линасветлана (Лина - Светлана Караколева)
837 12255
13.12.2010 г., 22:21 ч.

Приказка за нас - I място на Четвърти Коледен Творчески Фестивал 

  Проза » Разкази
1771 0 49
4 мин за четене

Приказка за нас - Коледа

 

- Какво търсиш в кухнята?

- Нищо!

- Какво нищо? Нещо шумоли зад гърба ти.

- Така ли? Не е вярно!

- Чакай да погледна баницата.

- Готова ли е?

- Да, сега ще я извадя.

- Защо не И се виждат късметите? Кога ще я ядем?

- Когато изстине.

- Колко време ще изстива?

- Не пипай! Ще се опариш… Ох?! Спря тока. Ами сега? Поглеждам навън. Никъде не свети. Ясно! Снегът е прекъснал отново някой електропровод. Хората в планинското градче са свикнали с капризите на зимата. Да, ама ние със сина ми не сме. Ние сме външни – живеем тук, защото аз работя тук. За нас Коледа без ток и телевизор е като лято без жеги. Явно съм се престарала с взирането в тъмното. Усещам как отстрани на окото ми напира…

- Знаеш ли къде са свещите?

- В кутията отгоре на хладилника.

Съвсем приличен трясък, съпроводен с кучешко скимтене, тътрене на чехли и мърморене под нос на съпътстващите  “заклинания”, хихикане, и още тракане, и още шумолене…

Боже, та това са само три метра, а не пътят до Америка!

- Лельо Светле, и вие ли нямате ток? Може ли Минчо да се покаже за малко?

- Минчо, донеси свещта и излез, че Гошко те вика. И си облечи якето, ако ще се бавиш вън.

- Няма да се бавя!

Изпускам кибрита. Започвам да опипвам наоколо.

Малък пластмасов войник безпощадно забива щика си в пръста ми. Малко по-вляво е колегата му. Ох, ето я и моята кибритена кутийка! Най-накрая свещта е запалена. Господин Робърт, прекрасната ни немска овчарка, кой знае защо влачи част от украсата на елхата с едното си ухо. Отива му на гузния поглед.

- Мамо, Робърт е изял още един шоколадов Дядо Коледа!

- Не го дърпай за опашката.

Слагам кучето да седне с муцуна към стената, “чета му едно конско” и се залавям да организирам безпорядъка и недоволството.

Очертава се страхотна вечер – единият мрънка, другият скимти. Паля печката. Добре, че подпалките са сухи и веселите пламъци на огъня бързо започват да рисуват причудливи фигури по стените и тавана на скромното ни жилище.

- Кога ще ядем баницата?

Слагам тавата на масата и докато я завъртам три пъти…

- Чакай, Робърт! Сега ще ти дам твоето парче.

Хич не ми се разправя с онзи, който сам се е освободил от наказанието и подскачайки се върти като пумпал.

- Хайде, сядай! Искам да видя какъв късмет ще ми се падне. Какво е това?

Синът ми вече е успял да си изрови  късмет от  баницата и нетърпеливо протяга омацаната си с мазнина ръка към мен. Една люспеста троха успява да се отрони в скута ми. Друга все още се крепи върху горната му устна, борейки се с огромната му Коледна усмивка.

- Преброи ли пъпките?

- Къде е листчето?

Невероятно, но успявам да го намеря под масата в полутъмната къща.

- Колко пъпки има?

- Четири!

- Здравето… Супер! Ти какво намери? Дай да видя!

- Работата.

- Ура! Ще се местим ли? В голям град ли?

- Виж, нещо с две пъпки! Къде отиде листчето?

Тук листче, там листче… По едно време виждам как господин Робърт упорито се опитва да изплюе някаква хартийка.

- Дай, Робърт! Робърт! Дай!!!

Да даде, ама не дава. Как така ще даде нещо, което е успял да докопа. Нали ще му го вземат. Бягайки, блъсва  стола. Преобръща го. Глътва листчето и гузно спира. Гледа в пода. Налага се да го накажа по-сурово:

- Вън!!!

- Не излизай! Ще ми видиш подаръка…

Късно е! На косъм успявам да се спра пред двуметровия снежен човек. Гледа ме с червените си очи... копчетата на старото ми палто. Шапката е... синята ми тенджера. Домашната метла се кипри в “ръцете” му. Около врата му е преметнат лилавия ми шал.

- Прекрасен е!

- Малко си отхапах от носа му. Вкусен е. Искаш ли?

Кога ще ми дадеш моя подарък? Как ще разгадаем късметите? Не ги ли помниш?

Навеждам се да прегърна хрупащата моркова-нос подвижна въпросителна и в този миг господин Робърт успява да подпре двете си лапи на раменете ми. Губя равновесие и тримата се тръсваме в пряспата, а тя се смее и ръмжи, вре се в гърба ми и се топи по зачервените усмихнати страни на сина ми, и потъва в мекия розов език на кучето.

- Честита Коледа! - едва успява да изкрещи съседското момче, преди да ни улучи със своята снежна топка - Дай да си гризна от моркова!

 

 

© Лина - Светлана Караколева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??