Езар захлопна вратата след себе си и се просна отчаян на леглото.
- Вече си на четиринайсет, престани да се държиш като петгодишен хлапак! – долетя укорителният глас на майка му някъде далеч отвъд вратата.
- Няма! – изхлипа през зъби момчето, надигна се и хвърли диоптричните очила настрани, прекара опакото на ръката си през очите, за да възпре сълзите и отново заби глава в завивките. – Мразя те! Мразя всички!
Прииска му се да заплаче, обаче героите не плачеха. Нито позволяваха на другите да ги унижават. Ама си имаха достойнство, а неговото се загуби някъде днес. Дали беше в училищния коридор, когато Дебелия Пат го натика в собственото му шкафче, или на двора, когато кракът на миловидната Алис уж случайно се озова на пътя на Езар и моментално го запрати към пясъчника, което предизвика смеха на целия двор, не можа да си спомни. Оттогава обаче в гърдите му гореше гняв. Гняв към мъчителите му, към злобните му съученици, към всички лоши деца, гняв към себе си, задето беше толкова мекушав и ...