Един обикновен ден преди 20 години:

---------------------------------------------------

     - Иди отвори вратата на хладилника, че баща ти се е натоварил като магаре, казва майка ми.

   Аз я гледам, и много точно знам, че има предвид не хладилника, а асансьора. Лапсус лингви. Тичам до асансьора да помогна на татко.

-         А, и да не забравиш като извеждаш кучето да изхвърлиш телефона.

    Сега пък има предвид боклука, ама нали до преди малко говореше с леля ми по телефона.

-         Преди да излезеш, иди ми донеси от спалнята онова. Ей там е.

    Има предвид напръстника, който е в първото чекмедже на ниското шкафче.

    Напоследък изобщо не си правя труда да я поправям. Разбираме се и така. Често дори не е нужно да ми дава никакви упътвания. Само казва „Наде”, и аз вече знам какво ще поиска. Защото ако взема да споря и да я поправям, тя без друго няма да си признае, че бърка. Не си дава сметка. Мозъкът й е задръстен от грижи. С мен това няма да се случи, обещавам си.

    Виж, татко повече ме притеснява. Наскоро гледахме някакъв филм за конни състезания. Той е луд по конете. Когато бил малък, дядо ми, който гледал осем елитни коня, му  подарил първата кобилка, родена в нашата ферма. Той я отгледал от малка, чистил я , хранил я , яздил я …….докато на 9-ти септември 44-та не конфискували фермата  в името на народа. Та, връщам се на филма.  Телефонът стои върху телевизора и кабелът му се вижда в долната част на екрана. По едно време татко ми казва:

-         Наде ма, вземи махни тоя кабел, че ще се спънат кончетата…..

   Погледнах го аз, сигурна, че се майтапи, но той говореше сериозно. После, тъй както се беше съсредоточил във фабулата, ненадейно заспа. Като свърши филма се събуди, облече си пижамата и си легна официално. После се чуди що се буди посред нощ и до съмване реди пасианси.

   Разтревожих се. Представих си как и двамата едновременно хващат Алцхаймер, и лека-полека започват да забравят коя съм. Не, че някога са знаели със сигурност, но все пак….

   Напоследък  се карат и сърдят за глупости като деца. Мама се държи с него като с някой пакостлив хлапак, а той й се тросва като пубертет в разгара на хормоналната буря. После пък се прегръщат и взаимно извиняват. После пак се карат….Край няма. Копнея си за собствено жилище и живот, по дяволите. Всеки опит за реализация, обаче, завършва с безумни обвинения в опит за изоставяне и безотговорност към родителите. Кога и как ще се измъкна от тоя капан…...Ми да! Колко съм празноглава! Ще взема да се омъжа! 

Един обикновен ден 20 години по-късно:

----------------------------------------------------

-         Сашко, я иди до магазина да купиш оцет, казвам на детето.

То послушно, милото, отива, и ми носи точно каквото ми трябва. Захар.

-         Ей, забравих да ти кажа да ми вземеш и оцет. Я изтичай пак.

Връща се и ми носи брашно и олио. На мама умника!

Мъжът ми се прибира вечерта и пита:

-  Ти днес свърши ли оная работа?

-  Естествено, нали се бяхме разбрали. Обаче другия месец ти отиваш.

Става дума за осигурителните вноски.

-         А ДДС-то внесе ли? пак пита Роско.

-         Е нали ти казах, че да!

Тоя човек склероза ли го хваща?...

-         Сашо, подхващам детето, ти научили си по история за утре?

-         Да.

-         Я си донеси учебника да те поизпитам!

Той ми носи географията, и наистина си знаеше. На мама умника!

-         Днес правихте ли контролно по алгебра?

-         Да, имам шестица!

-         Браво! И за какво писа?

-         Есе по „На прощаване” от Ботев.

-         Боже, как ви ги пишат тия шестици….Ми то е от Вазов бе, майка!

-         Е да де, все тая.

В това време по радиото тече някаква класика.

- Сашко, можеш ли да познаеш от кого е?

- Моцарт, отсича той.

След малко говорителката обявява, че сме чули 3-ти концерт за цигулка от Моцарт. На мама умника. Добре, че не се хванах на бас. Помислих го за Хайдн.

Стана време за лягане. Тръшвам се на кревата с усещането за нещо несвършено.

-         Роско, нещо забравих…

-         Добре. Къде е?

-         Кое къде е?

-         Онова, дето си го забравила?

-         Ми там някъде трябва да е.

След малко ми носи хапа за сън, глътвам го с малко вода, и повече нищо не помня.

Днес. Някой си ден, месец, година

---------------------------------------------

Ставам бавно. Тичам до банята. Мия си зъбите. Излизам от банята. Обличам се. Будя детето. Приготвям боклука за изхвърляне. Приготвям си чантата с лаптопа. Слизам пред блока, паля колата. А, да не забравя да хвърля боклука.

На работа. Слизам доволна, отварям да си извадя лаптопа…….и намирам торбата с боклука.