В Бергамо здрачът постепенно изтъня и отстъпи място на ясна и звездна нощ. Снегът беше спрял да вали и площад „Векия“ сияеше под светлината на изгрялата луна. През прозореца на стаята на Илинда се виждаше силуетът на кулата с Градския часовник. Скоро щеше да стане 22 часа и камбаната щеше да удари сто пъти.

  „Днес е 14 февруари. Ако си пожелая нещо, желанието ми може да се изпълни. Това го знам от татко. Той така е срещнал мама. Тук, в този град. Какво ли ще се случи, ако и аз си пожелая нещо?“, зачуди се девойката.

  Тя се взря в надписа под циферблата: „Там, където има справедливост, мир, състрадание и любов, там е Бог!“

  Лунната светлина освети двете перли – черната и бялата със златист оттенък, които държеше на шкафчето си, откакто се върна от Клисура.

  „Щом ги намери, значи така е трябвало.“, беше ù казала лелята. И я нарече перперуна. Каза, че когато настъпи моментът, тя ще разбере, но ще се наложи да направи избор. Трябва да вземе само едната перла. А може и да остави нещата така, както са. Тогава нищо няма да се промени.

  Илинда се вгледа в малките бляскави топчета. Стори ù се, че над черното се появява бледо зарево, а над златистото надвисва смътна сянка.

  После часовникът започна да отброява ударите.

  Нещо ставаше с перлите. Те потрепнаха, бавно започнаха да се издигнат във въздуха и закръжиха една около друга в странен, невероятен танц. Докоснаха се и се сляха в едно ярко, бясно въртящо се кълбо. Още миг – и отново се разделиха, но сега вече не бяха две, а три – до черната и златистата имаше и трета – червеникава на цвят, като късче преливащ в оранжево и алено течен пламък.

  Илинда стоеше като омагьосана.

  „Третото око?“, помисли си като в просъница тя. “Средищният път!“

  Погледна към картината на стената, където бяха изобразени феникс и син дракон. Драконът стискаше в разтворената си паст малка, червена човешка фигурка. Спомни си какво ù беше разказвала майка ù за дракона и малкото човече.

  „Символизира раждане. Значи това е средищният път! От гените на мъжа и жената се получава нещо трето, което носи наследствеността и на двамата. А драконът вероятно е женски, змия. Но кои са на картината?“

  Камбаната на часовника продължаваше тържествено да бие.

„Трябва да действам! Бързо! След последния удар вече ще бъде късно.“

  Взела решение, девойката протегна ръка.

  „Нека е средищният път – новото, което се ражда. Новият Свят, който е събрал всичко положително от предшестващите го и представлява подобрено и прогресиращо копие.“

  Червената перла в ръката ù засвети и сякаш започна бавно да се нагрява.

  Часовникът отброи стотния си удар и в Бергамо настъпи тишина.

  На картината синият дракон потрепна, раздвижи се, но скоро отново замря. Фениксът обаче внезапно засия, започна да придобива плътност, откъсна се от стената и се стрелна към прозореца. Илинда скочи и го отвори, миг преди птицата да го направи на парчета с острата си човка.

  Тогава и синята змия с люспести крила оживя. Преди да излети, обърна глава към Илинда и протегна крило към етажерката с книги, сякаш ù сочеше нещо. После скочи на перваза и последва феникса.

  Двете крилати същества се издигнаха високо в небето над Бергамо и се изгубиха някъде на изток.

  – Накъде отлетяха? – зачуди се Илинда. –  Към Китай?

  Девойката се надвеси през прозореца и се взря в пустия площад, а после в тъмното небе, където бяха започнали да се трупат облаци. Погледна неоновите надписи над отсрещния магазин и на витрината на ресторанта до него. Бяха на латиница. И на кирилица. Дори надписът под часовника беше дублиран и преведен.

  – Откога? – зачуди се тя.

