8

                               Из мислите на Айшли...

               След час вече бях достигнала хотела. Успях да си намеря стая и се настаних веднага. Ужас! Хотелиерката ме попита дали ще остана само за една вечер, а аз... все още не знам. Казах ѝ, че може да остана и за още един ден. Изкачих стълбите на цялата сграда,докато не стигнах до четвъртия етаж - там беше моята стая. Бързо отключих елегантната врата на стаята и също бързо я заключих. Хотелската стая се чувстваше всъщност като дом. Стените бяха обширни, оцветени с топли нюанси и цветове. Хотелската стая всъщност приличаше много повече на малко и уединено, но пък доста комфортно и уютно студио, отколкото на стая за почиващи, наели я. Имаше малка спалня, малка кухня с масичка и четири стола, телевизор,достатъчно голям, колкото да ти е удобно да гледаш. Пред телевизора, където беше и кухнята, се намираше и просторен, обширен диван със меки и пухени възглавки. Топлина се простираше спокойно и мирно из въздуха от поставените радиатори, а светлината идваше от красивите, спускащи се от тавана хартиени лампи. А чувството за уют и за първи път чувство на сигурност..., ами то идваше от самата стая и това, което тя предлагаше в този хубав и всемирен момент.      

           Отидох в спалнята и оставих куфара си там. Седнах на едната страна на леглото и насочих поглед към падналите щори на прозореца. Но, нямах намерение да ги вдигам. Знаех какво и как бе навън. Знаех, че вали обилно сняг и много добре знаех какво ме очакваше, ако се върна у нас. Легнах изцяло на леглото и поех дълбоко въздух. Но, уви, все още лежейки на матрака, почувствах веднага гадното чувство - чувството че дори и да си сам сега в хотелската си стая,дори и да са изминали толкова много години, все още изпитваш страх, а леглото... то само ти го напомня. И колкото по-голямо е то, толкова по те е страх. Не! Имах нужда да се освежа! Излязох от малката спалня и потърсих банята. Скоро я открих. Съблякох се, оставих дрехите си настрана и влязох да си взема дълъг душ. Още с влизането в банята обаче, сълзи се стекоха по двете ми бузи, а оттам по тялото. Заплаках тихо и мълчаливо, а звука от падащите капчици вода от душа приглушаваха от време на време моите страдания-моите ридания. Стоях в банята повече от час. Най-сетне излязох от нея. Подсуших се добре и си навлякох готови дрехи. Отново се върнах в малката спалня. Легнах на единия край на леглото заспах дълбоко, дълбоко, свита на кълбо. След време някой почука на вратата ми. Беше два през нощта. Зачудих се кой ли може да е. Тихо и плахо отворих вратата на малката спалня и оставих вратата ѝ леко отворена. Застанах по-близо до входа на стаята и приближих ухо.

                     - Госпожице Клайн? - обади се тих мъжки глас.

                     - Госпожице Клайн?! - повтори отново гласът.

                     - Кой е?-попитах аз. - Не знаете ли, че в момента е два през нощта? Луди ли сте да ме търсите точно сега? - продължих да говоря аз.

                       - Може и да съм луд, но... да безпокоите приятелката си Амра просто  така..., е това вече е по-лудо! - рече мъжкият глас. 

                        - Кой сте Вие... и как знаете за Амра? - попитах аз.

                        -Айшли, аз съм! Отвори ми, моля те!

                  Веднага разбрах кой бе застанал на моята врата. Отворих я и на на входа видях него... Адулф.

                         - Може ли да вляза и... да си поговорим малко? - попита ме той.

                         - Разбира се - отвърнах му аз и му дадох път, след което затворих вратата. 

              Настъпи мълчание, а след това... един дълъг, дълъг разговор между двама ни...