Михаил беше работник в частна фирма. Работеше от осем до пет, всеки ден, без неделя. Събуждаше се, пиеше кафе и отиваше на работа. Вечер се прибираше и се отпускаше уморен на дивана в ергенската му квартира. 
Младият мъж беше затворен в себе си и нямаше приятели. Липсата от нормално общуване, той запълваше със страстта си към рисуването. Не беше завършил художествена академия, нито училище за изобразително изкуство, но на платното изливаше всички свои чувства, които не споделяше с никой. Импровизираното му ателие беше в единия ъгъл на малката стая, където имаше малка настолна лампа и триножник. 
Михаил рисуваше пейзажи по памет, натюрморт или графика. Беше наредил различни видове бои, които използваше в зависимост от настроението, в което беше. Ако изпитваше тъга, рисуваше с водни бои. Изплакваше сълзите от четката в легенче с вода, което събираше всички нюанси на лошото настроение и после се изхвърляше. Ако художникът беше в добро настроение използваше пастели, натискаше кръглите пръчици в белия лист и се радваше, като дете. Смееше се, когато видеше пръстите му изцапани от различни цветове. А когато беше влюбен, тогава използваше акрил. Нанасяше върху платното нюанс след нюанс и оформяше всеки детайл с най-красивите си чувства на обич и топлина. Когато завършваше картината, спираше за миг и се наслаждаваше на наситените и запомнящи се фигури. Но никога не беше рисувал портрет.
Михаил беше срамежлив и трудно общуваше с хората. На работа, по принуда, говореше с колегите си, но основно по служба. 
Беше топла майска вечер, в разгара на пролетта, този толкова нежен сезон. Младият мъж се прибра от работа, направи си кафе и седна на столчето в своето малко ателие. Погледна към водните бои, не му беше тъжно. Обърна си главата към пастелите, нямаше и радост в очите му. Усещаше липса на топлина и съкровеното чувство да бъде нужен на някого. Имаше неустоимо желание да нарисува портрет. Дори знаеше кой е обекта на неговата мечта. Изпи си кафето, взе телефона си и потърси в указателя номера, който искаше да набере. Постоя така няколко минути, несигурен в своите действия, но накрая желанието му надделя. Натисна слушалката и сигнала "свободно" прозвуча в ухото му. Отговори му женски глас:
- Ало, Мишо, как така се сети за мен? Откога не сме се чували, как си?
- Здравей, Ели! - отговори Михаил. - Добре съм, надявам се, че и ти. Имаш ли планове за вечерта?
- Не! Нямам. Преди малко се върнах от парка, разхождах кучето.
- Искам да те видя, ако може. Да се видим след час пред чешмичката на парка. Там, където се събирахме преди. Или не не. Нали знаеш къде живея, помниш, нали?
- Е, как да не помня! - каза Ели.
- Ела у дома, след час, можеш ли?
- Да, разбира се!
Елена и Михаил се познаваха от деца, след това бяха в една компания. Споделяха си всичко и нямаха тайни. Можеха да разчитат един на друг. Колкото Мишо беше затворен, толкова Елена обичаше да общува, да излиза с компании, да ходи по заведения и излети. Когато художникът реши да рисува портрет, единствения човек за когото се беше сетил е именно Елена. Той беше сигурен, че тя нямаше да му се надсмее, нито да му се подиграе или нарани. 
След около час, Михаил чу мелодията на звънеца. Скочи от стола, спря се пред огледалото, приглади си косата и отвори вратата.
- Здравей, Ели! - каза той. - много си точна.
Младата жена се усмихна и влезе в скромното жилище. Огледа се и потърси с поглед закачалка, на която да си сложи тънкото яке. Но видя, че дрехите на приятеля й бяха на стола и остави своята там. 
- Ели! - каза Михаил. - няма да ти отнема много време. Нали знаеш за моята страст. Досега рисувах плодове, планини, карикатури и графика. Но нещо ме кара отвътре да нарисувам портрет. За това те извиках. Искам да те помоля да ми позираш Ей така, за собственото ми удовлетворение, да видя дали се развивам или тъпча на едно място.
Елена знаеше, че приятелят й от детските години беше срамежлив и осъзнаваше, колко му е струвало да събере смелост да й звънне. Тя се усмихна отново и каза;
- Разбира се Мише! Готова съм, кажи сега къде ще ме настаниш, как да застана?
Михаил сложи стола близо до прозореца, за да вижда на светлината по-добре чертите на красивото лице на младата жена. Тя седна, кокетно изкриви глава, като известен модел. 
Самоукият художник взе водните бои. Не беше тъжен, но всички жени, с които бе имал връзки досега са му причинявали болка. Напълни легенчето с вода. Сложи на триножника бял лист. Раздели го на три части, където премерено очерта основните елементи на тялото. Изчисли пропорцииите. Потопи четката си във водата, след това в един от цветовете и нанесе върху празното пространство. Започна от косата. Нарисува къдриците и спря несъзнателно ръката си точно когато стигна до очите. Тези бистри кладенчета, които дори да бяха пълни с вода, не гасяха пламъчетата, напротив, разгаряха огън, който изгаряше всичко, което се изпречеше пред женската душа.
