ПОСЛЕДНО ЛЯТО В КАН

(из цикъла „Неочаквано тропически нощи”)

Пролог:

Дж:  (чука на вратата)

Р: Стига церемонии, Джийвс, отдавна съм буден!

Дж: Извинявайте, сър, донесох Ви чая!

Р: Благодаря. Млякото да не е „Бор-Чвор”?

Дж: Няма сега да се обиждаме, сър!

Р:  Просто попитах.

Дж: Виждам, че вече сте пред компютъра…

Р: Да, след укрепителния следобеден сън мисля малко да поработя…

Дж: Много добре, сър. Между другото, дали ще е неучтиво да Ви попитам…

Р: Давай смело, Джийвс, този следобед съм в добро настроение!

Дж: … Написахте ли си последния разказ от цикъла  „Неочаквано тропически нощи”?

Р: (самодоволната му усмивка замръзва) Мамка му! (Извини ме, Джийвс!) Още ли не го бяхме написали?

Дж: Боя се, че не, сър, боя се, че не…

Р: Джийвс, ти уби всичко детско у мен!

Дж: Само си върша работата, сър!

Р: Ясно, от теб измъкване няма! ОК, дай да видим какво имаш по този проект.

Дж: Разбира се, сър, вече съм приготвил папката. (С поклон подава папката на господаря си.)

Р: (намръщен прелиства книжата) Какво е това? Два алтернативни сюжета?

Дж: Боя се, че сте прав,  сър…

Р: (чете) Локация – Маями Бийч. Дотук добре! Герои: кубинска садо-мазо проститутка  тип „строга  господарка” и мазохистичен немски турист. (гневно) Джийвс!

Дж: (предпазливо) Да, сър?

Р: Докога ще ми пробутваш това садо-мазо? Какво ще си помислят хората за нас? Тоест за мен? А?

Дж: Сър, смятах, че определена доза алтернативна еротика, поднесена с много вкус…

Р: Дума да не става! Не можем да си позволим да губим читатели, като постоянно слагаме „18+”. И после помисли за безбройните 19-годишни поетеси, които те гледат от снимките в профилите си с невинни сини очи  и пишат за първата си нещастна любов…

Дж: (дълбоко засрамен) Убедихте ме, сър! Чувствам се толкова неудобно!...

Р: (потупва го ласкаво по гърба)  Нищо, Джийвс, случва се всеки да се увлече, но след историята с Роко наистина се тревожа за сексуалните ти фиксации… Така… дай да видим алтернативния вариант!

Дж: Заповядайте, сър!

Р: (чете) А-а, това вече е друга работа. Кан! Ето това определено е място, където всеки българин прекарва лятото и локацията ще бъде близка и позната!

Дж: Не съм убеден точно в това, сър!...

Р: Добре, добре, да видим героите: възрастна датска двойка и отново  черна проститутка… Джийвс, отвращаваш ме, наистина не искам да си представям сексуалните ти предпочитания!

Дж: Ние работим с литературна фикция, сър.

Р: Нямам време за теоретични спорове!... Значи възрастна двойка – добре,  така ще покрием и една по-висока възрастова група… черната проститутка за цвят… „болен от рак” – това какво е?

Дж: Създаваме конфликт, необходим за завръзката и подсилваме драматичния ефект.

Р: Не е ли малко злокобно?

Дж: Не искаме да звучим лековато, нали, сър? Време е да почнем да поставяме ребром важни екзистенциални въпроси – като например за  живота и смъртта. Не можем вечно да се задоволяваме с  клюкарски теми и да се плъзгаме по хлъзгавата повърхност на масовия вкус!

Р: (гледа го продължително) Джийвс, наистина се радвам, че не живеем при Комунизма! Защото тогава нямаше да си ми лакей, а партиен секретар!

Дж: (саркастично) Много остроумно, сър!

Р: Добре, аз се захващам за работа, а ти иди да направиш още чай и виж дали нямаме мейли от Лейди А.