  Над аптеката от другата страна на площада се виждаше огромно пано с реклама – син дракон с множество малки червени човечета около него. Съобщението отдолу гласеше: „Безплатни инвитро процедури за всеки дом и джоб! Промоцията важи само за семейни двойки. Създайте поколение, без да се докосвате един до друг! Продължете рода си, без опасност от зараза с маймунска шарка! Само за вас и само за този месец! Възползвайте се!“

  Затвори прозореца. Приближи се към етажерката и заразглежда книгите. Имаше някои с йероглифи, други на италиански, но най-много бяха със същия кирилски шрифт. Тя взе една от тях и я разлисти. „Биотехнологии и микробиология“, гласеше надписът на корицата. На български. Но защо? Чии са тези книги? Внезапно осъзна, че са нейни.

  „Нали не знам добре италиански! Курсът ми лекции в университета е на български. Уча български от петгодишна. Както и повечето хора в Света. Какво се чудя толкова?“, си каза тя.

  Вниманието ù привлече друга една книга, доста обемиста, с червена, обрамчена със златист кант корица и две сърца, обърнати огледално, със  съединени върхове, които образуваха нещо като пясъчен часовник.

  „Учебникът на Лаура по кардиология? Но защо е при мен?“, зачуди се Илинда. После си спомни: „Не е учебникът, там имаше нарисувано само едно сърце. Това е Книгата на дядо! Не се разделяше с нея. Все исках да я прочета, а той повтаряше, че съм още малка. После каза, че я е изпратил на професор Висконти, за да я запази в тайното си хранилище. При него не била в безопасност. Тогава не го попитах защо. Приех думите му като придаване на важност. Дядо винаги е бил толкова стар! А възрастните хора имат нужда от внимание. Не държах толкова да прочета съдържанието, колкото ми беше интересно защо не ми позволява. Всичко забранено придобива ореол на тайнственост и привлекателност. Но как е попаднала тук?“

  Илинда отвори книгата и оттам изпадна сгънато на четири листче. Тя го разгъна и видя заобления, почти калиграфски почерк на Лаура.

  „Бележка? Кой в наше време пише още бележки, след като има телефони и есемеси?“

  Зачете:

  „Илинда, дойдох, но те нямаше. Оставих книгата на Златина. Нещо странно става с мен. Спомням си неща, които реално не съм преживяла. И имам чувството, че съм загубила нещо ценно, но не знам какво. Намерих в джоба си билет от представление, което не съществува – операта „Любовта към трите портокала“. Проверих в театъра. Никога не са я играли. Сега там върви една пиеса – „Златните ябълки на хесперидите“. Струва ми се, че полудявам. Тази книга е от хранилището на баща ми. Той я беше загубил, но вчера я намери. Трябваше спешно да замине за Париж и ми я остави. Каза, че трябва непременно да ти я дам. Такава била волята на дядо ти. Обадù ми се, като се върнеш!“

 Илинда отвори на първата страница и ù се привидяха думи, които обаче бързо се стопиха и на тяхно място изплуваха други.

  „Сърца“ – гласеше заглавието, но девойката можеше да се закълне, че допреди миг там имаше друго стихотворение, което започваше с думите: „Когато ръката се свие в юмрук…“ – нататък не успя да прочете. Тя хвърли бегъл поглед върху ситния, изписан с тъмночервен шрифт текст.

Сърца

Светът е Чаша със секунди рой

текат минути без отбой,

дни с часове се нижат в ред

 през вените ми, нявга – лед.

 Усещам, как кръвта кипи.

 Щом кажа: Миг, поспри!

 ще спре Светът

                   да се върти,                 

   изгубил

  път,

 без дух,

                                  без плът,                                

 да се върти

  ще спре Светът,

    щом кажа: Миг, поспри!

    усещам, как кръвта кипи,

    във вените ми, нявга – лед.

     Дни с часове се нижат в ред,

   текат минути без отбой,

      Светът е Чаша със секунди рой.

  Нещо ставаше с перлите на нощното ù шкафче. Бяха започнали да растат и над тях се появи някакъв образ, който се избистряше все повече и повече. Внезапно златистата перла избухна с безшумен, висок пламък, а после изчезна. До шкафчето се появи висок старец със сламена шапка, разбъркана разноцветна брада и бронзови сандали. Очите му бяха с различен цвят – едното беше бледосиньо и студено, а другото светеше с кървав пламък.

