Ниската закръглена селянка Фанка чакаше търпеливо влака на безлюдната гара поне два пъти в годината. Той пристигаше с шума от спирачките, тя премяташе бархетната торба от едната в другата ръка и се спускаше напряко през коловозите. Бързаше да изкачи стълбите, устремена, тиха, безропотна като добиче, и се изпотяваше още на първото стъпало от пълнотата. После, в купето, мълчеше по време на цялото пътуване и гледаше настойчиво как си говорят другите хора, гледаше ги право в устите, сякаш е глуха по рождение.
Пътуването е дълго, но тя не се отегчава, гледа; гледа хората, дрехите им, отмества поглед, гледа навън, хладните гори, полята- бързо отминаващи правоъгълници, гарите, които посрещат влака една след друга в летния задух.
Накрая пристигат в големия град. Тя отново е първа, гордо изправена с торбичката под мищница, вече е съвсем близо до вратата и гледа прелитащите лица по перона. Винаги слиза първа, спира насред навалицата от посрещачи, заминаващи, джебчии и подушва въздуха като куче.
...