Ръцете ми галеха мраморната плоча вече половин час. Бяха замръзнали, чувствах студ в цялото си тяло. Започнах да почиствам отново снимката, когато погледът ми се спря на фенера: до свещите в него имаше някаква хартия. Отворих, разгънах...
„Кирчо, мой скъпи Зайо, след толкова години още не мога да свикна, че не си част от живота ми. Понякога си мисля, че вечерта ще дойдеш до квартирата, ще замериш стъклото с камъни, ще запееш някоя песен отдолу, аз ще отворя прозореца и ще се провикна, че си хулиган, а ти ще отговориш, че си Сирано дьо Бержерак или Ромео, каквото си избера, но да сляза при теб и да се разходим по стъргалото... Но тогава синът ми ме вика да му проверя домашните или да видя как се е превърнал в рицар...
Понякога го съдя, че не прилича на теб, а на баща си... Изпитвам и гняв, а това ме прави лоша майка и започвам да обвинявам себе си... После пак сграбчвам снимката ти и... и ние се разхождаме по стъргалото... Липсваш ми, Зайо, не мога да свикна без теб!
Завинаги твоя, Пух” ...