  – Къде е? – изсъска той. – Ти, проклето момиче, задето ме върна – ще си платиш! Но сега имам по-важна работа. Без нея не мога да продължа. Трябва някой да ми прислужва. Казвай къде е!

  Илинда мълчеше зашеметена, без да разбира какво се иска от нея. Тя затвори машинално книгата и я остави на етажерката.

  Старецът я блъсна ядосано и се отправи към вратата, водеща към стаята, където спеше Златина.

  – Нея ли търси? – си каза ужасено девойката и се втурна след неканения гост.

  Златина я нямаше в стаята. Или поне не беше точно тя. Една прекрасна птица със златисти пера, излъчваща непоносимо сияние, пляскаше с криле, а очите ù сияеха като ясни, сини сапфири.

  – Жар птица? Златина е Жар птица! Кой да подозира? – възкликна Илинда.

  Старецът също се преобразяваше. Превърна се в огромно чудовище, с конска глава и люспеста змийска опашка. На главата си имаше два черни рòга, гърбът му беше покрит с остра, сива четина, имаше и два чифта криле, подобни на прилепови. Очите му и сега бяха с различен цвят – синьото – толкова избледняло, че изглеждаше бяло, а червеното – потъмняло, почти черно.

  – Емпус! – промълви Илинда, която вече беше загубила способност да се учудва. – Но как се появи тук? Аз ли го извиках?

  Тя си спомни думите на лелята на Златина.

  – Нима избрах погрешната перла? Но и леля Русана е сгрешила. Тези бисери не са очите на совата. Не са дори и моите. Това е Разнобрад. И аз го съживих!

  – Отново! – кресна магьосникът. – Вие от вашия проклет фениксов род само това знаете – да си пускате таралежи в гащите! Първо дядо ти, а сега ти! Добре, че момичето е тук. Тя ще ми стане трета жена. След като глупавата Лиана избяга, нищо вече не е същото. Тя вършеше цялата къщна работа. Но и тази става. Също толкова схватлива е!

  – Да не си посмял! – ядоса се Илинда. – Това е най-добрата ми приятелка. Няма да ти позволя…

  – Кой ли пък ще те слуша? Като те гледам, още не си се преобразила. Не можеш да ме спреш. Ще имаш да вземаш! Вече няма права пропорционалност, изкуфелият ти дядо я премахна. Да беше си стоял при тахионите! И сега духна с благоверната си. Остави те сама! Сигурно си мислеше, че съм още в Омагьосаната планина. Няма да ме намери там! И Сферата няма да намери. Нека си я търси! А аз ще отнеса горещата ти приятелка другаде. После ще се занимавам с проклетия Обединител! Веднъж го унищожих, пак ще успея. И никой няма да ме намери!

  – Това дядо и баба ли бяха? Но как…

  – Разбира се, че бяха те! Фениксът не може да умре, както и жената змия! Минали са през Гърло. В другия Свят нямаше магия и те се превърнаха в картини, а човешките им тела бяха отнесени от маймунската шарка, няколко месеца след като дядо ти се събуди от комата. Белинда ги зарази, не помниш ли? Сега Белинда я няма, а има магия! Те пак са вълшебни същества. Но стига съм те просвещавал! Имам по-важна работа.

  Емпусът разпери криле, грабна съпротивляващата се огнена птица, метна я на гърба си и излетя през отворения прозорец.

  Илинда изтича на улицата, но чудовището вече беше високо във въздуха. То се изви над Часовниковата кула, закачи върха ù с опашката си и се готвеше да се гмурне в гъстите облаци над града.

Ужасена, девойката посегна към телефона си. Даваше заето. Перун не отговаряше.

  Една огромна сянка се мярна откъм двора на Историческия музей в Цитаделата и от главната порта под кулата „Адалберто“ буквално изхвърча страховито триметрово чудовище, стиснало яркочервено перо в трипръстата си лапа. То тичаше в тръс към Часовника и размахваше перото като кавалерийска сабя. После метна с все сила тази импровизирана сабя нагоре.

