Чели ли сте историята за грозното пате? Да, онази, където грозното пате, от което всички бягали и мразели, се превръща в красив лебед.

   И аз имам подобна история, която искам да ви разкажа.

   Когато бях на 14 години, бях пълничка, с къса коса, с очила и отличничката на класа. Естествено всички ме мразеха и бях много самотна. Всички ме подиграваха. Бях много нещастна. Един от последните дни на учебната година не можах да изтрая на нападките и се прибрах вкъщи разплакана. Тогава нещо в мен се пречупи. Цяло лято се бях затворила вкъщи и не излизах, не говорих с никой.

  Тогава свалих няколко килограма  и за началото на осми клас, който щях да започна в ново училище, изглеждах нормално. Но чувството, че съм отслабнала, ме накара да се чувствам страхотно. Чувствах, че щом съм успяла да направя това, значи мога всичко. Исках още.

  В новата гимназия намерих много нови приятели, истински приятели, но бях малко резервирана към тях. Уверена, че мога, започнах диетата „Зоната”, с чиято помощ до края на осми клас бях станала от 70 кг в седми - на 50. Бях в екстаз. И точно по това време нещата започнаха да се объркват. Исках да отслабна още и още и се побърквах от упражнения, бях взела решението, че за да отслабна още, трябва да намаля храната. Намалих я много. Но гладът не ми пречеше. Изпитвах удоволствие да съм гладна, защото колкото и да ме боли коремът и да моли за храна, знаех, че отслабвам.

  Беше краят на юни, а на мен ми беше студено и крайниците ми бяха сини. Отслабването беше толкова явно, че нямаше как всички да не забележат, но първият човек, който разбра, че нещо не е както трябва да е и това не е просто отслабване, а вманиачаване, беше класният ми. Един ден той ме извика при себе си и започна да ми говори за болести, за анорексия, за смърт. Единственото, за което аз си мислих беше, че този човек сигурно е луд, щом не забелязва колко дебела съм всъщност. Накара ме да му обещая, че лятото ще започна да се храня и че ще се оправя. Аз направих точно обратното.

  Започнах да ям само по няколко ябълки на ден. Криех от родителите си, че не ям. Съсипвах се от упражнения и глад. И след време вече не успях да издържа и ядох, ядох до пръсване, когато осъзнах какво става, отидох в тоалетната и повърнах всичко. Това беше новата гениална идея – мога да ям и после да повърна, без никой да разбере. По този начин свалих още 4 кг и до началото на новата учебна година бях 46 кг.

  Спомням си лицата на моите приятелки. Бяха… стъписани. Някои мои съученици дори не успяха да ме познаят. Тази прозрачна кожа, сините ръце и устни, изпъкналите скули, сякаш след малко ще пробият през кожата, умрелите очи… само спомен за човек.

   Когато ме видя, класният ми остана с отворена уста, видях мъката в очите му. Веднага щом останахме насаме, започна да ме моли да говори с майка ми, да й каже какво става. Вече беше сигурен, че съм болна. Аз… аз го лъжех. Казвах му, че се храня и че ми няма нищо, а вътрешно едно гласче крещеше: „Лъжкиня!” Така и не му разреших да говори с майка ми.

   Бях се отчуждила напълно от семейството си. Когато се прибирах в къщи, се затварях в стаята си и не говорих с никого. Казвах, че яла, че съм изморена или че имам много за учене, за да не ям. Не позволявах на никой да ме гледа как се преобличам, за да не видят колко съм отслабнала, а през останалото време носих само широки и дебели дрехи. Дори успях да излъжа кантара като ме теглиха при личния, показа 55 кг, аз бях с 10 по-малко.

  На пръв поглед изглеждах жива, но вътрешно всичко беше изгнило и умряло. Не изпитвах емоции, не ме интересуваше нищо, освен килограмите. Мразех се. Мразех тялото си, не можех да се гледам, исках да затрия този отвратителен образ в огледалото.

  Достигнах дъното ноември месец 2007. Вече бях 40 кг, още 6 кг свалени по системата упражнения - глад - повръщане. Абсолютно се бях отказала от храната. Имаше периоди, в които не ядях нищо по цели 10-15 дена. Толкова често повръщах, че само като видях храна и ми се гадеше, а като я ядях не можех да я задържа, повръщах я. Въпреки че се предполага, че трябва да съм изтощена, никога не се бях чувствала толкова енергична.

  След поредния разговор и молби от страна на класния ми най-накрая се съгласих да говори с майка. Но вместо майка ми извиках баща си да говорят. Когато вечерта казах на баща си защо трябва да дойде, той не повярва. Мислеше, че аз си измислях. Нямаше си представа какво се случва около мен.

