Първа част „РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА“
Глава две: Вест
Беше един обикновен слънчев ден на поляната при високите дървета. Дървесните самодиви се бяха събрали за отмора. Нямаха много задължения, но това беше ‚денят за събиране‘, затова се събираха. И макар вече много от самодивите да бяха спрели да си губят времето с това ‚събиране‘, повечето идваха просто да си побъбрят с другите сестри. Но всъщност реално, повечето идваха, за да дадат своята бройка на новородените и загиналите. Естествено тази причина никой не я изказваше на глас.
Водачката на дървесните самодиви, както винаги, се излежаваше и не искаше ничие присъствие около себе си.
Докато внезапно с бясна скорост се появи една от яворовите самодиви. Тичаше толкова силно, че не гледаше къде и върху кого стъпва. Крак, ръка, коса, софра. Всичко изпречило се на пътя й, оставаше с отпечатък от подметката на малките й мокасини.
— Къде е Водачката?! Водачката!? Къде е? Водачке! Водачке! Къде си?! – крещеше яворовата самодива и се въртеше.
Водачката обаче съвсем скромно се спотаи в корените на прекрасният ясен, където си почиваше. И дори обърна гръб към суматохата, в която повечето пострадали от бързата сестрица, вече негодуваха каква може да бъде причината. И никоя причина не я оправдаваше и беше редно да се извинеше и да им възстановеше храната. Водачката не се интересуваше от спешни неща, беше отишла да си почине, да изчезне от задълженията си за малко. Затова се сурна леко към по-дебелата сянка, за да не се различава от другите лежящи сестри.
— Водачке! Водачке! Роди се нова сестра! – яворовата самодива стоеше пред лицето на Водачката.
— Какво като се е родила нова? Запиши го в твоя списък и го предай...
— Не, Водачке! Не е клен! При Беликáр ...
— Не лъжи, сестрице! – скокна Водачката и всички се скупчиха с ококорени очи.
— Не лъжа, Водачке! – кръстеше се младата самодива.
— Невъзможно! Объркала си се, сестрице! Видяла си нещо друго там...
— Няма грешка, Водачке! – скръсти ръце яворовата самодива, съвсем уверена вече.
— Провери ли? Лично ти?! Ама ти, с очите си? Провери?
— Да, Водачке! Видях я! В корените му спеше... Като минавах и бързах да съм навреме тука и видях отблясъци в корените на Беликáр. Нямаше да спирам. Но ми се стори на злато?! Спрях, а като се приближих, и я видях! Тя спи там. Сега!
— Но това е... това е... разбираш ли какво е това, сестрице? – разтърси я Водачката, оставайки я без дъх. – Сестри?!? – обърна се Водачката към всички останали. – Трябва да кажем на Кака! Това е празник!
— Празник е! – повториха най-близките самодиви, още не разбиращи какво са чули.
— Да, празник! – викаха и други, които хапваха вече от донесената им храна.
Самодивите в близост започнаха да ахкат и да шепнат, осъзнаващи информацията. Останалите вече подразбрали, че нещо важно се случва и наостриха уши. Разнесоха се хиляди въпроси във въздуха. Стигнаха и до най-далечните поседнали на шарена сянка самодиви. Дори няколко от храстовите самодиви зашушукаха.
— Какво, не чух?
— Какво се говори там? Какво каза тя?
— Какво злато са намерили?
— Кой ще празнува?
— Време ли е да ядем?
— Какво става там отпред?
— Сестри! – скокна на хълмчето пред всички Водачката. – Имаме празник! Ще пиша лично на Кака, за да дойде и да я види! Имаме нова сестра в корените на Беликáр!
— Невъзможно! Но как?
— Как така?
— Невъзможно!
— Истина ли е?! Това е чудо?!
— Как е възможно?
— Това е празник!
— Водачке, а ние какво да сторим? – обади се наблизо ясенова самодива.
— Пригответе се! – кресна още повече Водачката. – Празнично се пригответе! Тази сестра носи надеждата със себе си... Нашият свят няма да умре... Стожарите са живи! Беликáр е жив! Кака трябва да разбере благата вест!
Самодивите се пръснаха за секунди. Водачката се спусна към своят дом. Говореше си сама от въодушевление. Изгони птици и насекоми около голяма бреза, заради своя истеричен смях от щастие и вълнение.
© Слава Ятова Всички права запазени