Гледачката взе кафената чаша и се вторачи в утайката. Бе възрастна жена, с набраздено от бръчки лице и очила с дебели лупи. Воднистите й очи се присвиха. Тя завъртя бавно чашата, за да може да разгледа и стените, и изсумтя.

  – Как ти беше името?

  – Мириам Селизова – отвърна седящото от другата страна на масата момиче.  

  – Защо си дошла да ти гледам?

  – Ами… аз съм актриса. Бях на прослушване за роля в един американски филм, който ще бъде заснет в България. Много ми се иска да получа работата. Та затова дойдох при вас. Ще ми се да разбера какво ще стане. Моя приятелка ми каза, че много познавате. Тя идва редовно при вас.  

  – Няма как да знам дали ще получиш ролята. Това е твърде конкретно, не е по моята част.  

  – О!

  – Все пак по утайката научих някои неща. – Гледачката сбърчи вежди, сякаш бе недоволна.

  Мириам се сви притеснено на стола си. Чак сега осъзна, че ако получи лошо предсказание, ще се скапе психически. Започна да съжалява, че се е обърнала към гледачка.

  – Мириам. Хубаво име. Мириам, скоро ще те носят на ръце. Минувачите по улиците ще се извръщат да те гледат. Много хора, дори такива, които вече почти си забравила, ще искат да те посетят. Телефонът ти ще се скъсва да звъни. Ще получиш голяма сума пари. А накрая … накрая ще намериш щастието.

  Мириам засия. Чак толкова добри новини не бе очаквала да чуе. Напрежението, което я бе обзело, изведнъж се стопи.

  – Много благодаря!

  – Няма защо – отвърна възрастната жена. – Това ми е работата.

  След като си плати, Мириам стисна с благодарност ръката на гледачката и си тръгна. Крачеше бодро, сякаш се бе освободила от тежък товар. Мислите й бяха позитивни, вече бе убедена, че ще получи ролята. Усмихваше се при мисълта какви успехи ще постигне. Нужно бе само още малко търпение.

  Но нещата не се развиха според очакванията й. Три дена по-късно, докато пресичаше кръстовището пред дома си, Мириам бе блъсната от пиян шофьор. Всичко стана за секунди. Тя тъкмо бе стъпила на пешеходната пътека и колата я помете. Мракът, който настана, бе като напоен с болка. Не виждаше нищо, чуваше единствено собствените си писъци. После, благодарение на загубата на съзнание, мъките за кратко престанаха.

  Мириам се свести и видя над себе си разтревожените лица на десетки хора. Надигна се на лакти но не успя да седне. Ужасно я боляха краката. Левият бе извит под невъзможен ъгъл настрани, а десният лежеше изпружен на асфалта с неестествено изпънато стъпало. Обувките й бяха отхвърчали надалеч. Тя направи плах опит да помръдне, но бързо се отказа, усещайки стърженето на раздробени кости. Съзнанието й все още не можеше да приеме случилото се.

  Хората бяха мили. Успокояваха я, уверяваха я, че скоро ще пристигне линейка. Някой подхвърли:

  – На два километра оттук има спешен център. Аз ще я закарам с микробуса си. Не бива да оставяме момичето да се мъчи така.

  Няколко чифта ръце подхванаха Мириам и я понесоха. Тя скимтеше от болка през стиснатите си зъби, едвам удържайки напиращите писъци. Копнееше да получи лекарство, от което всичките й сетива ще се притъпят. Всяка секунда й се виждаше дълга часове.

  Приеха я веднага в болницата и започнаха да й правят изследвания. Дадоха й болкоуспокояващи, от най-силните. Часове наред бе в състояние на унес. Някакви хора правеха разни неща по нея, но това изобщо не я интересуваше. Съзнанието й просто се бе прочистило  от мисли. Единственото чувство, което изпитваше, бе тъга.

  Сутринта, след събуждането, болките се възобновиха с пълна сила. Когато намери сили да отвори очи, Мириам се ужаси от гледката, която представляваха краката й. Левият бе окован в гипс от средата на стъпалото до слабините и стърчеше високо над леглото, а десният лежеше върху купчина възглавници, обездвижен до коляното при изпънато напред стъпало.

  Тя си поплака, после прокле гледачката, която я бе излъгала. За момент се зачуди дали тъкмо дъртата вещица не е виновна за инцидента.

