По пътя към крайната спирка на града, от където трябваше да хване последния за деня автобус, оставаха 10, 15 минути път. Бяха напълно достатъчни, за да се вкоченят тънките му, пожълтели ръце.
Снегът се стелеше на парцали и бавно, като бяло одеяло, покриваше всичко живо. Сипеше се по светещите рекламни табели, по заспалите до тротоара таксита, по голите клони, сипеше се и върху старческата глава на Ангел.
Цял живот водеше страшно самотен живот. И не, не защото обичаше самотата или по причини някаква студеност и гнилост у характера му, а сякаш едно невидимо и зло същество, като огромна безкрайна стена го изолираше от всички. Опитваше ли се да я премине, да я събори, тя заставаше над него непостижима като неумолим бяс, който го задушаваше до конвулсии. Опитваше се да завърже приятелство, но сякаш желязо срещаше желязо, а след тяхното стъргне святкаха тънки искри, които в крайна сметка угасваха.
В някои моменти у него се надигаше ненавист към другите и зад едва мъничката му човешка гордост ...