Глава първа

  В тясната и опушена кръчма "Dolce far niente"* следобедът протичаше както обикновено. Малобройните, но редовни клиенти удряха по масите и кълняха кръчмаря, че ги е забравил.

 Най-силно викаше един мъж, който отдавна бе надхвърлил трийсетте, имаше вече голяма брада, но изглежда това не го правеше помъдрял и той, както останалите, се отдаваше на обикновени човешки страсти. Той се казваше Момус. Той  работеше само от време на време и то такива неща, които трудно биха се нарекли професии.

 В този миг кръчмарят дойде и доказа, че напразно го хокат. Той носеше подноса с поръчаните напитки. Веднага всички се оживиха и забравиха веднага, че кръчмарят е забавил толкова поръчката им. Чуха се даже похвали даже от тези, които се преди се кълняха, че няма повече да стъпят тук. Да, аракът**, пулкето***,  сайдера****, сакът***** и стингото****** щедро наляти можеха да променят мнението на всеки.

Момус грабна своя порон******* със сайдера си и жадно отпи. Слабият алкохол само го погъделичка леко по небцето. Останалите извадиха карти за игра и започнаха да играят труке и робер на омазаните маси - развлечение, което си правеха всеки ден и изглежда не им омръзваше. Момус се присъедини към тях и се потопи в играта. Може би щеше да прекара така цял следобед, както всеки ден. Но в този миг вратата на фондата******** се отвори и след малко влезе вътре някакъв пътник, очевидно чужденец.

 Той имаше вид на чифликчия или селянин, който си изкарва прехраната с тежък труд на полето и дрехите му не изглеждаха кой знае колко добре. Наметало, приличащо на мексиканско сарапе, направено от вълната на някакво животно, покриваше част от памучните му панталони. Той огледа мръсното помещение с играещите по масите мъже, после се обърна към кръчмаря, който се правеше, че не го забелязва и му рече:

- Дай по едно на всички, аз черпя. - като му подхвърли някаква монета. Кръчмарят с голяма изненада откри, че тя е златна. Отношението му към новия му клиент веднага се промени. В неговите очи той израсна от селянин в богат земевладелец, влязъл в кръчмата му да пие по едно с работните си дрехи. Той започна раболепно да дърдори:

- Веднага, господине. Много се радвам, че посетихте скромното ми заведение. Казвам се Ейл*********, между другото.

- Е, радвам се да се запознаем. - каза мъжът, като се здрависваха - А

имате ли нещо разхладително? - попита той, като облиза устните си.

- Аз продавам най-хубавия сайдер, който някога е дестилиран. По-приятна и пивка напитка едва ли някога сте пили. Той e направен от специален сорт ябълки, които не виреят където и да е...

- Донеси ми да го опитам. - прекъсна го мъжът. - И дай по още едно на всички.

 Като чуха това, мъжете по масите наддадоха одобрителни възгласи и веднага поканиха пътника да седне между тях. Ейл този път донесе с учудваща бързина питиетата. Само Момус не пи нищо и се оправда, че още не си е свършил със своя сайдер, като гледаше изпитателно в този момент мъжа.

  След няколко тостове и наздравици в чест на щедрия и великодушен пришълец, поръчаното бързо свърши. Но той отново извика Ейл за още, въпреки протестите на останалите, че почерпката до сега е била напълно достатъчна. Въпреки това всички грабнаха отново халбите, когато ги донесоха. Момус все така бавно пиеше своя сайдер, като продължаваше да гледа към мъжа, който също едва докосваше чашата си, но продължаваше щедро да поръчва, като застави дори кръчмаря Ейл да пие по едно за негово здраве. Скоро всички, освен Момус и мъжът, бяха порядъчно пияни.

 Тъкмо когато Момус си мислеше да си тръгва, непознатият го заговори:

- Вие не пихте нищо от това, което поръчах. Защо?

- Мога да ви попитам същото - каза с лека усмивка Момус, като гледаше към чашата си, на която някой бе изчовъркал с нокът доста търпеливо поетичното "recto tono"**********.

