарък - изрече неуверено мъжът. - Ще ме извиниш обаче, притъпих му усещанията.
Тя повдигна вежди в полу-почуда.
- Знаеш ли колко енергия от вселената е необходима, за да успееш да минеш точно по този път и да дойдеш точно тук?
- Аз нямам намерение да се връщам - присви рамене той. - Свърши ми единствената дестинация.
Тя погледна зад себе си в дълбочината на тъмната крепост.
- Това е единствения изход. Завинаги ли ще останем тук?
- Не мисля - категорично отсече той. - Така се обезсмисля всичко.
- Кое е всичко? И какво си ми донесъл? - запита тя, пристъпвайки.
- Не знам дали е много, не знам дали е малко.
- Но е от сърце?
- Всъщност е сърце. Но е половин.
Тя застина в тишина. Не, не беше обида. Премисляше казаното.
- Какво е станало с другата половина? - опита се да си помогне с въпрос.
Той присви отново раменете си, този път за по-дълго, решавайки точните думи.
- Липсва. Няма го. Не го открих.
- Хората смятат, че любовта се открива, когато срещнеш правилния човек.
- А ти какво мислиш? - повдигна очи най-накрая той, пресрещайки погледа й.
- Не знам какво е любовта - замисли се тя. - Но знам, че има две половини в нас. И се случва така, че едната ни половина да съвпадне с облика на друг човек. Това е като да очакваш в друг себе си или в себе си друг.
Той поклати глава в недостатъчно разбиране.
- Каква друга половина? Та нима може да има мъж в теб? Жена в мен?
- Това е само образ, огледало, мисъл, допирателна... поне в началото.
- И после? - протегна ръка той към решетката и плахо я докосна. Нищо опасно не се случи.
- После? Не знам... Когато намериш съвпадащия образ, започваш да разкриваш останалата част от себе си.
- И сърцето ти става цяло?
- Не знам. Трябва любов, а аз не съм я преживяла наистина. Защо ми подаряваш половината си сърце?
- Само ти умееш да го пазиш.
- Това любов ли е? Ще съумееш ли да опазиш и моето?
Той я погледна усмихнато.
- Всъщност въобще не знам какво ще те правя после.
- Така или иначе ние не можем да минем отвъд решетката. Какъв е смисъла да го мислим....
- Целта ми беше да стигна дотук. Сега ще му мисля и за решетката...
Реализмът е куче проклето.