Последна спирка
На баба Тана – свидната ми
Есента отдавна беше нашарила дърветата. С всеки ден, цвета на листата помътняваше, чезнеше лъскавината им, съхнеха и се ронеха. Слънцето не топлеше вече. Всеки изгрев и всеки залез режеха от дните и ги скъсяваха. Осланените сутрини носеха мирис на зима.
Колата спря до портала и шофьора свали стъклото:
- За приемане сме.
Бариерата се вдигна.
На задната седалка, баба Тана се размърда. Дълъг път за сковано от артрита тяло и къс, къс за раздялата. Огледа се: четирите дълги, едноетажни постройки приличаха на конюшни. Дворът, ограден с висока, решетъчна ограда беше огромен, с много дървета и алеи между тревните площи. Душата ѝ се сви. Не продума докато я настаняваха и уреждаха формалностите. И после мълча, когато се смесиха гласовете на успокоението, хвалбите за мястото, обещанията колко ще ѝ е добре тук. Не ги слушаше. Сърцето биеше тежко, бавно, глухо. Само него чуваше и си повтаряше „Защо не взе и мен, Боже, като прибра Райчо?“ Като влакно тъничк ...