Поток
на мисълта
Уважаеми читателю,
Отметни поглед за малко от този разказ и погледни през прозореца на своята стая. Какво е времето?
Сега, като гледам навън, установявам, че вали. Небето е прихлупено над земята, черни облаци са го опасли, ситни капчици дъжд падат бавно надолу и постепенно намокрят топлата земя. Ако все още не можеш да си представиш картината, припомни си девети юли. Защото това, което след малко ще прочетеш, се случи именно тогава. Денят беше топъл, едва началото на лятото, но все пак беше хладно за това време от годината. И валеше. Цялата природа се бе стреснала от внезапната промяна и бе изпаднала в униние, хората също бяха начумерени, не в настроение, с изключение само на някои, за които ще стане дума по-късно.
Причината, поради която те карам, драги, да си припомниш този ден, е, че преди малко, сядайки да пиша, уцелих точно такова време навън – абсолютно случайно. Но това ми помогна да пресъздам по-точно картината. Не си ли съгласен, читателю, че, за да изживееш това, което се случи тогава, ще ти бъде по-лесно, ако и при теб времето е такова? Ето защо аз те моля – погледни навън. Вали ли?
Човек и добре да живее, умира...
Кана сюбиги Омуртаг
Денят беше дъждовен. Така започна, така и завърши. В началото имаше само сиви облаци. Постепенно станаха черни и към обяд започна да вали. А като започна, не спря, докато не се прибраха всички по домовете си. Валя, спира... валя, спира; и така през цялото време. Само първата половина на юли бе, а беше студено. Вярно, не беше зимен студ, но температурата беше достатъчно ниска, за да накара хората да сменят летните дрехи с есенни.
Краят на работния ден съвпадна с един от промеждутъците между обилния валеж и категоричната суша. Един мъж на тридесетина, нисък, леко прегърбен, току-що излязъл от работа, вървеше бавно надолу по улицата и се подпираше на дълъг чадър, сякаш беше бастун. В резултат – по плочките се чуваше досаден, монотонен, металически звук, който караше всички да се обръщат, за да видят какво става. Той бе доволен от този факт, но въпреки това изражението на лицето му продължаваше да бъде намусено, с присвити вежди и сърдит поглед.
Човекът бе облечен бедно, затова бе доста трудно на пръв поглед да се определи просяк ли е или не. Но после – чистата му черна коса, новият чадър и най-вече походката, с която се движеше, разсейваха всяко съмнение. Но кое от всичко това пораждаше комичен ефект, никой не знаеше, поради причината, че никой не се засмя. С изключение на група млади хора, които ходеха наредени един до друг и се смееха с пълно гърло. А, когато видяха отдалече мъжа с чадъра, те прихнаха – смехът беше толкова силен и рязък, че отново малцината, които се намираха на улицата, започнаха да се обръщат, но този път към младата тайфа. Когато усетиха, че всички погледи са впити в тях, те млъкнаха и започнаха да си шушукат. Разбрал, че приказват за него, мъжът ги погледна свирепо, докато минаваше покрай тях, и си помисли:
- Мълкнете, за Бога! Кой ви е дал правото да критикувате! Погледнете първо себе си и тогава плюйте хората!
Едва измина няколко крачки и вече не чуваше гласовете им. Сякаш бяха прочели мислите му.
Така Емануил Тревнев продължи своя път надолу по улицата. Вървеше с достойнство, но важността, която си придаваше, не съвпадаше съвсем с външния му вид. Все пак за него това нямаше особено значение – гордостта, която бе прикривана от поведението му в обикновени ежедневни ситуации, диктуваше всяко едно негово действие. Дори напсува един некадърен таксиметров шофьор, който за малко щеше да го блъсне. Едвам се бе съвзел от стреса след малкия инцидент, все още бе обърнат в посока, където допреди малко се намираше жълтата кола, когато започна отново да вали. Сякаш в хор вървящите по плочките на тротоарите въздъхнаха отчаяно, щом първата капка докосна главите им. Изненадан бе и Емануил, който тъкмо бе поел по своя път надолу, но установи, че ще му бъде нужен подслон и отново спря, за да отвори чадъра си. След това завървя към своята цел със същата леко прегърбена походка.