  – Вергилий! – извика с огромно облекчение Илинда. – Вергилий не е скелет! И третото перо не е вкаменено! Не е вкаменено! Работи! На кого му пука, че сега динозавърът е само с три пръста! Давай, Вергилий! Ще улучиш! Знам, че можеш! Само пази Златина!

  Перото описа широка парабола, далече от неистово размахващото криле чудовище и падна на площада, близо до игуанодона.

  – Лазера, включи лазера! – викна отново Илинда.

  Вергилий се наведе, вдигна перото и започна да го разглежда.

  – Втората издатина!

  Поетът най-после я намери. Тънък червен лъч се изтръгна от ствола на перото и улучи емпуса по задния магарешки крак. Той изрева страховито и изпусна плячката си. От глезена му изтичаше гъста черна кръв и оставяше димящи следи там, където капнеше. Чудовището се изви нагоре към камбанарията, блъсна се слепешката в откритата надстройка на върха и размахвайки тромаво криле, се изгуби в слезлите ниско, прииждащи облаци. Камбаните се разлюляха заканително и остър, тревожен звън се разнесе над града.

  Илинда се спусна към Златина, но Вергилий я изпревари и успя да я подхване, малко преди девойката да се стовари на заснежения паваж. Беше загубила облика си на птица и сега стоеше насред площада, зъзнеща в тънката си нощница.

  Поетът галантно я хвана под ръка и я предаде, трепереща и уплашена, на Илинда. Изслуша с достойнство благодарностите на двете, каза им, че винаги могат да разчитат на него и се отправи обратно към музея, където беше прекарал последните няколко столетия. Но нямаше намерение да остава там. Искаше само да си прибере нещо от залата, съседна на неговата. Нещо, което беше спечелил, макар в момента да не можеше да си спомни как точно и къде, но което си беше негово и той не смяташе да се отказва от него.

  – Какво стана? – попита Златина, след като се прибраха. Бяха седнали в кухнята и Илинда приготвяше дъхав билков чай.

  – Мисля, че направих погрешен избор – каза унило перперуната. – Всичко се промени. Исках само да си върна Перун. Не можеше да се ожени за Белинда! Той е моят наречен. Исках също да спася Света от маймунската треска. Но всичко се обърка! Магията се върна, но с нея и злите магьосници и чудовищата. Въобще не помислих за тях!

  – За какво говориш? – учуди се Златина. – Сестра ти Белинда е починала, когато е била на три. Разказвала си ми за нея! Удавила се е в езерцето в „Щастливата долина“. Разбирам – всички вие продължавате да скърбите, така и трябва, но не бива да позволяваш на този нелеп нещастен случай отпреди много години да проваля съдбата ти. Животът трябва да продължи! Въпреки скръбта. А Перун ти е верен и те обича. Сигурна съм!

  – Но ти стана Жар птица! Динозавърът оживя. В небето над Бергамо вилнее ранен и разярен емпус. Дядо и баба са летящи същества. И всички говорят на български, включително и аз! Имам куп български книги на етажерката!

  – В тези неща не виждам нищо лошо, освен емпуса – засмя се Златина. – Но пък много хубаво никога не е на хубаво, така че ще преглътнем някак разнобрадия магьосник. А ние имаме криле и ще си летим насам-натам. Аз имам и вълчи нокти, но това да си остане между нас! На чудовищата изглежда им намерихме колая. С помощта на Вергилий, разбира се. Но ти почакай само да се появят Баба Яга, Педя човек – лакът брада и Змей Горянин! Тогава наистина ще трябва да се понапрегнем!

  – Не мисля, че това е краят. Имам някакво лошо предчувствие. Струва ми се, че ни остава съвсем малко време – прекъсна Илинда безгрижното бърборене на приятелката си. – Нещо ще се случи, просто усещам…

  Тя отвори книгата на дядо си, която беше взела от стаята си. Трябваше да се увери в нещо. Прелисти я набързо. Формули, формули… В края на всяка глава бяха подредени изводи, акуратно номерирани. Там поне нямаше формули и уравнения.