Дж: Много добре, сър! Успешна работа! (излиза)

Р: (вика след него) Винаги е била успешна, Джийвс! (на себе си) Надут дръвник!... Така… Ще му сложим заглавие „Последно лято в Кан”…

Какво написа Р:

Късната септемврийската вечер бе необичано топла. Разликата с истинската лятна вечер не бе по-голяма от онази между двадесет и двадесет и пет годишната красавица и имаше значение само за истинския ценител. А повечето от разхождащите се по „Кроазет” през този сезон бяха именно ценители, чийто флирт с  Кан продължаваше вече много години. Хора, които бяха виждали бляскавите хотели, редящи се по булеварда, не само отвън, но и отвътре. И които за нищо на света на биха дошли по времето на Фестивала, освен ако не са поканени сред специалните гости…

Йорг и Хелга съзерцаваха спокойните води на морето отвъд  плажа, застанали досами парапета на пешеходната алея. Безбройните светлини хвърляха  навред своите отражения като рояк светулки, спрели завинаги полета си в ненаситния обектив на фотографа. Бризът почти не се усещаше, но температурата благосклонно оставаше един вълшебен градус под онази стойност, когато започваш да се потиш.

Йорг извърна поглед от белите коси на жена си и отново се загледа в отраженията, проблясващи сред морето от мачти.

- Хелга, за кой път идваме тук?

  Хелга не отговори веднага, а погледна крадешком съпруга си, сякаш се надяваше да разбере какво се крие зад този въпрос.

-  Не съм сигурна… Мисля, че идваме поне 35 години…

- Толква много?

- Ами… да видим… Първият път беше, когато открихме втория супермаркет в Копенхаген… Селма тъкмо беше станала на 2 години…

- И решихме, че можем да си го позволим…

- Да, макар, че малката бесня през цялото време…

- Тя никога и не престана! – разсмя се Йорг с хриплив старчески смях и после внезапно се закашля.

-Йорг, добре ли си? Малко се тревожа за бронхита ти!

Йорг замълча. Хелга усещаше с кожата си, че това мълчание не предвещава нищо добро. Но просто не можеше да отвори уста. Мълчеше и чакаше.

- Знаеш ли, Хелга… Няма защо да те лъжа. С теб сме заедно толкова дълго, че сигурно си го разбрала още преди мен…

  Хелга вдигна към Йорг сините си очи – те бяха останали единственото младежко нещо върху повехналото и някога  красиво лице. Но Йорг не пожела да срещне погледа й. Все така съзерцаваше някаква точка, там далеч в невидимото, отвъд отраженията на крайбрежните светлини.

-  Това лято може би е последното. 35-тото. Какво пък,  не е малко, нали?

 Хелга видя в профил нещо като опит за усмивка.

- Значи онези резултати…- гласът не Хелга беше неестествено сух, като че сдържаше непоносима  болка.

- Да, Хелга… До края на пролетта. След това всеки ден ми е подарен… Е, те няма да бъдат кой знае какви дни…

Хелга мълчеше, но Йорг забеляза с периферното си зрение как пръстите й се впиват в ниския парапет.

- Нека да повървим,  Йорг - неочаквано каза Хелга.

Двамата тръгнаха – бавно, както винаги, следвайки синхронизирания в продължение на 40 години ритъм на дългите си крака.

-Знаеш ли, Хелга – продължи Йорг, докато хващаше жена си под ръка – няма нищо, за което да съжалявам. За всичките тези 40 години.

- Нито пък аз, Йорг!

- Те бяха такива, защото ги прекарах с теб!

- Знам, Йорг, знам!

- Затова и никога… е, почти никога… не помислих за друга…

Хелга го погледна за миг и отново сведе поглед.

-Наистина, ти знаеш, че никога не съм те лъгал. Знаеш, че ти беше първата ми жена… даже тогава малко ме беше срам за това… и по всичко изглежда, че ще си последната…

Хелга намести чантичката на рамото си, без да каже нищо.

-Освен ако… - някак си колебливо продължи Йорг - … освен ако, не ми направиш един последен подарък…

- Последен подарък?

-Да, последен. И може би най-хубав. Знам, че искам много…

-Не го казвай с думи, Йорг!  Няма нужда! – в очите на Хелга проблесна сълза, осветена от разноцветните прожектори по парапета.