- Защото исках да съм трезвен, когато ви заговоря. Аз ви търсих. Знам кой сте и за какво можете да ми бъдете полезен...

- Така ли? - с ирония го прекъсна Момус. - Трябва да се пробвате да работите като гадател, щом така знаете всичко за непознатите хора. - довърши отново, усмихвайки се той.

- Просто на идване за тук използвах универсалния ключ, който отключва всяка уста - златото. Ще тръгна на дълъг път и си търся водач. Казаха ми, че има човек на име Момус, който може да ме преведе през опасните пътища на Нехория. После казаха, че мога да ви открия тук. Това е всичко. - каза непознатият мъж, като гледаше Момус в очите.

 След превземането на Аурелия преди двадесет и пет години всичко се промени. Тя играеше ролята на жандарм на континента Нехория. След като бе унищожена, в моретата плъзнаха какви ли не флибустиери***********,  а на сушата разбойничеството процъфтя както никога. Сухоземните връзки на Нехория, някога сигурни, надеждни и горе-долу бързи с поддръжката на силите на Аурелия, сега едва функционираха. Държавите на Нехория вяло се опитваха да спрат това, защото някои от тях започнаха да се издържат с този вид грабеж. Всеки смелчага, който искаше да пътува за някъде по някаква причина, трябваше да си намери водач, който да го преведе през малкото останали пътища, на които нямаше да го оберат и убият. Често обаче водачите бяха предрешени агенти на разбойниците и водеха клетия пътник право при тях. Затова мнозина даваха мило и драго да открият честен водач.

  Мъжът изглежда беше от тях. Той попита отново:

- Е, ще ме водите ли?

- Не знам, отдавна не се занивам с това... - каза с въздишка Момус.

- Не, искам да ми кажете категорично. - отвърна мъжът. - Няма да ви лъжа,  пътуването може да се окаже много, много дълго, а и трудно, но съм готов да платя царски, ако ме последвате - довърши убедително мъжът.

- Не говорете за пари на такова място. Кръчми  като тази са пълни агенти на разбойниците, които слухтят да се появи пътник с пари като вас.

- Затова напих всички тук, освен вас. - каза мъжът, като погледна към налягалите по пода и масите пияни.

- Все пак е неуместно да се говори тук. Нека излезем навън и да се разберем. Повтарям, че тук дори стените имат уши. - рече Момус.

- Добре. - съгласи се непознатият.

 Двамата се запътиха към вратата. За последно погледнаха към помещението - пияните хора представляваха жалка гледка, като се търкаляха по мръсния под. Момус каза на непознатия с поглед: "Не се тревожи, ще се оправят.". Той кимна едва забележемо с глава. Щом отвориха вратата, светлината ги окъпа и за кратко заслепи. Кръчмата  "Dolce far niente" бе проектирана така, че да е вечно сумрачна, за да може клиентите ù да не се ориентират за времето по светлината и естествено да прекарват повече време в нея, харчейки повече пари.

  Двамата мъже застанаха под сянката на една кичеста липа, засадена пред фондата. Те се огледаха дали има някой по прашния, каменист път, който се виеше край нея и свършваше в далечината, преминавайки през ниви с различни насаждения - зелени овошки, избуял кендир************, захарно цвекло, домати, картофи, зеле и други. Тъй като нямаше никого (освен дърветата и зеленчуците) мъжът каза:

- Е, какво ще кажеш? Цената е без значение и ти я определяш.

Момус се почеса по врата и се замисли. Отдавна искаше да премахне този порочен кръг,  през който преминаваше неговото ежедневие - ставане някъде по улиците с махмурлук и след това пак в някоя долнопробна кръчма. Непознатият предлагаше пари, средства,  с които да "поправи" рухналия си живот. Естествено, ако се съгласеше, пътуването нямаше да е като разходка. Несъмнено се обричаше на неприятности, но кой ли в живота си може да ги избегне? Момус се изплю на земята и каза решително:

- Добре, но нека науча най-сетне името ви.

