Козичката – север

Козичката нямала търпение да тръгне. Петелът, който бил най-мъдър от всичките и показал как да следва посоката си. Посочил и една звезда, която светела по-силно от всички останали. Петльо я наричал зорница.

-Ако се движиш към нея, винаги ще си в правилната посока, Козичке, - казал Петльо. – Но и се опитвай да помниш откъде минаваш, за да можеш да се върнеш по-бързо и лесно – добавил той.

- Добре, добре! - казала припряно козичката, скокнала високо, прескочила оградата на дядовата къща и хукнала с всички сили.

Побягнала през глава. Толкова искала да помогне на дядото да оздравее. Прескачала храсти, големи камъни даже малки дървета. Понякога била по-бърза от вятъра. Няма време да се огледа. Нямала време да попита за пътя. Просто не спирала да бяга докато наистина много се уморила.

Седнала да си почине. Отчупила си парченце от питката, която си носила и си откъснала една червена ябълка. Почивала си, но нещо сякаш не било наред. Сякаш била пропуснала нещо важно. Цяла сутрин тичала презглава, дала всичко от себе си, но нещо липсвало...

Тогава козичката се сетила какво и казал Петела. За да следва посоката си тя трябва да се движи към онази ярка звезда... Как се казваше тя? А, зорницата – точно така! помислила си доволна козичката и се усмихнала.

Погледнала небето да я потърси. Бил ясен ден. С малки, хубави, пухкавки облачета, които непрекъснато се гонели. Топлото слънце ги гъделичкало и те се опитвали да му избягат.

Но къде е звездата, която петльо ми показа рано сутринта? Не успявам да я видя. – притеснила се козичката.

Станала и започнала да оглежда цялото небе. Не я намерила. Нямало всъщност нито една звезда. На небето намирала само палавите пухкави облачета и закачливото слънце.

Седнала тъжна до едно дърво. Сигурно Петльо ме е излъгал, си помислила козичката. Или звездата се е загубила. Или аз не мога да я намеря.

Как сега ще следвам посоката си? Как сега ще помогна на дядо? И започнали да капят големи сълзи от очите и. Капели и ставали все повече и повече.

Това никак не се харесало на едно мишле, което живеело в корените на дървото, до което била седнала козичката. И как да му хареса, като дупката, която си било изкопало с толкова усилия започнала да се пълни със сълзите и. Стигнали чак до леглото му. Намокрило се до колене докато успее да покаже глава от дупката си. Но вместо звяр , капан или буря видяло плачещата козичка.

Застанало пред нея и казало:

          - Хей!

Козичката въобще не го чула.

          - Хей!!! Ти! Спри да плачеш! Ще ми наводниш цялата къща. Вече стигна до леглото ми. Още малко и ще влезе в килера! Тогава, ще загубя всичката си храна, която съм събирал за зимата!

          - Хей! Не ме ли чуваш. Спирай вече да плачеш! – тропнало сърдито с краче мишлето.

Най-накрая козичката го чула и погледнала надолу да види кой и говори. Мишлето я гледало сърдито с ръце на кръста.

Станало и малко смешно – такова мъничко пък толкова страховито. Спряла да плаче.

          - Ето така е по-добре! – казало мишлето. – Разкажи ми сега защо плачеш?

Тогава козичката му разказала за болния си дядо и зорницата, която загубило.

          - Ех, глупаче, не си я загубило! Звездите се виждат само през нощта. Но не съм чувал никога някой да ги е достигал... – казало мишлето и се почесало замислено по главата.

          - Не не търся звездата! Тя само ме води. Търся едно цвете - лилаво с оранжеви листенца. Случайно да си чувал нещо за него?

          - Е това вече е друго нещо. – казало мишлето. - Не съм чувал нищо за такова цвете, но знам кой може да ти помогне. Ела с мен. Ще те заведа при мъдрата сова. Със сигурност знае на къде води зорницата.

          - Хайде да тръгваме! –казала припряна козичката.

          - Добре. Следвай ме. Но искам да ми обещаеш, че ще спреш да плачеш.

          - Обещавам!

На мишлето винаги му ставало много тъжно, когато някой плачел. И въпреки, че умирало от страх от совата, която между другото се хранела с мишлета, решило да помогне на козичката.

Повело мишлето козичката към големия стар бук на слънчевата поляна където живеела совата. Колкото и да бързало мишлето, козичката все го изпреварвала, подскачала превъзбудена насам и натам даже на два пъти се загубила. Добре поне, че помнела от къде е минавала и се връщала бързо.