  Няколко часа по-късно дойде един лекар и каза:

  – Госпожице Селизова, всичко при вас вече е стабилно. Не се притеснявайте, ще се възстановите напълно. Вероятно няма да се наложат операции. Макар че петата на десния крак малко ме притеснява … но това ще се разбере след месеци. Ще полежите тук още една седмица, после ще ви изпишем за домашно лечение, ако всичко е наред, разбира се.

  – Ще мога ли скоро да ходя? – проплака Мириам.

  – Краката ви не са хич добре. Имате няколко сериозни счупвания. Ще се наложи поне два месеца да пазите леглото. След това ще свалим превръзките и почвате рехабилитация. Няма да ви лъжа, чакат ви доста изпитания.

  Докато Мириам се опитваше да осмисли чутото, телефонът й звънна:

  – Госпожица Селизова?

  – Да, на телефона.

  – Обаждам се от компания „Оушън Пикчърс“. Искам да ви уведомя, че сте одобрена за ролята, за която сте кандидатствали. Готови сме да подпишем договор с вас. Дали ще можете утре да се явите в хотел…

  Мириам изхлипа нервно и рече:

  – В момента съм в болница. Няма да мога утре.

  – О, съжалявам. Какво е станало?

  – Блъсна ме кола.

  – Имате ли представа колко ще продължи лечението ви?

  – Поне два месеца.

  – О! Ние започваме снимките след две седмици. При това положение ще се наложи да търсим нов човек. Искрено съжалявам за случилото се. Пожелавам ви бързо възстановяване.

  – Господине, дали няма някакъв шанс за друг филм…

  – След около две години. Но ще трябва отново да кандидатствате.

  Така разговорът приключи. Мириам наведе глава. През затворените й клепачи се процеждаха сълзи. Бръсна ядно с юмрук гипсираното си бедро и веднага съжали, защото към коляното й се стрелна остра болка.

  – Дотук с плановете за актьорска кариера – простена тя и загледа с празен поглед тавана.

  На свиждане й идваха много хора – приятели, роднини, колеги от университета. Всички се държаха мило и се опитваха да я окуражат. Затрупваха я с цветя и шоколади. Но Мириам бе в ужасно настроение и не искаше да вижда никого. Стараеше се възможно най-бързо да отпраща посетителите. Имаше чувството, че животът й се е разпаднал на хиляди малки парчета, които никога повече няма да се съберат. Болките бяха понамалели, но си оставаха крайно мъчителни, особено нощем. Тя рядко успяваше да поспи повече от два-три часа. На всичкото отгоре петата на десния й крак се поду и се наложи повторно гипсиране на крайника. През петнайсетте минути без превръзка всяко помръдване предизвикваше агония.

  Мириам бе изписана от болницата десет дена след инцидента. С помощта на санитар, майка й и баща й я качиха на инвалидна количка и я изнесоха отвън на паркинга. Качването в колата мина сравнително безболезнено, но друсането по пътя не се отрази добре на младата жена, чиито счупени крака не спираха да пулсират и бяха като нажежени.

  Тя бе избрала да се възстановява в собствения си апартамент. Родителите й бяха наели болногледачка, като смятаха всеки ден да се отбиват за по няколко часа.

  Докато буташе количката си към входа на сградата, Мириам усети любопитните погледи на минувачите и се напрегна. Почувства се грозна и грохнала. Мнозина се извръщаха, за да я огледат, което й се струваше адски неприлично. Тя не искаше никога повече да става обект на такъв нездрав интерес.

  Родителите й я настаниха на леглото и тя моментална се успокои. Клепачите й натежаваха от умора, когато странна мисъл навести съзнанието й. Беше си спомнила думите на гледачката на кафе. Част от пророкуваното от нея се бе сбъднало. Например след инцидента хората я бяха носили на ръце. Телефонът й наистина се бе скъсал от звънене, а в болницата наистина бе имала много посещения. А преди малко, на улицата, минувачите се бяха извръщали да я гледат. Онази вещица бе познала. Мириам леко се стресна от това откритие, но бързо-бързо го отдаде на случайност, още повече че щастието и парите нещо никакви ги нямаше.