- Преди много години ме наричаха Рамидор. - каза тихо непознатият...

                                                               Глава втора

 Да, Рамидор оцеля след превземането на Аурелия. Той се спаси, защото остана вкъщи, в предградията.

 На войските на Ариман бе заповядано да превземат и разрушат града. Те го направиха, следвайки заповедта буквално - вилите извън града не бяха атакувани.

 Това спаси живота на тогава малкото дете.

 Неговите родители му казаха, че след около три часа ще се върнат. Времето си течеше, момчето си играеше безгрижно, а от майка му и баща му нямаше следа. Скоро взе да се смрачава, а от тях все още нямаше следа. Накрая то се реши да отиде до града да провери какво става.

 Разстоянието до там то го взе почти тичешком. Едва ли можем да си представим реакцията му, когато видя Аурелия в развалини, а по улиците имаше хиляди трупове.

 То не отиде да търси родителите си. Момчето осъзнаваше, че ще ги намери мъртви и същевременно се страхуваше от това.

 Следващите часове бяха най-кошмарните в живота му. То не знаеше къде да отиде и кой да търси за помощ. Всички жители на Аурелия, с изключение на него, бяха мъртви. Пожарът на разрухата бе изпепелил всичко, което познаваше. То вече си нямаше никого.

 Мъката му беше такава, че то не изпитваше нищо. Не знаеше накъде го носят краката, но не го и интересуваше. За него времето и пространстово бяха като два застинали великана. Макар да съществуваха, те не означаваха нищо за него.

 Мина вечност, докато се осъзнае, че вече се намира пред някаква обител на монаси-отшелници, за които родителите му бяха казали, че се намира на един ден път от Нехория.

 Отшелниците го посрещнаха радушно. Отначало те го помислиха за лудо, когато тихо им каза, че иде от разрушената Аурелия.

 Сянката на могъществото на града тегнеше дори и над тези, отдали се на духовното, души. Пък и нерядко те прибираха бездомни деца, които твърдяха най-невероятните неща - че техните родители са напримерно много богата или са царе. Тяхното въобръжение допълваше това, което нямаха.

 Но тогава се случи нещо, което ги убеди по-най жестокия начин. Един от монасите трябваше спешно да отиде до Аурелия, макар че вярата им ги караше да водят предимно затворен начин на живот, но сега беше крайно наложително. Той се върна разтреперан. Тoй потвърди това, което беше казал Рамидор с едва отчетливи думи: "Момчето... има... право. Всички... са... мъртви.".

 Монасите седмици наред погребваха мъртвите, тъй като религията им ги задължаваше да не оствавят на произвола на съдбата мъртъвците. Те откриха Черити по описанието на момчето. Тя бе сред последните убити, тъй като била на "Sectio aurea", в цитаделата. Отшелниците не можаха да намерят Ниорд.

 Обаче един от монасите намери една бележка в търговската кантора на "Sectio aurea", че той е заминал за Кедиет Иджил.

 Това даде малка надежда на Рамидор, че баща му е избегнал атаката. 

 Той си мислеше да остане за кратко при монасите, докато баща му се върне. Минаваха седмици, ала от него нямаше и следа. Рамидор не се отчайваше, той запълваше времето, като се учеше от отшелниците да чете и пише. Минаваха месеци, а по негова молба един монах, бивш войник,  отдал се на покаяние, го обучаваше как да си служи с различни оръжия - меч, лък, арбалет, копие, двойна бойна брадва, боздуган, копие и други.

  Но Ниорд така и не се появи. Така минаха двадесет и пет години в очакване и обучение.

Непознати думи

*"Dolce far niente"-

**Арак - прозрачно, неподсладено, анасоново алкохолно питие

***Пулке - алкохолен сок от кактус

****Сайдер - ябълково вино

*****Сак - алкохолно питие

******Стинго - алкохолно питие

*******Порон - канче

********Фонда - кръчма

*********Ейл - вид бира

**********"recto tono" - на един дъх

***********Флибустиер - пират

************Кендир - култура, използвана в производството на въжета