Те дойдоха по здрач. Дойдоха с ветровете, с искрите на далечни, угаснали огньове, с шепота на мъртви листа, откъснали се от дърветата си преди много зими, с бълбукането на водите на потоците, прорязващи меката, тежка черна земя. Бяха безбройни и прииждаха от всички страни – от юг, север, запад и изток. Шумовете, които създаваха, оставаха незабелязани – те бяха просто част от горския оркестър, който изпълваше приглушения мрак с хиляди звуци.

                Множество от тях бяха незабележими, слели се с ветровете, превърнали се в нощни пеперуди, прилепи и сови, скрили съзнанията си в носените от вятъра листа. Малцина идваха шумно и открито, но и такива имаше. Те идваха, носени от гигантски черни криле, идваха под формата на гиганти, на обвити в мъгла мумии, носещи се на две стъпки над земята, или оживели каменни статуи.  Те смущаваха горския живот – при вида им птиците отлитаха и тревата сякаш се навеждаше към земята, мрака се сгъстяваше и потоците спираха монотонния си ромон.

                Първи дойдоха тези, които живееха най-близо. Те бяха малцина – в тази част на света живееха само шепа от вида им, а в тази страна бяха останали дори по-малко. И все пак ги имаше. Появиха се един по един – сребърни искри, които лумнаха и се превърнаха в огнени силуети, сенки, които добиха плът или животни, които се разпаднаха в мъгла, която бавно оформи човешки тела. Блеснаха странни, многоцветни, нечовешки очи, показаха се две редици остри зъби, раздвижиха се тънки, гъвкави пръсти с дълги остри нокти. Мнозина поеха дъх за пръв път от началото на пътуването си.

                След тях дойдоха най-талантливите от вида им – онези, за които безсмъртието бе най-малкия дар, и които летяха на стотици километри над земята като падащи звезди, пътуваха през страната на сънищата, съзнанията на живите същества или се телепортираха с помощта на Пътеводните камъни. Мнозина от тях бяха загубили допир с телата си – материализираха ги само когато се нуждаеха от тях. Материализираха ги и сега, когато пристигнаха в сърцето на гората. Първите няколко пристигнаха от небесата, огряха ги като слънце, след което огнените им обвивки се разкъсаха и изстинаха, а сърцевината им доби човешки вид. След тях от гората допълзяха шепа високи черни силуети, обградени от горящи синкави руни, които скоро изчезнаха. Това бяха пътуващите чрез Пътеводните камъни. Подир тях се появиха и пътуващите през съзнанията на живите същества – излязоха от дърветата, издигнаха се от земята или се появиха като ветрове, носени от крилете на птиците. Те всички се облякоха в плът бързо – непонятно бързо за повечето им събратя. Все пак бяха таланти.

                След живеещите близо и талантливите започнаха да прииждат останалите. Идваха под всякакви форми, с всякакви размери и по всякакви начини. В началото бяха пет, най-много шест или седем на минута. Но когато здрачът започна да бъде заменян от сладкия мрак на нощта, броят им се увеличи. Първо бяха десет, после петнайсет, а накрая - двайсет всяка минута… За близо един час около хиляда членове на вида им застанаха на широката, гола ливада в сърцето на гората. И под първите лъчи на изгряващата пълна луна те зачакаха останалите, без да проронват и дума.

                Последни дойдоха не тези, живеещи най-далеч, а най-древните от рода им. В миналото, когато Сахара още бе покрита със зеленина равнина, а хората не бяха изобретили дори примитивните си езици, техният вид едва не се бе унищожил. За войната между тях и причините за нея се носеха какви ли не слухове, а факти почти нямаше. След нея от вида им бяха останали само шепа разпръснати един от друг младоци, които сега бяха най-старите сред тях. Принудени да спасят вида си, те бяха извършили най-голямото престъпление и най-смелата крачка в цялата история на рода им – бяха използвали хората, за да се размножават. Бяха извършили най-голямото табу и най-големия грях, заклеймяван от предците и наследниците им, и все пак им бе простено, защото бяха спасили вида им.