Малко бяха вървящите без чадър над главите си и те бяха наистина нещастни, поради факта, че не след дълго заваля порой. Всички бяха принудени да се скрият под навесите, които се намираха на улицата. Единствено Емануил Тревнев продължаваше бодро да крачи под дъжда. Срещу него вървеше един клошар – мъж с потъмнели от мръсотия кожа и дрехи, на когото бе трудно да се определи възрастта, поради сплъстената неподстригвана отдавна коса и стърчащата във всички посоки брада, които закриваха почти изцяло лицето му.
Клошарът, който вероятно току-що бе излязъл от най-близкия контейнер, вървеше устремено със забързана крачка нагоре по улицата. След известно време двамата бяха почти един до друг. Забързаният се удари странично в другия, пъхна нещо в дрехата, която трябваше да бъде яке, и хукна в своята посока.
Не мина и миг, когато Емануил се обърна и затича към бягащия циганин, крещейки:
- Спри! Върни се! Върни ми парите!!!
Чул тези думи – те сякаш му подействаха като магическо заклинание -мърлявият крадец се спря и завървя към Емануил Тревнев с протегната ръка, в която държеше черен кожен портфейл. Той го подаде на собственика му като се извини и му обеща, че повече няма да краде.
Така двамата си заминаха – всеки в неговата си посока.
Какво влияние имаше Емануил Тревнев върху този човек! Той продължаваше да трепери, докато върви, и да си мърмори, че повече няма да краде.
Все пак младият човек не се впечатли особено от грабежа. Беше чувал стотици пъти за точно такива опити за кражба и беше сигурен, че и на него ще му се случи все някога. Озадачен бе обаче от поведението на бездомника – дори и не подозираше, че така мигновено ще получи обратно отнетото му. Не предполагаше, че съвестта на крадеца ще се разбуди или пък че ще откликне на виковете му. Развеселен от тази мисъл, той продължи отново по пътя си.
Стигна до един магазин, взе си количка и влезе вътре. Интересно бе, че хората, които се намираха в магазина, бяха доста повече от тези по улицата, и все пак не бяха много. Това бе добре дошло за Емануил, тъй като той ненавиждаше навалиците – да минава през тесни коридори от лавици, едвам да си проправя път с пазарската количка и винаги да има поне един блъснат човек, който да му се разкрещи заради това, че не внимава при управлението й; и освен всичко да чака по половин час, за да мине през касата. Той бе сигурен, че такива инциденти сега няма да има и това допълнително разведри настроението му; а фактът, че вътре бе топло и уютно, го предразположи към едно дълго пазаруване.
Едно заблудено врабче, което може би просто се бе уплашило от дъжда и бе пожелало да се скрие на сухо, влетя скорострелно в магазина, като стресна всички, покрай които мина. То кацна за малко на земята близо до вратата, огледа се, след което отново излетя, извиси се над стелажите и се изгуби някъде във вътрешността на големия магазин.
Емануил Тревнев погледа малкото птиче, докато не го изпусна от поглед. Той забеляза, минавайки няколко пъти покрай касите, че много малко хора са свършили с покупките. Причината за това беше, че повечето от клиентите на магазина предпочитаха да стоят вътре, далеч от дъжда, макар и да са си набавили необходимите продукти. Истината бе, че Емануил също успя за кратко време да вземе това, което му трябваше, но видя, че навън продължава да вали и остана да се разхожда безцелно между различните лавици.
Това обаче не трая дълго, тъй като, минавайки покрай един от стелажите, той забеляза жена, която бе застанала пред нещо на рафта и го съзерцаваше съсредоточено. Вероятно и тя като другите си търсеше с какво да отбие времето в магазина. На известно разстояние имаше още един човек, който пък очевидно избираше продукти за дома. Емануил обаче бе достатъчно наблюдателен, за да забележи, че точно над младата дама, на последния рафт от стелажа, стоеше един кашон. Този кашон много заплашително бе излязъл почти наполовина от реда. Емануил се стресна. Първата мисъл, която мина през главата му при тази гледка бе:
- Не, не е възможно да падне върху нея!
