1. Промяната 

Знаех, че е време за промяна. Ала така казано, нито една от думите ми не добива смисъл. Затова трябва да се върна назад – до момента, в който бях на двадесет и три.

Върна ли се там обаче, смисълът отново няма да е цялостен. По тази причина, драги читатели, ще се наложи да ме изтърпите и да се върнете с мен още няколко години назад, за да се запознаете с момичето, което бях на деветнадесет години.

Името ми е Клара. Родена съм в Лондон, Великобритания, в имението на заможна фамилия с тежко като менгеме име. Цял живот се бях наслаждавала на всички удобства, които съществуват на света, и никога не бях вкусвала от горчивината на загубата. Дълги, щастливи години живеех с родителите си, кучето ни Майло и нашия верен иконом Алистър, който бе повече член на семейството, отколкото персонал в дома ни.

С родилелите ми обичахме да пътуваме, да посещаваме екзотични места и да вкусваме от всички удоволствия на живота. Често моят баща влизаше в стаята ми сутрин, докато мама старателно сплиташе косите ми на плитка, хвърляше два кафяви, масивни куфара на пода и казваше:

– Стягайте багажите, звездици мои, отиваме на пътешествие!

Така започваше всяка наша ваканция, всяка околосветска обиколка. Обичахме палубите на корабите, купетата на влаковете, седалките на каретите и шума на конски копита или локомотив. Колкото по-предизвикателно и трудно бе нашето пътешествие, толкова по-доволни се връщахме вкъщи, където усмихнат винаги ни чакаше Алистър, заедно с пухкавия Майло, който весело размахваше опашка.

Ала най-тежкото пътуване бе онова, от което се завърнах сама. Това бе пътешествието, което ме отведе до болестта на родителите ми. Загубих ги една неделна сутрин през последната година от своето юношество, когато единствено църковните камбани на сутрешната служба се чуваха приглушено в далечината.

Докато стисках, коленичила до леглото, безжизнената ръка на майка ми, Майло нервно лаеше в скута ми, а Алистър неспирно въртеше шайбата на телефона в опит да се свърже с някого. Ала никакъв шум не можеше да заглуши тишината, останала след тяхната смърт.

Две отвратителни години прекарах в пустото имение, само в присъствието на Алистър. Майло бе едничката искрица живот, която с лая си оглушаваше коридорите и стаите на затвора ми. Ала не след дълго и той си отиде. Останахме сами. Тиктакането на часовника бе единственото нещо, което ни напомняше, че времето продължава да тече.

Тежестта на името ми открай време плашеше младежите на моята възраст и те не смееха да ме заговорят. Караше момичетата да поглеждат към мен и моите родители със завист и неприязън. Затова нямах никого, освен иконома си, с когото да разменя човешка приказка. Само Кари – внучката му, която бе няколко години по-малка от мен, от време на време минаваше с майка си, за да ме нагостят. Нямах никой друг.

Същата сутрин, в която бях загубила семейството си, но три години по-късно, се събудих в необичайно мрачно настроение. Влязох в банята, погледнах се в огледалото и нищо от това, което видях, не ме зарадва. Бях се превърнала в дух, а домът ми – в обладано място, до което дори пощальонът се страхуваше да припари. Единствен Алистър успяваше с кафето си да изпие и доза надежда, че един ден ще изляза и ще обгърна младостта си с две ръце. Не възнамерявах да дочакам този ден обаче.

Не излязох от банята. Затворих очи и се събудих след неизвестен период от време в болницата. Ръцете ми бяха увити в бинт. Бях направила опит да се самоубия.

Алистър седеше на стол близо до леглото, а лицето му бе посърнало. Макар че беше побелял, висок и строен като върбова клонка, той винаги излъчваше бодрост. Около очите си имаше миниатюрни бръчици, старателно издълбани през годините от широката му усмивка. Мънички и черни, сега те стояха присвити.

– Не може да продължаваме така, войниче. Годините се нижат, животът тече, а двамата с теб не сме мръднали. След като починаха, твоите скъпи родители, освен наследството си, ми оставиха и едно съкровище. И едва не загубих това съкровище днес.

Гласът му бе тих и успокояващ. Милваше ме с думите си, в които не се спотайваше нито укор, нито яд. Очите ми гледаха в пода. Не можех да вдигна глава и да срещна погледа му. Срамувах се от себе си.

– Опитът ми е доказал, че парите щастие не носят. Ала шансът – да. Виж ме мен, цял живот сменям господари, докато не попаднах на вас, за да ме направите господар на моите собствени дела. Това е шанс! Ала шанс, базиран на късмет. В свят като нашия шансовете се множат, когато джобът ти е пълен. Това наследство, което имаш – то не се състои от купчина жълтици, а от безброй шансове, всеки от които може да те отведе на невероятни места, за които не си и мечтала дори.

– Не искам да пътувам – отсякох аз. Всичко подобно ми напомняше за моите родителите.

– Пътуването до известна степен изисква от повечето от нас и да се завърнем. Не искам да пътуваш. Искам да живееш! Само че далеч оттук. На място, което с нищо няма да ти напомня за Лондон.

Бях потънала в мълчание.

– Клара, войниче, обичам те като свое собствено дете. Това наследство няма да върне нито родителите ти, нито Майло. То не връща стар живот, но купува нов!

От думите му ме болеше. Осъзнавах пределно добре какво изискваше от мен. Молеше ме да направя сделка. Да заменя спомените си със забрава. И макар това да бе повече от непосилно за мен, аз знаех, че Алистър бе прав.

Знаех, че е време за промяна.