Изсипаха се тези есенни дъждове – като от нищото, отгоре идат, свличат се, а земята с тях подръка върви, завлича всичко. Камъни, дърва, чували, тухли, тиня – надолу бесуват, към дерето. Там е и нашата къщица. Седим и се молим.
– Христос не ни е забравил – вика баба ми. – На Лена отгоре къщата ѝ вече я нема никаква. Помоли да дойде у назе. Дека си, Христосе? Лено ма! Ти ли окаш? Дека се щураш! Кучка такава. Оти викаш? Нали те пущих.
Отдалече се чу псувня. Баба остри уши като прасе. Не чу, каквото искаше. А рече за Лена:
– Че дойде. Това е ясно като бел ден. Дано не е шугава.
– Ама защо ни забрави Христос? – пита леля. – Без него сме за никъде! – Всички сме се събрали около печката. Къщата скърца. Покривът тече. Легени събират капчуците отгоре, покрай крушката. Тя мига, увита във вестник. Буквички шарят варосания таван.
Леля ми все плаче и се кръсти. Тя най-много е набожна. В ъгъла на стаята има икона, моли се и току повтаря:
– Прости... прости... Господи, прости!
А тропа някой на вратат ...