На всички, които са останали живи...
Страшно ли е или тъжно?
Две мъртви деца вървят по пътя към училището. След тях още две и още две. Вървят по напукания път, под голите клони на дърветата. Нито една тревичка не украсява сухата пръст, нито едно цвете не нарушава безжизнената пустинна сивота. Само изкривените безлистни дървета стоят като слепи пазители от двете страни на пътя.
И сред шумния безгласен поток от мъртви деца върви едно живо. То не е като тях и не е с тях. Издава го меката му жива кожа, тъй различна от грапавата люспеста покривка върху мъртвите му съученици-мумии.
Децата се изкачват по студените стълби на училището. Вървят под зоркия поглед на мъртви портиери, мъртви учители и мъртъв директор. Над тях въздухът трепери безжизнено от кънтящия звук на тишината. Гърчи се под тежестта на хилядите неизказани думи.
Всички деца са мъртви. Всички, с изключение на едно. То не е като тях и не е с тях. То е различно, защото вижда, защото чува и защото усеща. То е различно, защото има м ...