Той се запъти към жената, за да я предупреди за опасността. По някаква странна, но и страшна случайност, съдбата сякаш бе прочела пророческите му мисли: врабчето, което бе влязло през вратата на магазина, невидяло кашона, не успя да го заобиколи; то профуча с висока скорост и се блъсна в него. В този момент той се наклони леко навън, олюля се няколко пъти на място, след което се понесе стремително надолу. Емануил Тревнев скочи, за да предпази жената, но вече бе твърде късно. Неговите реакции не бяха достатъчно бързи. Той не успя да я стигне навреме и кашонът я удари по главата с голяма сила. Тя падна. Мъжът от другата страна се втурна да помогне. Насъбраха се и други, за да видят какво бе станало. По думите на младата жена й нямаше нищо. Все пак обаче присъстващите сметнаха, че ще бъде по-добре, ако повикат линейка. Така и направиха. Скоро тя бе откарана в болницата. След това всички се разотидоха и всеки забрави за станалото.
Единствено Емануил Тревнев продължаваше да размишлява за случилото му се през деня – групичката от младежи, които му се подиграваха – нещо, което не му се беше случвало досега и според него той не заслужаваше такова отношение по никакъв начин. Горделивостта и егоизмът в него заговориха със закъснение: той трябваше още тогава да се обърне и да им даде да разберат, че той не им отстъпва по нищо и че нямат никакво право да причиняват на хората това, което не искат на тях да им се причинява. Все пак обаче беше факт, то беше станало и дори и да беше направил така, какъв ли щеше да бъде резултатът - никакъв. Никакъв, защото каквото и да прави човек, никога не може да отрече другия от собствените му мисли. След това заблуденият клошар, който явно доста добре се бе усъвършенствал в джебчийството и по-скоро по навик, отколкото от нужда, сви почти незабелязано портфейла му. И най-накрая нищо неподозиращата жена, чиято зла участ по едно лошо стечение на обстоятелствата той не успя да предотврати. Все пак това, което го успокояваше до някаква степен, бе мисълта, че изходът от ситуацията не беше фатален.
Тези неща вълнуваха ума на младия човек по пътя му към дома. За тях мислеше той, но и не само. Той бе разочарован от несправедливостта на света. Нещо повече – той бе не просто разочарован, а ядосан, възмутен – ядосан от факта, че съществуват нещастията, които винаги съпътстват дори и най-щастливия човек, които се проявяват в най-неочаквани моменти и променят живота на човека завинаги; възмутен бе от наличието на простота и лицемерие у хората, които не се срамуваха да ги демонстрират, от незаинтересоваността и липсата на мисъл за другия, от това, че всеки гледа само себе си, създава си фалшива представа за своята личност и, когато стане въпрос за оценяване на другия, в неговите очи изникват само лошите черти на отсрещния, а всичко хубаво той приписва на себе си, без да си дава сметка, че той по нищо не се различава от когото и да било на този свят, че всички ние сме създадени еднакви и нямаме право да се поставяме над другите.
Подхранван от тези така неприятни мисли, гневът на Емануил бе достигнал до своя връх, когато той се прибра вкъщи. Още отваряйки вратата, до ушите му стигнаха вибрациите на неприятен бумтеж от надута музика, чието послание той не разбираше. Шумът обаче бе толкова дразнещ, че нервите му не издържаха и той се разкрещя в коридора на блока:
- Да ви гръмне уредбата дано!
След това той пристъпи в своя апартамент, доволен, че е излял яда си, било то и в празното пространство, затвори вратата, постави внимателно торбите с покупки на земята и започна да си развързва обувките. Точно в този момент обаче се чу едно силно „бум!” и приглушен от стените женски писък, който със сигурност близо до източника му бе пронизителен. Музиката или по-точно бумтенето спря, настана тишина. Емануил се зарадва, че проклеването на източника на досаден монотонен звук доведе до задоволителен положителен резултат.