                Безсмъртието им се бе запазило и предало на идните поколения. Но талантът им в света на тайнственото, на магичното, на невидимото и ефирното, бе намалял, когато кръвта им бе станала нечиста.  Сега дори най-могъщите от вида им бяха слаби като деца в сравнение с тези, родени преди древната, велика война. Останали  силни като избилите се техни прадеди бяха само Старейшините, ала те бяха твърде стари и уморени, за да впрегнат таланта си като внуците и правнуците си. И именно те пристигнаха последни – почиващи в украсени ковчези от черен мрамор, носени от оживели сенки с чела, украсени от йероглифи на непознати, по-древни езици от човешките. Тълпата от техни наследници се раздели и им направи път, остави ги да се приближат към центъра на тълпата, където се издигаше огромна купчина от клони и дървесина, извисяваща се почти до върхарите на дъбовете и орехите на ръба на ливадата.  Кладата бе приготвена наскоро, ала дървесината за нея бе стара и суха, приготвена преди поне една зима. Щеше да гори добре.

                Ковчезите бавно бяха донесени до кладата и положени върху свежата, висока до глезен трева от носещите ги сенчести фигури, които след това се разпаднаха и отлетяха към небесата под формата на черен дим. Невидими ръце преместиха тежките каменни капаци и ги поставиха сред тревата тъй леко и нежно, както морския бриз полага на плажа листо от дъб през ноември. Хиляда безсмъртни, магични създания се заблъскаха, зашепнаха и зачакаха Старейшините да изпълзят от покритата с черно кадифе вътрешност на ковчезите си и да обявят началото на празненството.

                Ала старците не бързаха особено. Излязоха бавно и тържествено. Първо показаха бледите си бели ръце, изящни досущ като тези на техните пра правнуци, с дълги нокти и плетеница от нежни синкави вени под кожата. След това надигнаха глави, украсени с различни коси – руси като житни класове, червени като огньове в нощта, черни като крилете на гарван или бели като нов сняг през декември, дълги или къси, сплетени или оставени да падат свободно по раменете. Отвориха се очи във всякакви цветове – от каменно сиво до зеленото на тревата под краката им. Леки усмивки или гримаси украсиха лицата с нежни черти, сякаш изваяни от порцелан.

                В ковчезите си Старейшините бяха спали голи като новородено, ала сега около младите им тела се уви мъгла, която се превърна в дрехи, в наметала и жакети, в роби и рокли, в кафтани и поли. Докато се измъкнаха от ковчезите, старците бяха напълно облечени.

                Всички те се доближиха до кладата, без да кажат дори на дума на останалите от рода си, без дори да ги погледнат. Всеки от тях застана на по-малко от ръка разстояние от издигащата се купчина клони и дърво. Всеки от тях притихна и затвори очи. И всеки от тях се превърна в пламък.

                Дрехите им се превърнаха в пепел на мига и се посипаха върху тревата под тях, която след миг също бе изгорена. Формата на телата им се запази, просто плътта се превърна в огън за едно мигване на окото. Всеки от старейшините предпочиташе различен цвят, и сега огъня, в който се бе превъплътил, придобиваше този цвят – от черно като дъха на нощта или синьо като небесата на изток по залез, до жълто и изгарящо очите бяло.

                Всеки един от старейшините, сега чист пламък с очи като новородени звезди, докосна кладата. Огъня целуна дървесината и запълзя по нея, образувайки пламтящи йероглифи, които бързо пораснаха и се разпространиха във всички посоки. След секунда пламъците се срещнаха, цветовете се удариха един в друг, вълна от топлина облъхна лицата на хиляда мълчаливи създания, бушуващото море от нюанси се надигна и се придоби вида на обикновен огън.