   На следващия ден татко говори с г-н Сеизов (класния ми) и той ни насочи към психиатър в София - д-р Бояджиева. В началото на следващата седмица имахме насрочен час.

  Започнах да ходя при д-р Бояджиева и в началото ставах все по-зле. Започнах да си режа китките с бръснарско ножче, не за да се самоубия, а за да се накажа за неуспехите си.

  Чудейки се към кого да се обърна за подкрепа и с кого да говоря, се сетих за г-н Сеизов. Започнах да си споделям всички проблеми, а те по това време бяха само килограми, калории, ядене… и той ме подкрепяше. Беше ми нещо като връзка с реалността. Колкото и странно да звучи за много кратко време се превърна в не само мой класен, а и в мой много добър приятел. За първи път в живота си знаех, че когато говоря с някой, той ме слуша. С негова помощ успях да се справя с много трудности покрай оздравяването си.
  Достигнах дъното на 22.12.2007. Бях в училище, последния ден преди ваканцията, и тялото ми не издържа повече – припаднах. Вечерта бяхме да се събираме с моите съученички и аз щях да спя в едно от момичетата. Бях много депресирана, беше ми много зле. Предния ден бях при д-р Бояджиева и бяхме стигнали до там, че или ще умирам, или ще ходя в санаториум, или ще се оправя. Не ми се ходеше в санаториум, нито пък ми се умираше, затова реших да изплувам. Проблемът беше, че бях мотивирана само няколко дена след като съм била при д-р Бояджиева, а след това пак изпадах в същите проблеми. Въпреки че имаше много хора – приятелите ми, класният ми, родителите, които ми помагаха имах нужда от  специалист. Д-р Бояджиева ме насочи към психолог в Ямбол, Пепа Карушкова.

   Беше ме страх. Не ми се умираше, но не исках и да напълнявам. Умирах от студ и вечно бях синя. Когато ме виждаха хората по улиците ме гледаха изплашено. Вкъщи постоянно нещата бяха зле и имах чувството, че ще стават още по-зле.

  Започнах да ходя при Пепа и при д-р Бояджиева и изведнъж нещата започнаха да се оправят. Малко по малко започнах да се храня. Март месец трябваше да остана вкъщи за един месец, защото много припадах и за да се възстановявам по-бързо трябваше да остана вкъщи.

  Започнах да качвам килограми и паниката беше голяма, но успявах да я преодолея с помощта на Пепа и д-р Бояджиева.

  Вече бях спряла да повръщам и бях започнала да се храня, но все още се виждах много дебела. Когато се върнах на училище и се видях с приятелките и класния си и им казах, че аз вече се храня и ям даже по малко сладко, нямаше такова щастие. Всички ме прегръщаха и ми се радваха. Особено г-н Сеизов. Толкова много ми се радваше.

 Е, имаше някои моменти на връщане назад, но успявах да ги преодолея. Всички бяха в екстаз. Родителите ми летяха от щастие.

 Въпреки че все още се виждах дебела, гледах да се концентрирам над по-важните неща, като образованието си. Независимо, че ме нямаше толкова много време, имах само отлични оценки. Учителите ми много ме хвалеха.

  Завърших девети клас с отличие и с ясната представа за ясно бъдеще пред себе си.

   Сега една година по-късно все още ходя при д-р Бояджиева, но нещата в никакъв случай не са както преди.

   Щастлива съм и знам, че проблемите не се лекуват с глад. В момента имам много приятели, които ме обичат и аз обичам тях. Прекарвам много време с майка си, с която сега сме си по-скоро като приятелки, отколкото като дете и родител. Не съм онова слабо, затворено в себе си момиче. Ям си спокойно каквото си искам и не се притеснявам  за килограмите си. Знам, че съм красива.
  Днес, три години след началото на ужаса, всичко ми се струва много далечно. Все едно си потопен във вода и някой ти говори от повърхността, но вече не се давя. Всичко ми е чуждо, въпреки че знам, че съм била аз – момичето със стъклените очи.

  Днес аз съм красива. Днес обичам майка си и баща си. Днес съм щастлива. Днес вече не се мразя…

 Имаше много хора, който извървяха пътя през Ада заедно с мен – майка ми, баща ми, сестра ми, г-н Сеизов, Пепа, д-р Бояджиева, приятелките ме (Били, Крема, Еми, Дани… и още много други). Обичам всички тези хора силно, затова, че ми показаха пътя, по който трябва да вървя, затова, че не ме изоставиха никога, затова, че ме обичаха, когато аз не можех да се обичам. Благодаря ви от сърце!