-Извинявай... може би не трябваше…

-Не, Йорг! Ти заслужи своя подарък! Благодаря ти, че ми ги поиска! Наистина не знаех какво да направя, след онова, което ми каза…

  Йорг се усмихна едва забележимо и те продължиха в мълчание. И двамата знаеха какво търсят погледите им. В този част на „Кроазет” момичетата бяха повече. Облечени с  вкус, те гледаха морето и пушеха. Биха могли да бъдат отегчени туристки, току-що излезли от близкото бистро. Но младостта и красотата им, както и начинът, по който хвърляха към минувачите кратките си празни погледи, издаваха истинското им занятие. Йорг и Хелга отминаха две дългокраки блондинки, които разговаряха оживено на неразбираем славянски език и тогава  погледите им спря невисоко,  но удивително добре сложено, черно момиче, което стоеше с гръб към морето и тъкмо палеше цигарата си. Бялата рокля, пристегната с червено коланче, подчертаваше почти сюрреалистичното съотношение между ханш и талия и абаносовата чернота на дългите й крака.

  Хелга нямаше нужда да поглежда към Йорг или да му казва нещо. Изборът им беше общ. Както винаги през тези 40 години.

-Добър вечер, госпожице! – каза тя.

-Добър вечер! – отвърна черното момиче с гърлен глас, в който се таеше едва доловим, но неповторимо сексапилен  акцент.

- Малко скучаехме тази вечер. Особено съпругът ми…

- Скуката в Кан е въпрос на стил – усмихна се момичето, разкривайки снежнобелите си зъби. – И все пак, ако мога да направя нещо за вас…

- Мисля, че можете,  госпожице – защо не го обсъдим на по едно питие в отсрещното бистро?

-Аз съм Айша – представи се момичето.

- Аз съм Йорг, а съпругата ми – Хелга.

- Толкова северни имена, а моето е толкова южно!

- Откъде сте?

- От Нигерия!

- О, това е голяма страна!

- Предполагам… нямах много възможности да обикалям из нея…

- Отдавна ли сте във Франция?

- Пет години. Уча психология в Марсилия.

- О, Вие сте психолог?

- Е, поне искам да бъда…

-Значи скоро се дипломирате, така ли?

-Да, дори вече измислих темата на дипломната си работа!

-И каква е тя?

- „За относителността на любовта и нейните прояви”! Малко е дълго, но може би ще го съкратя…

- Вие смятате ли, че любовта е относителна, Айша? – намеси се Хелга.

- А Вие не смятате ли? –усмихна се Айша и задържа погледа си върху Хелга. –Добре, приятели, боя се, че не разполагам с излишно време, макар че разговорът с вас е наистина очарователен. Нека поговорим за бизнес. Първо – и двамата ли имате нужда от развлечение или само единият? Знаете, това се отразява на скромния ми хонорар…

 Утринното слънце,  нахлуващо през процепите на щорите,  дразнеше възпалените от безсъние и плач клепачи на Хелга. Мястото до нея бе празно. 7:30. Какво ли бе станало с Йорг? Трябваше ли да го пуска сега, с това разклатено здраве?

 Хелга гледаше гладкия чаршаф до себе си и си мислеше, че след по-малко от година така щеше да изглежда и леглото в дома и. Щеше ли да издържи тази година?

 От мобилния и телефон долетя тихо ромолене. SMS! Хелга се поколеба за миг. После посегна към телефона.

„Скъпа. Аз намерих любовта. Благодаря ти за всичко. И не ме търси!”

 Хелга постави телефона в скута си. Гледаше го втренчено до момента, когато дисплеят угасна. Сълзите й, кой знае защо, не потичаха. А трябваше ли изобщо?

Ръката й усети студения метал на дизайнерския телефон. Дисплеят светна отново. Хелга скролваше профилите в телефонния си указател. До момента, когато дисплея  изпълни усмихнатото лице на мъж на не повече от 30…

- Маркус? Да, аз съм! Извинявай, знам, че отдавна не съм звъняла... Не, нищо особено, мъжът ми не беше много добре – знаеш: „Старост – нерадост!”… Не, вече се оправи… но това не е важно… Слушай, знам, че е малко внезапно, но като гледам, че в Копенхаген пак вали… Ти бил ли си някога в Кан?...

-