Вечерта Емануил прекара сам, както винаги, на масата пред телевизора. Пред него стоеше чиния с ядене, от което той механично загребваше с вилицата и пъхаше в устата си, а погледът му бе забит празно в работещия телевизор. Той беше включен само колкото да издава някакъв звук за фон. Всъщност мъжът изобщо не възприемаше това, което гледаше, тъй като отново размишляваше. Мислите му от преди малко се бяха възвърнали, но към тях този път той прибави и тази за невъзпитаните съседи, които си мислят, че са центърът на света и които не се съобразяват с общоприетите часове за почивка, в които не трябва да се вдига шум, а точно обратното – всички останали трябва да се съобразяват с тях. Причината за гнева му се коренеше в една случка, станала неотдавна – отново ситуацията бе същата: силен шум, който трябваше да наподобява музика, се чуваше от горния етаж, беше вечер – време, по което вече всички би трябвало да си почиват. Съседите обаче явно не бяха на това мнение. Емануил не чака дълго – по природа беше раздразнителен и нервен; нетърпението му взе връх и реши учтиво да ги помоли да спрат музиката. Така и направиха, но не след дълго отново продължиха. Оттам молбата прерасна в спор, който се разреши едва днес, когато уредбата на семейството от горния етаж се развали.
Емануил Тревнев стана от масата, прибра чинията и приборите, с които вечеря, след това ги изми и си легна. Денят бе прекалено натоварен емоционално и той предпочете да си легне по-рано, за да прогони неприятните мисли от главата си. Предпочиташе да сънува кошмар, отколкото да продължава да размишлява върху нещата, които вече не можеше да промени.
Нощта бе бурна за Емануил – той се въртеше в леглото си, плувнал в пот, вероятно заради напрежението, под което бе поставен в своя сън. Съдържанието му обаче не би имало особена роля в повествованието, ако не се бе променило. Сега той се намираше на една гола поляна. Слънцето грееше силно. Той направи няколко крачки по зелената трева – наоколо нямаше нищо. Легна и затвори очи. Радваше се на топлото време – от няколко дни не бе виждал такова и вече му липсваше. След малко чу шум от течаща вода. Той се надигна леко и видя, че под краката му се бе появил един широк поток, чиито води течаха бавно и спокойно. Стана, приближи се и се наведе над водата, в която се отразяваха жарките слънчеви лъчи. Изведнъж водата започна да се движи по-бързо, стана бурна, появиха се вълни. Емануил чу часовник да звъни. Огледа се настрани – нямаше нищо. Погледна във водата – на дъното лежеше един старовремски часовник, който звънеше досадно. Той знаеше обаче, че трябва да го спре. Но как? Ако влезеше във водата, тя щеше да го отнесе надалеч и нямаше да успее даже да го хване. Нямаше представа откъде, но бе сигурен, че ако часовникът продължаваше да звъни, щеше да се разбуди някакъв звяр. Затова започна да се моли: „Спри! Спри! Спри!”.
В просъница Емануил се чу да вика: „Спри!”, алармата на радиочасовника му звънеше. Той продължаваше несъзнателно да вика. Изведнъж часовникът млъкна. Той се събуди. Погледна колко е часът – не бе минала минута, откакто бе започнал да звъни, а алармата беше вече спряла. Това не беше нормално – тя се бе изключила от само себе си. Или...
В съзнанието му изникнаха отново случките от предишния ден. Едно нещо свързваше и четирите – изходът от всяка една ситуация беше резултат от неговата воля. Сега той разбираше: младежите млъкнаха, когато им го каза мислено; просякът му върна портфейла, когато му се разкрещя; кашонът удари жената, когато през ума му мина подобна мисъл и накрая – уредбата на съседите гръмна малко след като се разкрещя по неин адрес. Сега вече всичко беше ясно като бял ден – по някакъв начин Емануил Тревнев бе придобил способността да контролира обстоятелствата посредством мисълта си. Доказателство за това беше алармата на часовника, която спря да звъни при неговата команда.
В такъв случай пред него се откриваха огромни възможности. Животът му щеше да се подобри многократно, всичките му проблеми щяха да изчезнат – той щеше да води нов живот. Можеше да стане господар на света, да премахне неправдата, да изкорени злото от хората. Но най-примамливата полза, която можеше да извлече от това, бе, че хората вече нямаше да говорят против него – напротив, той щеше да ги кара да му се възхищават.
