Драги ми Смехурко,
Седнах да ти пиша, че хем да ми премине, хем да се посмеем. Нали знаеш мойта баба Цоцолана? Гиздава, надута ходи като пуйка. Из селото ни кално, посред дъждовете на априля, хвана се, повярвай, коконата велика, модно ателие да прави, стринки да облича. Аз, нали ме знаеш, мой Смехурко, дълго на място не трая, та взех да се тръшкам пред мойта баба засмяна:
- Моля ти се, бабче, жива да си! Позволи ми да заслужа твойта доброта голяма. Нека в твойта модна къща пръв помощник да ти стана!
Рипна да се смее баба Цоцолана. Не разбрах на време що и стана. Но тя придърпа ме в прегръдката голяма и ми рече:
- Хайде, сине, що да не помагаш? Утре от зарана в ателието ще захвана занаят шивашки да те уча, барем да прокопсаш.
Сурнах се от радост. Хукнах аз на двора. Котката избяга, кучето залая.
Слънцето голямо, щом изгря в зарана, душата Патиланска пърхаше от радост. Бягах през поляната зелена, хвърках, окрилен от радост, по-бързо да достигна, да зарадвам баба Цоцолана.
Тя стоеше гордо ...