Денят почти изтекъл.

Най – накрая се спрели пред огромно дърво, което с короната си закривало небето. Мишлето се свило плътно зад козичката и прошепнало:

-      Хайде попитай я. Тя малко не дочува...

Вдигнала козичката глава нагоре. Видяла само листа и клони. Кого да пита? Погледнало назад и видяло треперещото мишле. Помислила, че му е студено, застанала плътно до него и да не губи време проточила глас:

-      Меe, меееее! Здравей мила Сова. Може ли да те попитам нещо?

Ослушвала се, но отговор не идвал. 

-      Меееееееееее! Мила Сова моля те помогни! Дядо е болен...

Совата си спомнила как често прелитала рано в боровата гора за да се радва на закачливата разходка на дядото и котарака. Излезнала от хралупата си, кацнала на един близък клон и я заоглеждала внимателно с огромните си очи.

Козичката запристъпвала от крак на крак притеснена. Промълвила:

- Гората каза, че само едно оранжево цвете с лилави листенца може да спаси дядо. И трябва бързо да се занесе. Него търся. Можеш ли да ми помогнеш?

Совата запристъпвала важно по клона. Започнала да си говори нещо под клюна...

          - Това не може да стане... Това не се е случвало. – мърморела и не спирала да крачи с вперени в земята очи.

          - Но... Да! – почти извикала совата и погледнала козичката.

          - Няма да е лесно. Ще е опасно. Ще ти трябва помощник.

В този момент козичката отскочила настани и с радостен глас казала:

-      Ето имам си помощник!

Мишлето се смръзнало. Точно от това го е било страх най – много. Совата не откъсвала поглед от него. Запристъпвала още по бързо...

Накрая промълвила:

- Добре. Да тръгваме. Ще ви обясня по път.

За да вземат цветето, козичката трябвало да отвлече вниманието на вълка, който освен цветето обичал и да си похапва. Когато се отдели от него, мишлето трябвало да се промъкне и да го откъсне.

Когато стигнали наблизо си уговорили среща до едно дърво.

Изчакали вълка да се събуди от дрямката си и козичката го подмамила. Подскочила нависоко и се шмугнала в гората. Вълка веднага я последвал. Мишлето побягнало към цветето. Прегризало дръжката му, захапало го и хукнало да бяга.

Но не щеш ли толкова се увлякло козлето в играта с вълка, че без да иска го довело отново до поляната.

Когато вълкът видял, че някой е откъснал любимото му цвете подивял. Издал такъв рев, че всеки, който го чул се разтреперил. Източил глава, впил нос във въздуха и подушил за цветето.

Хукнал да го следва.

Когато мишлето чуло рева разбрало, че се намира в голяма опасност. Вълкът скоро щял да го намери. Тогава то видяло едно буйно поточе. И въпреки, че не можело да плува, стиснало здраво цветето и скочило в него.

Измъкнало се. Вълкът загубил дирята.

Цветето послужило за сал и те не потънали. Но поточето не спирало да удря мишлето в камъните и то много се уморило. Почивало си лежейки по гръб, стискайки цветето. Със затворени очи. Слънцето го галело. Топлина се разнесла из тялото му. Силите започнали да му се връщат. И тогава сянка закрила слънцето.

Отворило очи. Но вместо облаче, видяло свистящи крила и два крака с големи нокти. Които го грабнали.

           - Защо ми трябваше да се замесвам във всичко това - проплакало уплашеното мишле.

Плачело, но стискало с всички сили цветето.

Скоро кацнали. Совата обикаляла около мишлето с вперени очи.

          - Значи успя. Браво. Изуми ме решението ти да скочиш в реката. След като не можеш да плуваш. Бъди мой приятел.

Стъписаното мишле гледало уплашено совата. Не можело да повярва. Дошла и козичката на мястото на срещата.

          - Ще пътувате заедно. Следвайте реката. Тя ще ви отведе до дядото. Аз съм вече много стара не мога да летя до там. Стигнете колкото можете по-бързо. Успех. – казала набързо совата. Плеснала с крила и излетяла.

Разбрали се да си помагат. Мишлето щяло да се качи на гърба на козичката и да и помага с посоките. От която страна я стиснело натам трябва да завива.

Тичало цяла нощ козлето.

Гората също им помагала. Грижливо премахвала всяка клонка, която пречела и ги редила върху дупките по пътя им. Междувременно известила на всички за цветето.

На сутринта най-накрая козичката видя дядовата къщичка и щастливо извисила глас:

-      Меееееееее. Върнах се. С цветето!