Обнадежден, Емануил Тревнев започна да се приготвя за работа. След малко отиде в кухнята и сложи мляко в джезве, след което запали газовия котлон и го постави на него. Телефонът звънна, но не бе нужно да ходи до него, за да вдигне слушалката – една елементарна команда бе достатъчна, за да се включи сам високоговорителят. Разговорът течеше, докато Емануил продължаваше да приготвя закуската си. Той постави дъска за рязане върху кухненския плот, извади голяма пита кашкавал от хладилника и започна да я реже на малки парченца. Това обаче не беше никак лесно – ножът беше затъпен и щеше да бъде чудо, ако някой се пореже на него, помисли си той.
Нещо странно му направи впечатление – през прозореца не влизаше никаква светлина от слънцето. Обикновено в тази част на деня – рано сутрин – при безоблачно време слънчевите лъчи огряваха изцяло дъската за рязане. Днес за пореден път от няколко дни нямаше и помен от слънцето – то по някаква необяснима нему причина се криеше срамежливо зад облаците. Той поиска много силно отново да бъде топло, да няма дъжд, да е светло. Мечтаейки и гледайки през прозореца, продължаваше автоматично без никаква мисъл да реже кашкавала. Изведнъж усети остра болка на пръста. Когато погледна, видя, че тъпият нож в крайна сметка не е бил толкова тъп и че се е порязал.
В този момент в стаята стана необикновено светло. Емануил отново отправи поглед към небето и най-красивата гледка се изписа пред очите му: облаците се разделяха и проправяха път на слънчевите лъчи; те ограждаха небесното светило от две страни и около тях се беше образувал ореол от слънчева светлина. Той съзерцаваше райската картина с широко отворени очи – запленяваща красота; Емануил не можеше да откъсне поглед от нея. Но раната на пръста му започна да щипе.
Чу се свистене откъм газовия котлон – млякото кипеше. Ядосан на себе си, Емануил извика: „Не!”, и интуитивно затича към котлона, но се възпря на момента, тъй като той вече беше спрял да работи. Той прочисти раната си. После закуси и излезе.
На входа на блока го чакаше такси. Офисът му се намираше на другия край на града и, ако тръгнеше пеша към работа, това означаваше да закъснее. Работното му място беше на първия етаж на жилищна кооперация, доста подобна на тази, в която той живееше. Таксито го спря пред входа, не след дълго започна поредният му работен ден.
Днешният ден в офиса не бе много по-различен от останалите – все едно и също: задачи, задачи и отново задачи, които трябваше в определен срок да бъдат свършени. Постоянно около него се навърташе секретарката, която всеки път го подпитваше нещо. Той гледаше да сдържа нервите си, но му беше много трудно. Най-накрая, когато тя дойде за сетен път и му каза, че шефът иска да говори с него, той я отпрати обратно като й каза да му предаде няколко цветисти думи. Тя не се поколеба и точно това направи. Разбира се, когато човек е под напрежение и някой му досажда, не мисли какво прави или приказва. И в този случай Емануил пропусна да съобрази, че по този начин ще си навлече само неприятности. Така и стана. Съвсем скоро секретарката се върна, придружавана от шефа на фирмата, който изчете едно дълго конско на своя служител и го заплаши с уволнение.
По-нататък през деня Емануил изобщо не се разведри. Не беше в настроение, докачлив беше; новооткритата му способност също не изчезна, а напротив – той продължаваше да сее поразии, благодарение на нея. През обедната почивка той излезе навън, за да подиша чист въздух. Атмосферата в офиса го потискаше и никак не му действаше благоприятно. Ето защо той реши, че ще бъде добре, ако се поразходи по улицата. Докато вървеше мина покрай група улични чистачи с техните характерни оранжеви елечета. Не им обърна внимание, но след като ги подмина, чу някой отзад да го вика. Когато се обърна, той видя че към него вървеше вчерашният му познат, който се бе опитал да открадне портфейла му. На вид не беше по-различен, но сега имаше доволна усмивка на лицето си. Той обясни на Емануил, че както му бе обещал, започнал да работи като чистач и вече не се ровел в контейнерите. Това можеше да се забележи, тъй като вече не се разнасяше навред миризма на вкиснато. След това двамата се разделиха и се върнаха обратно към задълженията си.
