Като че ли мина цяла вечност, откакто се отказах от работата си като кондуктор в автобус. Сега съм редактор и прекарвам работните дни в топъл, уютен кабинет. Но всяка зима, още щом падне първият сняг, се връщам към онова толкова... неестествено преживяване. Спомените ми от тогава се усещат така, сякаш са от някой друг, предишен живот. Да, наистина измина много време...
Започна още първата вечер. През първите три обиколки на маршрута бях малко нервен (все пак това ми беше първият ден), но после бързо се отпуснах и следващите четири минаха като по вода. И накрая остана осмата, последна обиколка. Е, при нея също не беше по-различно, освен че нямаше много хора, защото вече минаваше девет часа... но накрая се случи нещо малко… странно. Последната спирка се разполагаше на тясно пространство между някаква стара постройка и малка тревна площ. Предишната беше на разстояние само около десетина метра преди нея. На тази предпоследна спирка се качи един много странен дребен човечец с ехидна усмивка ...