  Спря се напосоки на една от страниците:

„1. Повратните точки и точките на буфуркация се случват при преминаването от фалшив към истински вакуум. Има енергийна бариера, която държи фалшивия вакуум в метастабилно състояние. След това се извършва преход и Вселената преминава на следващото, по-ниско енергийно ниво. Преходите могат да са неопределено количество – като стъпала, които водят надолу, към нивото с най-ниска енергия. С намаляването на енергията и увеличаване на триенето, ентропията нараства.

2. В огледалната Вселена енергията се увеличава, ентропията намалява. Имагинерните тахиони постепенно се забавят, докато стигнат скоростта на светлината, която е пределна за тях. Те не могат да прекрачат тази граница, както ние в нашата Вселена не можем да стигнем отвъд границата на Планк. Имагинерната Вселената е нещо като сянка, нематериално отражение на нашата, но с обратен знак. Тя постепенно се свива, докато нашата се разширява. В нашата Вселена енергията намалява, защото изтича в Черните дупки, в тяхната се увеличава, защото извира от Белите. Нашата точка на сингулярност е в Черната дупка, тяхната – в нашето начало преди Големия взрив. Отвъд нея е океанът от квантова пяна, предшестващ нашето Съществуващо. Така се получава един безкраен кръговрат на енергия и непрекъснато създаване на Вселената тук и там, защото Черните и Белите дупки – очите на пеперудата, са навсякъде.

3. Двете Вселени са свързани с тунелите на Айнщайн-Розен. Има два вида – първите са Врати и Гърла. Те съществуват между части от нашата Вселена и служат за пътуване от едно място на друго и през времената. Вторите са Супергърла и се намират в Черните и Белите дупки. Те свързват двете Вселени – нашата и на тахионите. Тунелите се поддържат от екзотична енергия. Вратите и Гърлата действат постоянно, а двете Супергърла – само при определени условия. Затова има толкова много тъмна материя и енергия – тя служи като суровина за поддържане на тунелите.

4. В нашата Вселена има йерархия – структурата на макрообектите повтаря структурата на квантово ниво в микросвета. Например – устройството на атома удивително напомня устройството на неутронните звезди. Това е така, защото едните произхождат от другите. Материята е възникнала от флуктуациите в квантовата пяна. Дължината на вълните на микрообектите се е увеличила поради инфлацията и те са станали макрообекти.

5. Горният слой на тахионите в другата Вселена е Раят, където отиват възнесените. Те не преминават през обратния цикъл на свиване, не се превръщат в обикновени частици и не придобиват маса след Големия взрив. Под нашата Вселена е преизподнята, където са отпадналите тахиони – злите духове. Те са затворени там за вечни времена, но стремежът им е да се освободят и да проникнат в нашия Свят. Някои успяват.

6. Ентропията в нашата Вселена непрекъснато се увеличава, в другата – непрекъснато намалява. Общото състояние на ентропията в двете Вселени винаги е нула.“

  Илинда и продължи да прелиства нататък.

  Имаше глави за възникването на живота, за фракталите, за примиряването на науката и религията…

  Накрая, уморена от многото формули и пояснения, обърна на последните страници.

  „Не е хубаво да знаеш края предварително, но все пак…“, си каза тя. „Дядо не е оставил книгата случайно.“

  Там нямаше формули, а текст:

  „Вятърът надига вълни в морето, също както лодкарят вдига платната на лодката си. На дъното на морето лежат планини, издигнали се някога от горещото сърце на Земята.

  Но аз не мога да се гмурна под дъното, за да разбера какво има отвъд пясъка. Нямам криле, за да полетя към висините и да видя отблизо звездите. И по-нататък.

  Аз съм жалък земен червей, заровен в пръстта, чакащ поредния дъжд, за да изплувам нагоре. Видях за пръв път сивия, дъждовен ден и бях заслепен, защото не познавах друго. Как бих могъл да узная за слънцето?

  Не можех да премина хоризонта – колкото повече вървях, толкова той се отдалечаваше. Тогава спрях и нарекох това, което не успявах да видя и опозная – н и щ о. Звучеше уютно и утешително.

