...сега ще се опитам да ти разкажа всичко, без главните букви и без точките, защото те преграждат мисълта, поставят я в рамка, спират естествения й порив да се излива в пространството на черепната кухина спокойно, убиват я, сега ще ти разкажа всичко от момента, в който излязох от синята стая, където няма никаква синя фея, а само сините ми сълзи са попили по пода и затова подът ми е толкова син, прилича на море, което всеки момент ще те погълне и не можеш да разбереш къде отиваш и защо отиваш, просто знаеш, че отиваш, в онзи момент, когато излязох от стаята осъзнах най-важното, усетих най-същественото и необратимото - аз и моята коса не заслужаваме да чакаме повече и трябва да предприемем нещо по въпроса, по големия въпрос, знаеш за какво ти говоря, моля те, не се преструвай, че не знаеш и недей така многозначително да ми се усмихваш, знаеш за какво говоря и сега, докато се опитвам да разбера смисъла на това, което ти казвам, започвам да потъвам в мълчание, да се давя в тишина, толкова е красиво, толкова е странно и не мога да ти го опиша, моля те, не се преструвай, а ме разбери, казах ти вече, че ще се опитам да ти разкажа всичко, ето, сега ще ти разкажа за това как излязох от синята стая и осъзнах, че друг изход никога не е имало, каквото и да правя, изходът винаги е един и непроменяем, необратим, затова взех онази ножица на мама, онази голямата ножица, с която всеки път отварям прясното мляко и капките мляко се разпиляват по пода като огърлица, всеки път става така и ако млякото беше червено, сигурно щях да помисля, че собствената ми кръв капе по пода, сигурно така щях да мисля, затова по-добре, че млякото е бяло и като взех тази ножица се самоизрязах, проправих си път извън този свят, отвъд този свят, кичурите на косата ми падаха бавно един по eдин, заедно със сълзите ми и продължавах да обикалям с ножицата около главата си, продължавах и никога не исках да спра, да спра да плача и да се самонаказвам по този начин, моето наказание, моята болка, моята склонност към самоубийство, огъната и пречупена през слънчевите лъчи на този неделен ден, моето желание да ме няма и да се свия на кълбо под пианото, да изпия с очи самотата си и никой никога да не ме безпокои, искам вечен покой, вечна тишина, изход, търся изход и скоро ще го намеря и сега точно това правя, нали ти казах, че ще ти разкажа всичко от самото начало, ето, първо изрязах косата, а след това започнах да се режа отвътре, да се ровя отвътре, китките и стъпалата, врата и петите, всичко искам да видя всичко, искам да знам как е направено, искам обяснение, логично и непоклатимо обяснение за това какво не ми е в ред, защо не съм наред, какво ми има, не може ли да ми се помогне по някакъв начин, но сигурно такива като мен има навсякъде, такива като мен в момента са в онази стая с белите стени, където има само бели феи и чичковци, не, не искам това, аз искам друго, аз търся причината отвътре, изравям се отвътре с тази ножица, с която обикновено отварям млякото рано сутрин на закуска и пораснах, болеше ме, пораснах, вече мога да правя всичко, което мама и татко правят, вече мога да достигам с пръсти небето, така, както винаги обичах да правя като малък, пораснах и плюшените ми играчки отдавна са по шкафовете, пораснах и престанах да се сърдя за дребните детайли около неизправността на света, приех го, помирих се с него, дори се примирих с него, пораснах и не ми остана нищо друго освен да изхвърля старите касетки с приказки или не, по-добре да ги раздам на по-малките деца, пораснах и искам да умра, искам да умра, не искам да съм аз, искам да съм аз, не искам да съм аз от сегашния момент, искам да съм си пак аз от миналото, искам да се самонакажа за това, че пораснах, как да се самонакажа обаче, не мога да измисля, не се сещам за никакъв начин, я, то било толкова просто, взех конеца и иглата и заших не само устата си като Галина Николова, но и пръстите на ръцете съших един с друг и краката и клепачите на очите и ушните миди също, заших всичко, самозаших се, болеше, но сега поне няма да раста повече, ще си остана така, както съм си, конците са здрави, от косъм на еднорог и ще ме държат така още много, много дълго време, а може би завинаги, това е всичко, което исках да ти кажа, всичко от самото начало, а край може би никога няма да има, не никога няма да има, няма да позволя да има...