Последна песен

            Беше късна майска вечер. Улиците в града се осветиха от безброй лампи.

            По средата на площада един самотен възрастен мъж свиреше жални мелодии на цигулката си и пееше. Облечен в изпокъсано зелено палто и измачкани панталони, той беше вперил поглед в лъка, отмервайки внимателно всеки такт. Малка кръгла шапка, пълна със стотинки, лежеше на земята пред него.

Минувачите бързаха, отправени към своите далечни цели. Някои отминаваха музиканта, но имаше и такива, които го наблюдаваха със смесица от ирония и състрадание.

            Скоро мъжът прокара финалните акорди за деня, прибра бавно инструмента и се наведе да вземе шапката. Започна да брои парите, мърморейки си тихо.

            - Три и шейсет – продума усмихнат. – Ще има за хляб. Благодаря ти, Боже!

            Затътри се към един мрачен квартал. Бляскавите витрини се превърнаха в рушащи се мръсни постройки и разпилени кофи за боклук. Той се насочи към ниска къщурка, но се закова на място, когато видя спрялата скъпа кола пред дома му. „Това да не би да е на...”

            - Христо, ела бързо да видиш кой си е дошъл! – възторженият глас на жена му Мария, застанала на прага, прекъсна мислите му.

            Лицето на стареца грейна от щастие.

            - Господи, дано е той! Дано е той! – задъхано повтаряше, докато се изкачваше по входните стълби. Вътре в прашния хол, на една стара табуретка, седеше синът му Петър. Гладкият черен костюм и зализаната му коса някак си не се вписваха в тази обстановка. Сребристи малки очи, орлов нос и изпити скули – това беше той.

            Петър стана, погледна с нескрита погнуса облеклото на баща си, след това го прегърна студено.

            - Синко, ти си тук! – проплака Христо. – Как си?

            - Добре, добре – отвърна отегчено Петър.

            - Що за вятър те довя насам?

            - Ами... за да ви видя двамата. Отдавна не сме си говорили. Имаш ли нещо за пиене?

            - Само малко ракия.

            - Дай я! – нареди властно на майка си. – Как е работата, тате?

            - Знаеш как е... Всичко е в музиката – той показа цигулката.

            - По колко на ден?

            - Различно е, синко. Различно е. Караме я все още. Но трябва да знаеш, че това е нещо повече от изкуство. За мен с този инструмент се изчерпва смисълът на живота ми. Свобода за духа ми...

            Мария дойде с питието и Петър побърза да си налее голяма доза.

            - А при теб как вървят нещата? – попита го Христо.

            - В банката ли? Работя, когато си искам, командвам служителите, получавам големи пачки, въобще рахат... – той се облегна на мазната стена, внимавайки да не си нацапа костюма.

            - Петре, смяташ ли скоро да се жениш? Въпреки че животът е пред теб, трябва да има с кого да го споделиш. Ние няма да сме вечно до теб.

            - Ха! – изсмя се сухо синът. – За какво ми е жена? Само ще ми иска пари, ще философства и ще забавя делата ми...

            - Ти си решаваш... – Христо наведе глава. – Виж, синко, с майка ти не сме съвсем добре с парите. Смяташ ли, че ще можеш да ни услужиш с малко само за този месец?

            - Сакън, тате, точно сега ли?! – Петър скръсти ръце. – По средата съм на един страшно важен проект, вложил съм доста в него и нямам намерение да го проваля.

            - Разбирам – очите на мъжа се навлажниха.

                                                               *      *      *

            След скромна вечеря и две чаши ракия Христо реши да посвири на цигулката. Алкохолът беше преобразувал набръчканото му лице в усмихната маска. Той прокара нежно лъка по струните. Мелодията се носеше леко из къщата. Запя и музиката раздвижи застоялия въздух. Един магически поток се разстла като мед и накара слушателите да онемеят. Мария седеше отстрани уморена, но и някак спокойна.

Щом концертът свърши, Петър заведе баща си в една празна стаичка. Двамата седнаха на леглото.

- Тате, твоето цигу-мигу струва цяло състояние. Защо не го продадеш?

Ще си оправиш положението, а и освен това пееш като виртуоз. Използвай гласа си, а не това парче дърво и пак ще спечелиш! – злобни пламъчета играеха в очите му.

            - Виж, синко, цигулката и гласът ми са взаимно свързани. Просто чувствам нуждата да са заедно. Само тогава идва магията. Не мога да го опиша... – Христо погледна тъжно към инструмента. – Тя ми е завещана от моя прадядо. Чувствам я като част от себе си.

            - Това са пълни глупости! – прекъсна го Петър. Погледът му беше размътен и хищен. Алкохолът беше превзел разсъдъка му. – Не осъзнаваш ли парадокса, че през цялото ти бедно съществуване си бил на метри от желаното богатство, а дори не си искал да се възползваш от него както трябва?!

            - Аз не търся подобно богатство, Петре – тонът на Христо бе станал по-твърд. – Ти никога не си ни подкрепял. Знаеш да обичаш чрез парите, а на нас с майка ти и това не си давал. Стиснат и озлобен от живота, ти се отчуждаваш все повече и повече от мен, от света и от себе си...

            Устните на Петър се изкривиха. Едното му око потрепна. Той бързо се изправи, ритна вратата с крак и нахлу като хала в хола. Христо тичаше ужасèн след него. Погледът на сина свирепо обходи оскъдните мебели и накрая се спря върху малката цигулка. Стисна я за дръжката с все сила и в слепия си гняв я запрати в стената.

- Ето я глупавата ти магия! – изкрещя Петър.

Огънатите струни се скъсаха звучно, дървото се разцепи на парчета. Дрезгав стон се изтръгна от устата на Христо. Краката му се подкосиха. Той рухна на пода като марионетка. Мария се появи от кухнята с треперещи ръце. Когато видя какво се е случило, изпищя истерично, след това избухна в плач. Погледът на Петър сякаш се избистри. Яростта му се превърна в тревога. Рязко се обърна и излезе от къщата, облян в студена пот. Запали колата и потегли бясно по пътя, без да погледне повече дома си.

            Мария плачеше неудържимо над Христо и държеше ръката му. Той се протегна към нея, припявайки тихо: „Животът ще дойде по-хубав от песен...”

            Тялото се отпусна безжизнено, гласът му секна в тихата стая.