                Пукането на пламъците бе заглушено бавно. Заглуши го звука на хиляда гласа, които от нисък, подобен на ръмжане звук прераснаха във викове и вой. Хиляда магьосника и вещици, хиляда безсмъртни, хилядата останали от Вида. И всички те викаха с цяло гърло и огласяваха горите наоколо и ги пълнеха със светлината на горящата гигантска клада.

                Хиляда тела започнаха да танцуват – диви, първични танци от времената преди човешкия род, огласяни от груби, страховити звуци, останали загубени някъде в дълбокото минало, в мъглата на ерите и еоните. Светлина и звук се смесиха и гората наоколо, до скоро притихнала, се напълни с песни, проблясъци от огньове, смехове и викове. Всеки се стараеше да покаже таланта си – крила се разперваха, блясваха черни пера, тела се превръщаха в дим или стъкло, очи засияваха с неестествен плам, придобилите човешки вид се превръщаха в животни, или захвърляха телата си и, под формата на плоски синкави силуети,  се въплътяваха в листа, носеха се по вятъра или влизаха в дълбините на земята под краката на останалите. Огнени руни летяха из въздуха, представители на Вида се смаляваха до размерите на бълха или ставаха по-високи от кладата в центъра на ливадата, сенчести силуети крачеха минавайки през всяка материя без проблем, безсмъртни магьосници в човешки тела се телепортираха от място на място, без да спират дивия си танц.

                 Но бавно, с хода на времето, нещата започнаха да се успокояват и кладата започна да изгаря. Бурните ярки пламъци се смалиха, а повечето дървета, доскоро хранили огъня така щедро, сега се бяха превърнали в тлеещи въглени. Магически светлини вече не осветяваха въздуха, не се чуваха песни и викове и дивите танци се бяха успокоили. Бързите прости ритми, създадени от непрестанното тропане на стъпала и пляскане на ръце, бяха заменени от лека, нежна мелодия, която не звучеше като нищо, създадено през последните хилядолетия. Музиката сякаш извираше изпод краката на създанията от Вида. Сякаш извираше от самото време, от ера, погребана под стотици метри земя, под стотици хиляди години време. И на фона на тази лека мелодия хилядата останали от Вида започнаха да се прегръщат. Устни срещнаха устни. Плът срещна плът. Слабия пламък на забравени влюбвания се превърна в буен огън, а нови искри на любов същото започнаха да се прерастват в пламъци. Безсмъртните се хвърляха с неистова страст и еуфория в прегръдките на себеподобните си, знаейки, че срещат тела, устни и умове, подобни на техните, разбиращи ги, посрещащи ги без лоша мисъл и без лъжи. Деца бяха заченати в онези мрачни часове на нощта и много любовни клетви бяха изречени с шепот, тих като повеите на вятъра.

                А някъде наблизо, извън пределите на вече притихналата гора, досега разтърсвана от празненството на създания, сякаш излезли от приказките и легендите на хората, имаше път. Не прост, малък път, а цяла магистрала. Шест широки ленти от черен като перо на гарван асфалт, прорязвани от болезнено бели линии. И по този път, неотличаващ се с нещо, прехвърчаха коли, а в техните утроби шофьорите – същества, орисани да остареят и да се превърнат в купчина кости и прах – слушаха музика, взираха се в тъмнината пред тях, прорязвана от светлините на фаровете, и дори не подозираха какво диво, триумфално празненство се бе състояло само на няколко километра от тях. И хората продължаваха пътя си, и времето минаваше. Накрая небето просветля и по хоризонта на изток започна да се оцветява в златно. И във въздуха започнаха да прехвърчат странни черни силуети, по небесата за секунди просветваха нови звезди, покрай пътя преминаваха животни, в чиито очи гореше особен, страховит интелект. Дори ръбовете на листата, подхващани от вятъра и понасяни във всички посоки на света, сякаш бяха оцветени съвсем леко във някакъв особен, невиждан досега цвят. Но шофьорите не забелязваха това и дори не осъзнаваха, че сбирката бе приключила.