Аз и съпругът ми живеехме в съседство на сестра ми в малка къща до голямото й имение. Нямахме много пари, сестра ми ми помагаше за всичко. За мен тя беше като слънце, беше човека, когото най-много обичам и, на когото най-много разчитам. Въпреки че нямахме достатъчно средства и живеехме главно с това, което ни предоставяше сестра ми, живеехме щастливо. Имахме две деца – момченца. Всичко вървеше добре по онова време. Имахме и двама братя – бяхме голямо семейство, те живееха в други градове. Майка ни беше починала, когато бяхме малки, страдаше от рядко срещана болест, за която тогава все още не бе открито лечение. С помощта на много промени в медицината – лечение вече има.
Наистина всичко вървеше добре, докато не дойде онзи ден. В последния момент бяха открили, че на сестра ми й остава около месец живот. Имаше много пари, можеше да плати лечението си, но вече нямаше време, много от органите й бяха увредени.
Сега с мъжа ми стояхме на гроба й и си мислехме за доброто минало. Не бяхме взели цветя, защото нямаше с какво да ги купим. Живеехме много зле – от седем години беше така – от както Реджина умря. Едва събирахме пари за храна, камо ли за други удоволствия.
Много пъти съм се чудила дали съпругът на сестра ми живее добре с всичките й пари. Откакто тя умря, той се премести в друг град и от тогава не сме го виждали. Чувахме се от време на време, спомена за Реджина не можеше да го остави на спокойствие, нито пък мен.
Наистина живеехме трудно, но момчетата ми за съжаление вече бяха свикнали по този начин. Много хора ми предлагаха да отида да се изследвам за същата болест като на сестра ми, но аз твърдях, че щом до сега не са се проявили симптомите, значи няма нищо.
Беше средата на лятото, съседите ни заминаваха за разни екзотични градове и ни пращаха скъпи подаръци, които за нищо не можеха да ни послужат, освен да ги поставим на старата секция при другите вехтории. Един ден все пак реших да отида да се изследвам, бях напълно убедена, че нямам болестта, но новините ми дойдоха като гръм от ясно небе.
Докторът излезе от стаята, аз се усмихвах, но той не. „Госпожо, съжалявам, че ще трябва да ви го съобщя, но страдате от същата болест, като сестра ви и майка ви!”. Едва не припаднах, какво щях да правя сега? Оставаше ми около месец живот, но можех да се лекувам, защото органите ми не бяха толкова увредени. Ето тук имаше проблем – нямах пари, с които да си позволя скъпото лечение. Реших да не казвам на съпруга си и на момчета, защото щях много да ги натъжа, а и без друго не бяха от най-щастливите.
Реших да се обадя на съпруга на сестра ми, но някаква жена ми съобщи, че той се е преместил да живее в Европа, искал да започне нов живот. С братята ми изобщо не можех да се свържа, не знаех и точните им адреси.
Дойде деня, когато се събудих в болница. Бях получила гърч през нощта и линейка беше дошла да ме вземе. Знаех, че не ми оставаше много живот. Мъжът и децата ми бяха във фоайето и бяха заспали, явно цяла нощ бяха стояли при мен.
Реших да помоля една от сестрите да изпълни последното ми желание – исках някоя вещ на сестра ми с мен, щеше да е хубаво да имам спомен от нея до последния момент. Изпратиха хора в стария дом на сестра ми. Донесоха ми едно порцеланово ангелче, което тя много харесваше и някакво писмо, което намерили под леглото и на него пишело моето име. Явно е паднало, докато са местели другите вещи.
До последния момент си мислех, че има лечение, че аз мога да живея, но само ако имах малко повече пари... реших да прочета писмото: „Скъпа Вики! Знам, че не ми остава много време и реших да ти напиша това и да го оставя на място, където да го намериш. Ти си човекът, когото най-много обичам и на когото най-много разчитам. Ако имаше едно нещо, което исках да видя последно преди да умра, то това щеше да е как ти живееш на хубаво място, с изобилие от всички удоволствия и глезотийки, които някога си искала. Знам, че и сега си щастлива, защото вие сте много сплотено семейство. Обичам и братята ми и съпруга ми, но въпреки това реших да завещая всичките си пари на теб...”.
Писмото падна на земята и група доктори нахлуха в стаята:
- Сърдечната честота намалява! Губим я! Дефибрилатор! Зареждам, пазете се!
- Няма реакция, докторе!
- Хайде, Вики, съдействай ни! Зареждам, пазете се! Пак... пазете се!... Зареждам!... Още веднъж!
- Докторе... – един млад доктор хвана хирурга за рамото и му каза, че вече няма смисъл.
- Не може да умре така... толкова съжалявам...
- Час на смъртта - 12:47 на обяд.
Майкъл видя всичко, за съжаление бяха забравили да дръпнат щорите. Видя и писмото. За първи път плачеше така, откакто е бил бебе. Плачеше като малко дете, никога досега не беше плакал...
© Радина Всички права запазени
Иначе историята е интересна.