Когато работното му време свърши, Емануил напусна сградата и зачака пред входа таксито си. Докато стоеше отвън, някъде отгоре се чу весел детски смях. Той повдигна поглед, търсейки източника на смеха – все още не се бе стъмнило. Беше малко момиченце, което се бе навело през терасата на един от горните етажи на блока. Детето имаше на лицето си широка, искрена усмивка, очевидно се радваше на нещо и махаше на мъжа възторжено. За Емануил бе явно, че малкото момиченце се е качило на нещо високо, за да надникне през парапета. Лошото бе, че се беше надвесило прекалено много над улицата и той се притесняваше да не стане злополука. Ето защо извика с надеждата да бъде чут и най-вече разбран от детето.
- Момиченце! Защо не се прибереш вътре? – момиченцето продължаваше да го гледа любопитно и да му маха. То не разбираше и дума от това, което Емануил се опитваше да му каже. Той разбра това, но продължи да вика – дано по-простите думи помогнеха. – Внимавай, защото можеш да паднеш!
В този момент детето се провеси още по-ниско над улицата. Не мина и секунда и то вече летеше стремително надолу. Емануил се извърна на другата страна, за да избегне неприятната гледка. Чу се силен звук от удара в земята. Той не пожела да погледне. Единственото, което направи бе да се обади на линейка и да изчака отвън. Той седна на бордюра, закри главата си между краката и заплака...
След като даде нужните показания, той се прибра вкъщи. Без дори да се събуе, той влезе в апартамента си с тромава походка, отпуснато тяло, клюмнала глава. Погледът му беше замислен, апатичен. Не му правеше впечатление, че в стаята бе сумрачно – той не пусна осветлението. Единственото, което направи, бе да запали котлона, за да си стопли мляко – това бе едничкото нещо, което го успокояваше. Уви, газта бе свършила.
Той само съблече сакото си, след което легна, без да прави каквото и да било повече. Докога щяха хората да страдат заради неговото невнимание, заради неговите грешки? Докога щеше той да гледа как светът около него се променя, заради глупавите му мечти, безполезните му надежди, рушителните му мисли?
Той заспа – единственото място, където бе сигурен и спокоен, беше царството на сънищата.
На следващата сутрин алармата отново звънна в същия час както винаги. Емануил стана, без да я изключи, без дори да се замисли преди да се надигне – просто механично се облече. След това не си приготви закуска, а направо излезе. Отиде до гаража, който се намираше в задния двор на блока, отвори вратите, след което изкара един стар трабант, който вдигна толкова много шум, че вероятно събуди целия квартал. Тази стара кола Емануил използваше само когато отиваше на село.
Той затвори вратите на гаража, влезе обратно в бричката и потегли.
В града беше пълно с коли, тъй като всички тъкмо по това време заминаваха на работа – нещо, което той не възнамеряваше да направи. Извън града обаче почти нямаше шофьори, още повече, че Емануил караше по страничен път, тъй като гледаше да избегне каквато и да била среща с хора. В противен случай рискуваше прекалено много.
В съзнанието му се бяха запечатали две конкретни картини: стреснатото изражение на младата жена, която по грешка на заблудения врабец, а всъщност най-вероятно заради отрицателните мисли на един също толкова объркан човек, бе парадоксално ударена от кашон; веселото личице на малкото момиченце и летящото към земята тяло на невръстното дете. Освен това тези мисли бяха съпроводени от всичките останали проблеми, които си беше навлякъл през последните дни, благодарение на това, че винаги всяка първа негова мисъл бе отрицателна, свързана винаги с лошото, а не с доброто.
Той знаеше, че за нещастието на жената и момичето бе виновен само и единствено той, че желанието му да си подобри живота, да се сбори по лесен начин с несгодите бе довело по-скоро до разруха, отколкото до някакъв положителен резултат. И все пак светъл лъч прогони меланхолията за момент. Нима имаше нещо лошо в това, че накара младите да спрат приказките по негов адрес? А малко ли добро бе да научиш крадец да не краде, да накараш просяк да работи? Та, ето – той можеше да върши и добрини.
