Принцесата тичаше из дългите бели коридори на замъка. Спъвайки се в дългата си рокля, едва не падна на твърдия каменен под. Пое си дъх, и продължи отново. Кого търсеше тя? Рицарят в бели доспехи. Ето го, неговата светла фигура, размахваща меча. Принцесата спря. Извика неговото име. Ала той не се обърна. Какво ли беше станало? Не я ли чуваше? Тя викаше толкова силно...
Тогава тя забеляза. Той се беше затичал към нейната най-добра приятелка, паднала в боя.
„Значи, отново оставам сама...” - помислили си тя, рухвайки на колене, едва сдържаща сълзите си. Стана, отново се затича. Накъде – не знаеше. Имаше ли значение дали ще живее или умре, след като чувства сърцето си празно? Стъпките й отекваха по празните бели коридори, а тя дори не гледаше къде върви. Да избяга, да изчезне, да потъне вдън земя...
- Ела при мен... - принцесата вдигна глава и видя самият дявол, усмихвайки се с фалшива топлота, мамейки я да отиде при него, да служи на него, да бъде негова слуга...
Момичето тръсна глава, за да се освободи от обаянията на злодея. Дяволът се ядоса.
- Ела, или ще убия онези, що обичаш най-много...
Тогава тя изтръпна от страх. Забравила последните си разочарования, тя отново се жертва за тези, които не го заслужаваха... но нищо, тя щеше да търпи, само за да са живи те, да са живи те...
- И накрая, губиш само ти.
Тази истина беше изречена от нечий леденостуден глас. Дяволът се ухили злобно. Принцесата се огледа, ала не забеляза никого.
- Ти, отново? Не умря ли отдавна? – изненада се дявола.
- Умрях... и възкръснах. Имам недовършени дела. – отговори някой от сенките.
- Какви са тези дела? Искаш отново при мен да служиш? – озъби се доволно дявола.
Една секунда, и пред принцесата застана една фигура. Целият черен – черна коса, черни доспехи, черна душа… единствено порцеланово-бялото му лице и омайващо-зелените му очи светеха в целия този мрак.
Принцесата погледна в очите му. Не издържа, и се извърна. Знаеше, предаде доверието му, и вярата му в нея... той имаше пълното право да я убие. Забила поглед в каменния под, тя въздъхна...
Тъмната фигура коленичи пред нея. Наведе глава, смирено прошепна...
„На вашите заповеди, принцесо... сега, и завинаги...”
Сълзите напираха в нейните очи. Този път – от радост. Не беше, сама все пак...
Дяволът се ядоса. Тръгна към двамата, с намерението да ги нарани, да ги убие, толкова го дразнеха...
Спрян от меча на защитника, той разшири очи.
- Невъзможно...
- Няма никога отново да лъжеш и да мамиш... връщай се в Ада!
И дяволът, скимтейки, се затътри към Ада, ближейки раните си.
Опръсканата с кръв корона падна на каменния под с трясък. Тя не обърна внимание, това нямаше значение за нея...
... защото те бяха принцесата и нейният черен рицар – сега, и завинаги...
© Биляна Всички права запазени