Последна спирка

На баба Тана – свидната ми

Есента отдавна беше нашарила дърветата. С всеки ден, цвета на листата помътняваше, чезнеше лъскавината им, съхнеха и се ронеха. Слънцето не топлеше вече. Всеки изгрев и всеки залез режеха от дните и ги скъсяваха. Осланените сутрини носеха мирис на зима.

Колата спря до портала и шофьора свали стъклото:

- За приемане сме.

Бариерата се вдигна.

            На задната седалка, баба Тана се размърда. Дълъг път за сковано от артрита тяло и къс, къс за раздялата. Огледа се: четирите дълги, едноетажни постройки приличаха на конюшни. Дворът, ограден с висока, решетъчна ограда беше огромен, с много дървета и алеи между тревните площи. Душата ѝ се сви. Не продума докато я настаняваха и уреждаха формалностите. И после мълча, когато се смесиха гласовете на успокоението, хвалбите за мястото, обещанията колко ще ѝ е добре тук. Не ги слушаше. Сърцето биеше тежко, бавно, глухо. Само него чуваше и си повтаряше „Защо не взе и мен, Боже, като прибра Райчо?“ Като влакно тъничка надежда мъждееше, че нещо ще стане и няма да я оставят. Угасна, щом дойде време да се сбогуват:

- Хайде, със здраве! – повече не можа да каже, мъката затисна думите и

 я душеше, душеше.

***

            В плътна мъгла тънеше всичко заобикалящо старицата. Разреждаше се, когато чуеше името си, за да следва установения ред в часовете за хранене и тоалет. Кротка и мълчалива, не създаваше грижи на персонала. Почти не ядеше, спеше малко. Два квадрата място беше света, в който живееше – леглото ѝ. Райчо и тя. Още със събуждането присядаше до нея, хващаше ръката ѝ и я слушаше. Само той виждаше сълзите, които се изливаха от сухите очи. Бяха извори кога свърши земния му път. С времето примирението ги укроти, но бяха живи. Дванайсет години по-късно, двамата им сина също напуснаха видимото и тогава очите на Тана пресъхнаха.

            Много дни и нощи минаха, преди да забележи хората около себе си, баба Тана. Преди да се вгледа в тях и чуе историите им. А те, историите дишаха само докато ги говореха. Смесваха се с другите и умираха в същия ден. В паметта оставаше само довелото ги в старчесия дом - деца пръснати по чужбина, вражди в семейството, внуци продали наследеното срещу гледане, бедност, неизлечима болест.

           За себе си нищо пред никого не каза баба Тана. Срам я беше, че то, камъчето, дето прекатури колата и я доведе тук беше дребно, дребно. Все я питаха и разпитваха жените, особено в началото: защо..., кой...? Смотолявяше нещо баба Тана с оправданието, че не е с акъла си вече и не помни. Казваше за пред хората, че забравя, но в последно време спомените ѝ наистина се объркваха. Мислеше си уж за вкъщи, за сина, снахата и изведнъж в картината влизаше Райчо като млад, след него и тя, с децата – мънички още... Стряскаше се, идваше на себе си, но картината беше тъй жива, че дълго, дълго си я прехвърляше в ума. Обръщаше се към Райчо, поклащаше глава и казваше: Откачам стопанино, не съм май за тука, ако разберат, лудницата... Пък той, поглади я по ръката и шепне: Добре си си, Тано. Тъй трябва.

В началото, всеки месец имаше свиждне баба Тана – някоя от внучките или сина със снахата. Полека лека, се разредиха посещенията, но старицата не винеше никой: Млади са, Райчо, имат си работа, пък и болестта на сина... не може вече. Ти като си при мене, друго не ми трябва.  

Имаше дни, когато съвсем ѝ дотягаше живота, не ѝ се ставаше от леглото. Стискаше очи и се правеше на заспала. Слагаше голямата си длан Райчо на главата ѝ, милва, милва и дума: Айде, Тано, надигни се, да не та навикват, че днес оная зверкиня е на смяна. Отваряше очи старицата и извръщаше глава към него: Докога, Райчо, много ли имам да тегля още? А той, усмихне се благо и поглади косата ѝ:

Малко остана, Тано, малко стопанке, потърпи.

Ооох... толкоз ли съм грешна бе, Райчо, че да свърша дните си далеч от дом, сред чужди?

Добър е Бог, Тано и не ни наказва, ние самите се наказваме. Само Той знае, кой има и кой няма грях. Питах за теб, че много ме заболя, като те докараха тук. Ти, Тано, ти си го поиска.

Че кога? Как? Кой би искал такова нещо?

Помниш ли на младини, що думаше пред деца и внуци кога се съберем всички? Пък и сетне като поостаряхме и започнахме да спестяваме за погребенията, че да не сме им в тежест, тогава още по-често го казваше: „Като падна съвсем, да ме закарате в старчески дом, на никой не ща да съм в тежест.“ От сърцето ти са излизали думите, пък от там като е, Небесните го чуват и... речено-сторено.

Оох, тъй беше, забравила бях. Ама... – очите ѝ се насълзиха – каилна съм, Райчо, баре един път още да видя стаята ни, да поседна на мойто си легло, цветята да полея, да наместя снимките в буфета...

Ще, Тано, ще...

Безпаметно минаха Рождество и посрещането на Нова година за баба Тана. Отпадна съвсем, изнемощя. Спря да се храни. В първият ден от новата година дори не опита да се надигне от леглото, лежеше със затворени очи и дишаше тежко. Смълча се Райчо, но беше до нея, хванал ръката ѝ. На следния ден, малко преди да съмне, старицата пое за последно дъх и стихна.

Душите им се прегърнаха и полетяха към дома.

„Дълго ме чака, стопанино“

„Никак не беше дълго, че то тук по друга мярка е времето“

След миг, бяха в тяхната си стая. Потръпна от тъга баба Тана като видя... Младите бяха изхвърлили старите мебели и натаманили всичко по техен си вкус. Помилва мушкатата, целуна сина си в съня му и поеха по пътя.

Вилнееше зимата, северняка диплеше бялата покривка и навяваше преспи из равна Добруджа. Но на тях, на Райчо и Тана им беше топло - след деветнайсет години, отново се събраха. Танцуваха Душите им, водени от Светлината и се смееха. Смееха се и пееха Любовта...