  Камъкът, намиращ се отвъд върха, който никога не достигах, прилича на камъните, които познавам. Можех цял живот да строя теории и дори да се опитам да изчисля обема и масата на оня невидим за мене камък. Можех да предположа присъствието и на други като него.

  Но не знаех нищо за реката, по чийто бряг са разпръснати камъните, защото от тази страна няма реки, а само мътни и бързо пресъхващи след дъжда вадички. В моето море не се вливат потоци, нито реки изтичат от него. Как бих могъл да предположа за съществуването им?

  Където и да отидех, носех със себе си своя хоризонт и ограничените си сетива, заедно с неистовата си жажда за знание. И тази невъзможност да надскоча себе си изпълваше сърцето ми с печал и негодувание.

  И тогава, когато моят ден вече клонеше към залез и когато видях над хоризонта как изгряват първите звезди, аз помолих за помощ.

  И видях Бог, който ми показа лицето Си и ми каза: „Питай!“

  И аз Го попитах: „Може ли червеят да се сдобие с криле и да стане пеперуда?“

  И получих отговор.

  И този отговор се завъртя в колелото на времето като воденичен камък, на който е съдено вечно да бъде бутан нагоре към върха, изяждайки по пътя си буци пръст и трева като гориво, а после да се търкаля устремно обратно надолу, но все от същата страна.

  И поисках криле и бях разслоен и превърнат в прах и издигнат нагоре. Прехвърлих с частта си върха и видях какво има оттатък. И бях ужасен и очарован.

  Пред мен се разстилаше като безкрайно поле откритият космос и не беше той равен навсякъде, а имаше празнини и струпвания на материя и тия струпвания имаха форма и цвят и не стояха неподвижно, а непрекъснато се меняха.

  И вгледах се аз в тези менящи се форми и разбрах, че това са пеперуди – милиарди разноцветни пеперуди с по два чифта криле, и бяха тези криле разположени напреки едни над други.

 И имаха тези пеперуди много очи, също разноцветни, разпръснати по крилете им.

  И когато махаха с крилете си и крилете им се съединяваха – отгоре или отдолу, преминаваше нещо като вихър между тях и преливаха се едните криле в другите, и изчезваха и пак се появяваха с взривове от светлина и огън.

 И разбрах, че между маховете на крилете минаваха милиони и милиарди години, а понякога само секунди, и не бяха пеперудите пеперуди, а звезди и галактики, които образуваха отделни Вселени – безкрайно множество Вселени.

 И всичко в тези Вселени беше целесъобразно и хармонично и бяха красиви небивало тези пеперуди – крилете им се допълваха и живееха в мир и разбирателство и имаха полза едни от други и когато едните изчезваха, появяваха се други, като първите даваха живот на вторите посредством очите си, през които минаваше огненият вихър от едните към другите, а после всичко се повтаряше. И бяха едната двойка криле Светът на имагинерните тахиони, а другата – на  Реалността. И не си пречеха двата Свята и не се подяждаха, а живееха в симбиоза и се поддържаха един друг.  И името на този вечен кръговрат беше Съществуване и Действие и бяха в синхрон тези двете и името им беше общо – Живот.

  После се появи над пеперудите Този, който ги беше сътворил и ги беше пуснал в движение.

  На вид беше като благ старец – с дълга бяла брада и облечен в бяла дреха, а около главата му имаше ореол.

  И гледаше и се любуваше старецът на творението Си – колко съвършен беше механизмът му и как добре работи.

  Но после сянка на тревога мина през одухотвореното му лице – беше съзрял една от пеперудите, черно-бяла на цвят, която като че ли беше проядена отвътре.

  И разбра старецът, че едно от съществата, населяващо едната двойка криле се беше възгордяло и бе поискало да се разпорежда с пеперудите сред безкрайното поле и да им заповядва за свои си цели, а не за добруването на всички.

  И потегна ръка старецът и взе тази пеперуда и сви юмрук. И изпадна непокорният тахион от горните криле в долните, а после още по-надолу, там, където е тъмнина, студ и скърцане със зъби. И беше наказан да стои там за вечни времена, за да не се допусне покваряване на цялата пеперуда и унищожението ù.