Самотата и страданието в миг обгърнаха отново съзнанието му. Доброто, което бе сторил, се коренеше изцяло в неговия егоизъм – той промени хората, защото те бяха засегнали честолюбието му, защото бяха посегнали на собствеността му. А той не можеше да позволи това. Егото му бе силно.
И все пак – след като можеше да върши добро, бе ли способен да предотврати инцидента в магазина. А успя ли да спаси момиченцето, дори успя ли да му върне живота? Отговорът беше не. Въпреки очакванията му неговият живот изобщо не се подобряваше, напротив – той правеше много повече грешки отколкото преди.
Той знаеше, че беше прав и трябваше на всяка цена да намери изход от ситуацията и той знаеше къде.
Преди да излезе от града Емануил бе спрял, за да купи сутрешния вестник. Дори не го разгърна – просто видя големи черни букви на първа страница, на които не обърна внимание, и го метна на седалката до себе си. Когато пристигна пред входната врата на малката къщурка в селото, той взе вестника в ръка, излезе от колата, отвори портичката и се запъти някъде навътре в двора. Дори не влезе вътре в къщата.
Той метна сутрешния печат до един голям камък. Отиде под един навес, взе голяма лопата и се върна на същото място. След това започна да копае – почвата бе суха, дъждът не я бе засегнал много.
Той работи един час без почивка. Резултатът от всичките му усилия бе една огромна, дълбока дупка с дължината на човешки бой. Когато приключи, Емануил се подпря на дръжката на лопатата не от умора, а замислено, и загледа в земята. Тогава до оградата се приближи един дядо и го запита:
- Какво копаеш, синко?
- Гроб – отговори тихо и смирено Емануил.
- Нали знаеш, че който копае гроб, сам пада в него?
- Точно така. Който гроб копае – замълча. Думите му бяха изпълнени с тъга и болка, - сам в него пада.
Нещо неочаквано се случи тогава. Емануил се изхлузи от дръжката на лопатата. Тялото му се строполи в изкопаната дупка и остана там безжизнено.
* * *
Днес вестниците се продаваха като топъл хляб. Не е и никак чудно, тъй като нямаше как който и да е, минаващ покрай вестникарски павилион, да не забележи огромното заглавие с потресаващо послание на първа страница на всеки един вестник: „5-годишно дете пада от шестия етаж”, „4-годишно виновно за смъртта на сестричката си” и т.н.
Въпреки различните заглавия обаче, кое от кое по-стряскащо и страшно, във всички статии се съобщаваше за трагичната смърт на едно малко петгодишно момиченце; как един случаен човек, който работил в офис, намиращ се в същия блок, когато си тръгвал от работа, видял малкото дете, надвесено над улицата. И в отчаян опит да го спаси той му извикал да се прибере вкъщи. И в същия момент момиченцето се строполило на земята.
Съобщаваше се също и за по-малкото братче: как, не осъзнало какво е сторило, то разказало съвсем спокойно на разследващите за играта между двете деца. За това как сестричката му пожелала да разгледа улицата от високо, качила се на стол и се надвесила над парапета; как то в желанието си да я стресне я бутнало. И момиченцето паднало...
Следващият ден предстоеше да бъде също така доходоносен за вестникарските фирми, тъй като отново щеше да има шокиращо заглавие на първа страница. Отново развълнувани купувачи щяха да се тълпят пред вестникарските будки и да се надпреварват кой пръв ще прочете горещата новина.
И отново журналистите щяха да пишат за един нещастник, за неговата смърт. Този път обаче читателите щяха да четат както за една трагична, така и за една парадоксална смърт. Смърт, породена от неразбиране, грешно внушение и фалшиви идеали. А именно тази на Емануил Тревнев. Човекът, чийто живот бе пред него, но когото по някаква странна причина съдбата бе решила да постави в незнание. И, заслепен от своята зла участ, той реши да посегне на живота си.
Само ако бе последвал потока на мисълта; да бе прочел първата страница на вестника. Вестникът, който стоеше сгънат на няколко крачки от него секунди преди кончината му.
© Светломир Златков Всички права запазени