Михаил се сепна, започна да рисува отново. Каза си, че трябва да бъде като професионалистите, да не се влюбва, а да си върши безпристрастно работата. Засрами се от залитането си в още незабравените спомени. 
Елена търпеливо стоеше, като го гледаше в очите. Старите хора казваха, че няма по-истинско нещо от тях, а Мишо не можеше да разбере, какво точно мисли младата жена в този момент. 
- Извинявай, Ели! Толкова се бях притеснил, че дори не ти предложих да те почерпя нещо. Искаш ли кафе, безалкохолно или нещо друго?
- Не, Мишо! Като видя портрета си, ще пием по чаша вино някъде. 
Михаил продължи своята рисунка. Нанасяше всеки щрих с непринудена радост, примесена с малко тъга. Елена забеляза, колко настроения се изписваха на лицето му само за една минута и с любопитство се опитваше да наднича в листа. Но Мишо криеше това, което се случваше в бъдещата картина.
Навън вече беше тъмно, когато Мишо възкликна и се отпусна на стола. Той се усмихна уморено и каза:
- Готово. Вече можеш да видиш своя портрет.
Жената стана от стола, доближи се до триножника и погледна творбата на своя приятел. Сложи ръка на устата си. Погледна Михаил, след това картината. Приближи главата си до листа и каза:
-Е, точно това не бях очаквала! Браво! Мишо, много е хубава! Гледай, главата ми е същата, каквато е и косата ми, и очите ми, направо блестят, толкова са хубави. Така ли съм в действителност? 
- Да, Ели, ето, виж в огледалото.
- Да, същата съм си. И краката, полата, обувките, всичко е едно към едно. Само не мога да разбера, защо си направил тялото ми така?
Михаил се усмихна, наведе глава, беше се изчервил. Събра смелост, обърна се, погледна Елена в очите и каза:
- Вместо тяло, реших да направя това, което ти виждаш. Не знам дали ти хареса.
-Много ми хареса! - отговори жената. - но ми е интересно.
- Там, където е сърцето е най-красивото място на човека. А като твоето не съм срещал досега. До него е душата ти. Няма цвят, нито ръка, която да може да нарисува толкова истинско, колкото е мястото, където живеят сърцето и душата. Затова написах стих там. С мои си думички, каквото усещам, когато те видя.
Михаил отново наведе глава. Елена се приближи до него, докосна ръката му. Той невинно трепна и инстинктивно се отдръпна, готов да скочи и да се скрие някъде. Но се сдържа. Тя го гледаше в очите. Погледна към картината и каза с нежния си глас:
- "Това е тя, любима жена,
която някога топло целувах.
Тази картина няма цена,
още съм влюбен и нарисувах".
В стаята настъпи тишина. Михаил гледаше към паркета, сякаш броеше резките на дървените плоскости. Елена стисна ръката му и прошепна:
- Толкова ме зарадва, нямам думи. Това е най-красивото нещо, което се случва в живота ми. Нямам думи. Сигурна съм, че като тази картина друга няма.
- Уникална като теб - отговори Михаил.
-Да ти призная, помислих, че като другите художници ще ме помолиш да се съблека.
-Познавам душата ти, не ми е нужно да виждам друго. Стига ми - отговори мъжът.
- Да идем някъде, аз черпя, развълнувана съм! - каза Елена.
Михаил се усмихна. Толкова усмивки не бяха излизали по лицето му от дете. Той погледна младата жена и каза;
- Всъщност, вино има и дума. Днес купих. Ако искаш, сега ще налея по чаша и ще сервирам това, което съм приготвил. Но първо да си изчистя легенчето с вода, че като засъхне е много трудно.
- Добре, Мише, аз ще наглася масата, ти си виж боичките и си свърши работата.
Михаил отиде до триножника, взе легенчето. В него той топеше четката, когато беше тъжен. Тази вечер във водата се бе събрала тъгата от годините, в които не беше до Елена.Той изхвърли мръсната вода, изми малкия съд и го остави там, на мястото му, до следващата тъга. Взе картината и каза:
- Ели, утре ще ида да я сложат в рамка и ще ти я подаря. Това е първият ми портрет, може и да е последен. Не знам, но нека да ти е добър спомен от мен.
- Ела, Мишо, сядай.
Двамата седнаха един срещу друг. Елена беше наляла виното. Вдигна чашата си и каза:
- За нашето приятелство! За твоята сила, с която запази нашите отношения въпреки всичко! За прекрасната картина, наздраве!
- Наздраве! - каза Михаил.
Звън на чист кристал огласи малката ергенска квартира. Кристал, който беше като акрила, само, когато Михаил беше влюбен. 
Елена и Михаил се обърнаха към картината. Той се радваше на красивите й очи, а тя на стиха, който беше написал там, където трябваше да е сърцето й.
Навън беше тъмно, а в ателието, светлината беше не само в стаята, но и в сърцата на двамата отдавна влюбени един в друг хора.
Срамежлива картина с най-истинските нюанси.

Явор Перфанов
08.05.2018
Г.Оряховица

:)