Див повик! Крясък от страх! Вяра и Надежда за Обич!
Почти мъртва жена и звяр, впил зъби в бледата шия...
Черна коса- разпиляна по раменете и поглед невиждащ нищо- отмалял...
Луната тихо плува над замъка странен... Кулите му напомнят на самотен мъж, изправил гръд срещу много копия - смел и безумен...
Небето е тъмно мастило и няма светлина... Само Луната, която свети с отразена, открадната от Деня Обич (сгряваща и тръпнеща в сърцевината на самотното и сърце...)
Един мъж - убийствено хубав, разкошен и див! Един мъж, прокълнат от Моргана - да бъде САМ... Сринала щастието му човешко Тя го превърнала в Звяр - търсещ и стенещ сред стените на този тъй плашещ храм (сбрал Злото и Смъртта - една оргия от съвокупляващи се чувства, разкъсващи жестоко фините си сърца...)
НОЩ!
ЛУНА!
ЖЕНА!
И виещ в ужаса на осъзнатото направено един красив Звяр...
Той не помнеше моментите, в които убиваше...
Той помнеше Моментите, в които виждаше мъртвата, понякога разчленена плът и болката от видяното бе негово наказ ...