5.07.2022 г., 21:15 ч.

Преображение 

  Проза » Разкази
716 2 9
4 мин за четене

     Дойде Преображение и всичко се промени.

     Котките на комшиите започнаха да влизат по-често в двора на Иван. Марто хич и не ги хранеше и те се щураха като полудели. Все събаряха една и съща саксия и в нея цветето се мъчеше да оцелее цяло лято. Накрая изсъхна и заприлича на лоена свещ, а в саксията не остана и трошица пръст. Ама котките продължиха да я бутат, пречеше им на играта. Иван всеки ден изправяше саксията, учуден, че не се чупи и дваж по-изумен, че цветето в нея изсъхва, а не клюмва. Джанките пожълтяха и станаха вкусни за ядене и готови за компот. Иван мразеше компот от джанки, но още повече се мръщеше, когато жена му ги слагаше в манджите. Водата в кладенците слезе ниско долу и помпите трудно я ловяха. Засъхна. Гроздето набъбна, а краищата на листата му започнаха да се извиват навътре.

     Кучето на Иван подгони котките на Марто из двора, което никога преди Преображение не се беше случвало.

     И захладня – това пък съвсем не се беше бивало от сума и нещо време насам.

     – Такава катастрофа не е нормално да се яви с подобна бързина – отбеляза Иван и отпи направо от бутилката. – Всичко се обръща с главата надолу. А не бива да е така.

     – Съгласен съм – тъжно кима съседа Марто и грабва бутилката от ръцете му. – С времето шега не бива. И с главата надоле не бива.

     Пият айран от голямо двулитрово шише, седнали под сянката на стара смокиня.

     Жената на Иван лизва коктейл с нещо червено в него, а Мартовица – кампари. Те двете си бяха направили кафе, но не одобряваха да употребяват тази напитка след пет следобед и затова изливаха по малко от чашите си на порции, та когато остане утайка, да си гледат и да предвиждат бъдещето. Двете отмарят под сянката на зелен чадър и се клатушкат на люлка, седнали една до друга. Люлката скърца.

     Откъм старата смокиня ги наблюдават, а Марто съобразява:

     – Тия двете няма да спрат да се мандахерцат така до вечерта.

     – Съгласен – вдига безпомощно ръце Иван и се чуди кога ли айранът в бутилката ще свърши. Те пият ли, пият, а дъното не се вижда. Кладенците пресъхнаха, тая бутилка – не.

    Ето така настъпи Преображение.

     Беше началото на август, джанките ставаха за ядене, айранът – за пиене, а жените – за гледане. И за друго. Още.

     Казват, че по това време зимата започвала да напомня за себе си.

     И друго казват. Ама то е не е за пред хората.

     А Марто съобщава:

     – Скоро ще умра.

     Иван доуточнява:

     – Имаш ли записана дата?

     – Не. Сега в църката дават некакви локумки. Като котешки езици са – помнш ли ги? Сладкишите, бре! А, андежек. Благи уж, ама вкус нямат. Като живота са. Не ти съобщават нищо. Ама стават за ядене. Нямат дата.

     – Лошо. И аз нямам дата за смърт. Трябват връзки от по-горе, нали? – И гледа някаква измислена икона с ъгъла на очите си.

     Така разсъждават на Преображение двамата.

     Кучето на Иван пак подгони котките на Марто. Чу се лай. Счупи се нещо. Друго нещо се отърколи и пукна тихо, май беше ваза. Но животът продължи – отърколен и счупен. Кукуригаше някъде птица, вероятно петел шегобиец.

     С времето шега не бива. Нито с котешките езици.

     Жената на Иван вече не лиже коктейл. А Мартовица не близва от кампарито. Минаха на водка. И двете. Стана късно за леки напитки. Да, късно стана.

     Иван и Марто не са живи и здрави. Ако изключим другото, и до днес могат да се преобразяват. Тоест – донякъде. Те двамата вечно спорят за нещо. Но никой не им дава дата да решат този спор веднъж звинаги.

     В църквта още дават локумки за глупаци.

     Мартовица има двама любовника, единият е сакат, но другият вижда с лявото око донякъде.

     Жената на Иван е добротелена, както казах – роди още две деца за потвърждение, а още толкова пометна. Две-три години след като Иван умря всички мъже в околността уважиха скръбта ѝ по няколко пъти.

      Подир Иван гушна китките и Марто; стори същото – напук, за да спори с него в Рая. Знаете ли колко лесно се умира? Просто е – само  се затваряш. И като не намираш цветя за гушкане, просто заспиваш, за да ти ги сложат другите.

     Те двамата знаят как е. Преобразиха се, безбожниците.

     Жените им са харни. И до днес. А днес какво е?

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Силве, Пепи.
  • По нещо ми напомни Авакум Захов на село: хем смешно, хем забавно, хем с малко тъга.
  • Харни жените, мъжете си запазват дати за другия свят, чак да им завидим на животните, чийто животец е толкова кратък.
    Многопластов разказ. Може би всичко щеше да изглежда супер, ако и аз като героите го четях на чашка ракия. Или по скоро на дамаджана. Стана ми тъжно и се въздържах от коментар, но то май от въздържане още по-бързо идва датата.
  • Благодаря, Ани.
  • Днес е наследство от вчера.
  • Благодаря, ИнаКалина, SMooth, Blue. Благодаря за любими.
  • Много ми хареса!
  • Така спокойно си го разказал, лекичко, пивко. Даже с лека ирония, че и да се позамисли човек, има над какво
  • Време за палене на свещи ... стилът ми допада; смяната на времената носи едно "клатушкане" като в каручката, която подскача по неравностите на пътя.."Благи уж, ама вкус нямат. Като живота са. Не ти съобщават нищо. Ама стават за ядене."
Предложения
: ??:??