  Заредиха се скучни и тягостни дни. Броят на обажданията по телефона рязко намаля, което Мириам прие със задоволство. Тя прекарваше повечето време в леглото, трудно й бе да седи дълго в количката. Болногледачката, мила жена на средна възраст, си вършеше много съвестно работата. Мириам отначало се притесняваше от това, че бива обслужвана с подлога, но бързо свикна. Казваше си, че не срамно в даден момент от живота си човек да има нужда от грижи. Очакваше с нетърпение момента, когато ще може да се изправя на патерици. Като цяло психическото й състояние не бе добро. Тя не можеше да се примири, че е загубила ролята във филма, а болките, най-вече в петата, не й даваха мира и денем и нощем.

  Един ден болногледачката обяви смутено:

  – Мириам, синът ми много държи да те види. Не знам какво му става. Твърди, че те познава. Казах му, че не желаеш никакви срещи, но той настоява. Сега чака отвън на вратата.

  – Синът ти?

  – Да, казах му името ти и той… веднага наостри уши. Нищо повече не ми сподели.

  – Ами добре, покани го.

  Минута по-късно се появи строен млад мъж. Виждайки Мириам, той ококори очи.

  – Това наистина си ти! – възкликна той. – Господи, не мога да повярвам!

  Мириам го гледаше и се напъваше да се сети кой е.

  – Не ме позна, нали? Името ми е Теодор. Всъщност тогава така и не успях да ти се представя. Извинявай, че те смутих. Извинявай и че ти говоря на „ти“. Сега ще ти обясня всичко.

  – Добре, слушам.

  – Беше преди седем години. Чаках на гарата, когато на един от прозорците на спрелия влак видях най-красивото момиче на света. Това бе ти. Не си се променила изобщо. Само изглеждаш малко… измъчена. – Той кимна към гипсираните й крака, който лежаха върху възглавници. – Много ми е мъчно, че си пострадала.

  Тогава Мириам си спомни случката. Момчето се бе вторачило в нея така, сякаш пред очите му е някакво чудо на природата. Тя му се бе усмихнала. А той се бе приближил тичешком, бе се набрал на отворения прозорец и задъхвайки се бе казал: „Прекрасна си, може ли да те целуна“. Мириам го бе помислила за смахнат, но бе подала буза, просто така, за забавление. След това една сочна целувка и… влакът бе потеглил. Тичайки по перона, момчето бе извикало: „Кажи ми името си!“ И тя му бе казала името си. Въпросната среща бе продължила по-малко от минута.

  – Виждам, че си спомни. Много се радвам! – рече мъжът. – Търсих те, най-вече във фейсбук и в различни регистри, но не можах да те намеря. Каква случайност само! Да наемат майка ми да се грижи за теб! Ти си моята любов от пръв поглед! Позволи ми да съм до теб в този тежък момент!

  Мириам се смути. Не й се слушаха обяснения в любов, още по-малко пък от страна на непознат. Все пак й стана приятно, че за секунди е спечелила сърцето на някого, макар и пред много, много години.

  – Виж какво – подхвана тя. – Разбирам те, но това са наивни младежки емоции, и то от миналото. Аз нито съм цвете за мирисане като характер, нито съм най-голямата красавица на света. А и, както сигурно забелязваш, в момента съм доста мърлява и натрошена, и в адски лошо настроение. Така че, моля те, остави ме на мира. Не ми е до романтика в момента.

  – Няма да ти досаждам повече. Ще си тръгна, но да знаеш, че непрекъснато ще мисля за теб. Ще чакам да ми се обадиш, когато си готова.  

 Той тикна в ръцете й визитната си картичка и излезе. Емоционалността и настойчивостта му й се харесаха. Седмица по-късно, когато проклетата пета отново се поду под гипса и болките станаха нетърпими, тя му се обади и го покани да дойде– просто защото имаше нужда да чуе мили думи от човек, който изпитва силни чувства към нея.

  – Радвам се че ме извика – рече задъхан от вълнение той, седна на ръба на леглото и придърпа болното й стъпало в скута си. Погали стърчащите от превръзката пръстчета, които помръдваха нервно, после ги целуна едно по едно.

  Болката като по чудо намаля и тогава Мириам разбра, че трябва да даде шанс на този мъж.

  Те започнаха да прекарват много време заедно. Сближиха се.

  После се сбъдна още едно от предсказанията на гледачката на кафе – Мириам получи голяма сума като обезщетение от пияния шофьор, виновен за инцидента. Но за нея не бяха важни парите, а това, че чрез Теодор е напът да постигне жадуваното щастие.