Всички от улицата го познаваха. Бе отрасъл в квартала, учил бе с много от хората тук. Заедно ритаха топка на улицата като малки, когато имаше паркирана само една кола. Познаваше всяко мазе и откъде може да се влезе, за да се извади паднала през счупеното прозорче футболна топка. Тогава бе приятел с всички. Съучениците му го канеха на рождените си дни. Годините отминаха и всеки пое по своя път. Едни продължиха да учат, други започнаха в Кремиковци или в мотокарния срещу „Пирогов”.

Когато се ожени, вече нямаше родители. Заживяха със съпругата си в неговото жилище. Не можаха да имат деца. Какво се случваше между тях, никой не узна. Но по време на голямото междупартийно надлъгване жена му успя да се разведе и с помощта на пари го изгони от дома на родителите му. По-късно го продаде, защото не можеше да понася мълчанието около себе си навсякъде в квартала.   

След развода той остана да живее на своята улица, защото това бе неговата улица в неговия квартал. Тук чувстваше близки всеки ъгъл и всеки вход. Бе дал име на всеки гълъб и ги хранеше със своята храна. Не се бояха от него. Врабчетата му се радваха и обичаха да го следват. Летяха над главата му, разказвайки своите истории. Когато седнеше пред хлебарницата, кацаха пред него и се къпеха в прахта. Чуруликаха, кацнали на рамото му, опитвайки се да прошепнат в ухото му колко го обичат. А той се радваше на тяхното внимание, като малко дете на плюшеното си мече. Навярно защото никой друг отдавна не го забелязваше. Уличните котки знаеха, че птиците са негови приятели и спокойно лежаха на отсрещния тротоар, без дори да се опитват да уловят нещо от свежата храна пред тях. Бе се сприятелил с едно улично куче и понякога се появяваше с него. Намери му отнякъде каишка и така го запази от настървените общинарски кожодери. 

Отдавна свикна хората да не го забелязват. Или по-точно не обичаха да го виждат. Напомняше им за детството и че не поискаха да му помогнат в трудния момент. Нищо, че имаше потомствени адвокати и важни лица от новоизлюпените политици. Разбираше, че някога са го познавали, ако някой от тях имаше нужда да се пренесе нещо или да се почисти мазе. Постепенно улицата се запълни с нови лица. Бяха квартиранти в опразнените жилища, дошли да търсят препитание в столицата или млади богаташи, закупили апартаменти в този иначе престижен квартал. Колко бе такъв, знаеха само старите му жители, но си мълчаха. Все пак го приемаха за „идеален център” на града.

Понякога се появяваше с останките от бебешка количка или със стар велосипед, натоварен с пакети от кашони. Отдалеч се чуваше скърцането на криволичещите му колела. Собствениците на околните магазинчета бяха научили неговата история и му пазеха кашоните от новата стока. А той им се отплащаше, като разтоварваше техните баничарки и пикапчета след пазаруване в Илиенци или стоковата борса на Сточна гара. Хващаше се за всякаква работа, колкото да изкара за своята бира или за шише ракия. Клошарите наоколо отдавна бяха разбрали, че на тази улица няма да намерят нищо за себе си и дори престанаха да ровят по контейнерите рано сутрин. В тях сега ровеха само гастролиращите цигански семейства от провинцията.

Вечер обикновено седеше на ъгъла пред магазинчето за цигари и алкохол. Дояждаше незнайно от кого получено парче хляб или намерено крайче баничка. А до него стоеше неизменното полупразно шише бира. Кучето лежеше в краката му и пазеше опашката си от влизащите в магазинчето за своята дежурна половинка ракия или биричка. Все така забързани, излизаха от вратата и се скриваха в близките входове, за да изпият купеното питие пред телевизора. Стараеха се да не срещат погледа му от страх да не им поиска някоя стотинка. Но той отдавна бе забравил, че съществуват и гледаше през тях, като през празна витрина. Знаеше, че когато им потрябва хамалин, пак ще го извикат и това му стигаше.  

Тази година всички се радваха на необичайно топлите есенни месеци. Отдавна не си спомняха толкова топъл ноември и декември. Може би бе породено от изригването на онзи вулкан през лятото. Не подозираха, че въпреки това монополистът ще ги сурвака с двойно по-високи сметки за парното. Държавата нехаеше за обикновените хора, а чиновниците потриваха радостно ръце от  получаваните комисионни и не задаваха излишни въпроси на топлофикацията. Някакъв техен брадат началник понякога умуваше от екрана, даваше странно логични обещания, но нито ЧЕЗ му обръщаше внимание, нито хората на „топлото”.

Всичко бе добре, докато в средата на декември рязко застудя. Но поне тази година автобусите и тролейбусите бяха с работещо парно. За разлика от трамваите, които возеха по старому. Задуха, вледеняващ душите, вятър, после заваля сняг.

Една сутрин облечените в топли работни дрехи боклуджии го намериха свит между контейнерите. Беше се старал да усети през ламарината поне малко топлина от гниещата храна.

На брадясалото му лице бе застинала познатата странна усмивка. През тази зимна нощ Коледа го бе поканила на гости.