Часът бе отдавна преместил своите стрелки на 17:00,а Айшли бе потеглила към болницата. Все още бе светло. Небето бе така свежо,свежо,а по него постоянно изплуваше от време на време по някое розово облаче,наподобяващо досущ на познатия и така сладък розов,захарен памук на пакостливите малчугани-един от най-огромните богатства на всяко едно дете,спомнящо детството си. Хора също все още имаше. Някои от тях просто се разхождаха,а други сядаха да пийнат и хапнат весело,задружно,чуквайки се с чаша,пълна до горе,бира под ръка. Децата пък...играеха-някои от тях се надправарваха да видят кой е по-бърз,други играеха на любимата им криеница,а трети се гонеха весело и закачливо по детските игрални площадки-по пързалките и люлките. За момент това накара нечия усмивка да се прокрадне тайно из ъгълчетата на нечие,отдавна изстрадало лице.
Тя вече бе в болницата. Качваше се по стълбите бързо,но някак плахо. Ето,че отново съдбата я изпращаше на втора среща с лекарския кабинет. Тя почука,свила ръката си в юмрук,приличаща все едно видяла някакъв,спотайващ се,разхождащ се из коридорите, призрак. Чу се гласът на доктора. Айшли влезе.
-Здравейте отново,Госпожице Клайн!-поздрави мъжът,облечен както обикновено в бяла,лекарска мантия. Този път,само че някак унило.
-Здравейте!-отговори учтиво младата студентка.
-Как сте?-запита мъжът,стоящ срещу нея на въртеливия си стол с няколко колела.
-Добре съм,благодаря-отвърна решително тя. -Аз... Аз дойдох за резултатите-промълви някак смутено Айшли.
-А...,да,извинете! Горчива усмивка се появи и застина на лицето на доктора,все едно бе като отражение,което се появява за миг в огледалото и след това изчезва безцелно. Той стана от стола си и се запъти към другото си,далечно,по-голямо чекмедже. Отключи го и извади били листове,по които си личеше и наскоро-нанесеното черно мастило на тях-това бяха нейните резултати,който,обаче,щяха да променят още повече живота и положението,в което се намираше болното момиче. Мъжът се върна и сядайки внимателно на стола си пак,подаде леко листовете хартия към пациентката си. Настъпи огромен шок! Изследванията бяха много лоши и в никакъв случай не показваха добри резултати,нито един такъв не се появи пред ,а диагнозата бе просто плашеща-анорексия.
-Госпожице Клайн...-промълви лекарят.-Госпожице Клайн...
-Аз...на такава ли Ви изглеждам?-попита Клайн първоначално спокойно. Настъпи тишина. Тишина,която бе напрягаща и караше едновременно и двамата да се притесняват от това,което ще се случи с всяка изминала секунда,всеки минал и изминал момент.
-Попитах Ви,аз на такава ли Ви изглеждам?! На анорексичка,на психично-болна ли?-Клайн изпадна в истерия. Истерия,която за пръв път докторът успя да види и да стане свидетел на. И макар той да се плашеше,но не от нея,а от това как това може да повлияе на емоционалното ѝ състояние,той проговори тихо,но решително:
-Госпожице Клайн...-последва дна тежка въздишка-Тестовете Ви показват,че Вие имате хормонални проблеми,припадали сте преди,нямате цикъл отдавна,имате забавен пулс...-ето,че последва и втора тежка въздишка-Всичко това... всичко това са симптоми на разстройство в храненето Ви и според индексът на телесната Ви маса,Вие сте с цели петнайсет процента под нормата спрямо тази,в която трябва да бъдете,за да сте здрава и да нямате здравословни и...поведенчески проблеми от по-нататък,ако ме разбирате.
-Докторе-промълви клетата Айшли.
Докторът,който бе свел отдавна глава и гледащ изплашено в пода,с цел да не среща разярения ѝ поглед,изведнъж вдигна глава и се изправи,чакащ да чуе нейните слова.
-Докторе-продължи да говори момичето,този път малко по-спокойно-Знам,че сте доктор и че сте учили толкова дълго време и толкова усърдно,уважавам Ви,уважавам и екипът Ви и това,което правите-именно,борите се да спасявате всеки божи ден животите,поставени в опасност,на хората,но не вярвам аз да съм болна от ...хранително разстройство.
-Госпожице клайн,Вие изглеждате като...призрак...плашите хората около себе си. Всички се притесняваме за Вас и по-точно,ако трябва да сме честни,какво се случва с Вас-каза мъжът.
-Нищо не се случва с мен. Много съм добре,даже.
-Трябва да го обсъдим със семейството Ви.
-Не!
-Да!
-Не го правете!
-Защо? Не се ли боите,че един ден Вие просто...няма да можете да отворите очите си,няма да можете да станете от леглото,да живеете и днес,и за по-нататък? Млада сте!
-Всичко е наред,повярвайте ми!
-Семейството Ви трябва да знае какво се случва с Вас и с вашето здраве!-възпротиви се лекуващият.
-Не...не трябва...ни най-малко-каза Айшли.
-Разберете,че ако не кажа,това за мен означава,че аз не държа на работата си,нито на честта на един истински лекар.
-Не ме интересува какво ще последва с мен,нито Вас трябва да Ви интересува...
-А поне..
-Какво?-запита го остро тя.
-Поне,моля Ви,ако не то за някой друг,направете го заради Вас,за вашето здраве-проплака докторът. Истински сълзи се търкулнаха по двете му бузи,някои от които покапа и по неговата мантия,други накапаха по елегантното му бюро.
-Какво искате да направя?-запита Айшли докторът,недоумявайки неговото изречение.
-Отидете на психолог или на психиатър,моля Ви-каза той.
Клайн,обаче бе стигнала до вратата,държаща здраво изследванията си в ръка.И преди да натисне дръжката на кабинета,тя се обърна,питайки следното,гледаща право,унило,наранено в другите,отсрещни очи-тези на лекарят:
-Трябва ли? Аз не съм луда,повярвайте ми!
-Не сте луда Вие,Госпожице Клайн,лудо е само това,което Ви е накарало да тръгнете по път,по който сте решила сама да сложите край на живота си! А Вие...Вие това ли искате?-запита той.
-О,докторе,аз отдавна вече не знам какво искам на този свят...този свят голям-допълни тя и излезе кабинета,напускайки го празен,посрещнал отдавна вече нейната буря,нейния ураган.
© Ралица Стоянова Всички права запазени