Влизам, там си... знаех си, че не съм била сама през всичкото това време, тук си ме чакала и си ме учила и водила. Знаех си, че ме обичаш още! Ставаш от стола си и ме поглеждаш в очите, както тогава, и ме прегръщаш с прегръдката на вечността.

- Обичам те, завинаги!

В къщата, където ме отведе снощи, беше пълно с призраци! Всичките бяха твои, а ти ми ги беше подарила, за да знам и да помня. Защото ти тежаха и имаше нужда да ги споделиш. Защо избра мен, това не разбрах, но нищо - готова съм за тях. Така на теб ще ти е по-леко, обичам да се чувстваш добре.

  Tрябва да обиколя цялата къща. Знам, че всички тайни са тук. Искам да ги видя. Трябва да ги усетя, да, знам, че са свързанис теб, с преди... Отварям голямата бяла врата, колко много призраци, всички излитат към мен и изчезват. А вътре всяка вещ говори, всяка прашинка, всичко. Те ми разказват приказките на смъртта. Всичко, което си видяла, което си усетила. Казват колко си обичала, как си се смяла, как си страдала и как си бягала. Но сега всичко е спокойно, те ми казват, че сега си щастлива и че си обичана. Не се страхувай. Аз ще остана тук, при теб. Ще бъдеш обичана и във вечността. Ти си моя свят и аз се нуждая от твоята обич. Всичко в стаята говори, а искам да мълчи, искам да лежа и да мечтая. А прозорецът ме вика, шепти, показва твоята душа, очите ти, красиво е. Затварям вратата, трябва да вървя. Трябва да си тръгна. Искам да остана, та ти си тук, обичам да те гледам, да те наблюдавам. Искам да обвиеш ръцете ми с коси и да ме задържиш завинаги в плен на спомена, на стихията, на страстта, на себе си. Искам те във вечността. Обичам те!

Затваряйки вратата след себе си, затварям стрницата, но коя... ред е на черната врата в дъното на коридора. Страх ме е, защото е мрачно, обичам тишината, но сега тя ми е враг, плаши ме, искам ръката ти, нека тя ме води и пази. Не мога да се върна назад. Твърде много съм навлязла в сърцевината, не мога просто така да избягам. Затварям очи и протягам ръката си. Отварям вратата, толкова мрак, толкова тишина, смъртта в била тук, но кога и защо... не искам да знам, страх ме е, къде си, имам нужда от теб! Влизам вътре, студено е, не искам да затварям вратата, имам нужда от светлина. Очите ми се свиват в мрака. Навсякъде има картини и цветя, но защо е така тъжно. Правя една стъпка, искам да се обърна и да побегна, нещо ме задържа. Усещам дъха ти, тук си. Сърцето ми бие ужасно бързо. Не те виждам, знам, че си тук. Просто ме прегърни и ме заведи някъде, където ще сме сами, без призраците и студения мрак, някъде вкъщи.

Усещам музика във въздуха. Излизам от стаята, не издържам там, искам да те зърна. Тръгвам след нея, а тя ме отвежда на другия етаж. Знам, че си там, но къде... музика от пиано, красива е, напомня ми когато те видях, изплашена, но силна, готова... влизам в стаята с пианото, няма те. Изморена съм, но не мога да те оставя. Знам, тук си! Ти ми го каза през нощта, защо ме остави така внезапно, как да те открия. Моля те, излез, покажи се, стига ме измъчва...

Няма те, гледах навсякъде. Сядам на стълбите пред къщата. Паля последната цигара. Вдишвам дълбоко отровата, тя ме отпраща далеч.

Беше топло, лек ветрец, лигавото ми настроение и силното желание. Открих те, не беше трудно, хм, а исках да го направя. Защо се бе крила толкова време?! Видя ли, не е страшно, просто трябваше време, но аз не мога да ти го дам... красива си, още тогава знаех, че ще бъда в твоя плен. И просто така се влюбих. Знаех, че и ти ме обичш... ставам патетична, а ми липсваш и изпадам в немилост. Трябва да те прегърна за последно, не мога да замина просто така, а ти така усилено се криеш. Всичко ми напомня за теб, всичко. Когато се престраши да ме прегърнеш за първи път, а аз така плачех, като дете, и аз не бих се понесла, ако бях встрани, а ти си така нежна и така чувствена... а после, устните ти, не мога да го забравя. Сега имам нужда от същите неща, както и преди, както и винаги, а не мога да те открия. Чувствам, че ще заплача като малко дете, но това не би ми помогнало, трябва да събера мислите си, трябва да те открия.

Слънцето изчезва така бързо, така внезапно, сякаш никога го е нямало. А аз не мога да остана тук сама, но къде да ида? Страх ме е, ела, моля те. Затварям очи и ти си там, точно пред мен. Като сън, сякаш си стояла там през цялото време и си очаквала да се откажа, да си тръгна. Но аз съм дошла за теб, не мога да се откажа, не съм слаба, ще те докосна, ще стигна до сърцето ти, точно като преди. Унасям се в сладостта на съня. Усещам, че силите са ме напуснали вече. Трябва да остана, искам да те видя пак, да те докосна поне за миг. Заспала съм, а дори не знам как се е случило всичко това. Странното е, че продължавам да те виждам. А ти ми говориш, но не чувам нищо. Какво ми казваш, прошепни ми го, ще знам... защо изчезваш така, къде отиваш, как да те последвам, чувствам се странно замръзнала, сякаш съм завързана и не мога да избягам.

Сякаш са минали седмици, в някаква сладка агония, в която те е нямало, в която ме е нямало мен. Отварям очи, провокирана от слънцето. То така примамливо гали очите ми. Усещам го как се плъзга по кожата на лицето ми, по бузите и устните ми. Как милва косата ми. Усмихвам се в съня си. Слънцето гали ръцете ми и сякаш ме приканва да се събудя и да го прегърна. Отварям очите си, заслепено. Сънено ги търкам с пръстите си. Ето те, къде сме, как съм те открила, та нали бях заспала. Не съм ходила, къде е къщата. Ти ме поглеждаш с усмивка...

- Много дълго спа, какво сънува, сменяше усмивката със сълзи и после отново я връщаше, какво се случи?

- Нищо, сънувах теб, но сега си тук и знам, че няма от какво да ме е страх. Обещай ми, че никога няма да ме оставяш!

- Никога!

- Обичам те!

- Знам, глупаче, и аз те обичам.

- Завинаги?

- Да, завинаги!