  И разбра непокорният тахион какво е под дъното и поиска да промени участта си, която си беше заслужил.

 И промъкна се той в Света над него, който беше отреден за хората, посредством змията и започна там да пакости и да вреди, защото това бяха неговите наклонности и избор.

  И навлезе злото в Света на хората и започна да ги съблазнява и покварява.

  И стана Светът не място на разбирателство и хармония, а жестока битка за оцеляване и един можеше в него да благоденства само за сметка на други. И настъпиха ежби, крамоли и кръвопролитни войни за власт, ресурси и наслаждения и колкото едни забогатяваха, толкова обедняваха други.

  И нямаше мир и любов между човеците, а вечна вражда.

  И натъжи се старецът и искаше да стисне юмрука си и да унищожи този Свят, но появи се до него млада жена с дете на ръце.

  И имаше тази жена звезди на раменете и на челото си, а детето беше с ореол над главата, също като стареца.

  И размисли старецът и не унищожи Света, а взе детето от ръцете на жената и пусна това дете в Света, където беше злият тахион. Жената извика в ужас и последва детето си в Долния Свят.

  И разяри се и притесни тахионът и буйстваше и беснееше, и много беди навлече на Света, но не можеше да победи детето.

  И подучи хората злият тахион да хванат порасналото вече дете и да го разпънат на кръст пред очите на майка Му.

 И заплака жената със звезди на раменете и челото, но синът ù след Разпятието се върна отново в Горния Свят, а тя скоро го последва и се присъедини към Него.

 И замисли се старецът какво да направи с накърнения от греха Свят и пренесе душите на тези, които пазеха заповедите Му в Рая на тахионите, а тези, които ги нарушаваха, прати в преизподнята под дъното, при злия тахион.

  И даде старецът още Време на Света и реши да изчака да види докъде ще доведат свободната воля и избор жителите му.

  И започнаха някои от тях да пишат Книги и да търсят решение.

 А аз бях потресен до дъното на душата си от видяното и помолих за милост Сина на стареца. И каза ми Синът, че мога да се върна в Долния Свят и да се опитам да помогна на хората да запазят дома си и да не бъде той разрушен. Ако не успеят, на праведните ще бъде даден нов дом – небесният Йерусалим, а другите ще изгният в бездната, както е писано преди много Времена.

  И поисках аз отново да стана червей, да възвърна целостта си и да се върна при семейството си, което бях оставил долу.

  И добрият Бог отново чу молитвата ми.

  И с търпение и с любов се върнах аз в тоя Свят и се заех да помагам на ближните си да придобият отново първородната си доброта и невинност, като не съдех никого и никому не причинявах зло.

  Защото аз също съм Божие творение, накърнено от греха, спящ под камъка от тази страна.

  Как бих могъл да съдя вълната, платното и планината, след като самият аз съм вълна?“

   Илинда затвори книгата, отиде до прозореца и се взря в часовника и светещия му в мрака циферблат.

  „Не, аз няма да се предам!“, си каза тя. „Ще се боря до последно да съхраня този Свят, заедно с дядо и баба – нищо, че е писано да бъде унищожен! Ще се опитам да поправя злината, която неволно причиних като върнах Разнобрад и магията. Ще намеря Сферата и ще възстановя Света, какъвто е бил замислен според Божия план. И няма да бъда сама в тези усилия. Може да съм перперуна, но не мога всичко. Трябва да бъда по-смирена и да не си мисля, че трябва да решавам вместо всички и че спасението на Света лежи единственото върху моите плещите. С общи усилия ще успеем! “

  И стори ù се, че вижда прегърбената фигура на старец с бяла брада и коса и с очила в телени рамки да пресича площада и да се отдалечава през арките под Старото кметство в посока към базиликата „Санта Мария Маджоре“. А по петите му ситнеше бяло магаренце, чиято опашка приличаше на ледена висулка, обрасла с остри, иглообразни бодли.

   „Това Джузепе Савели ли беше – потомственият часовникар на Бергамо?“ , зачуди се Илинда. „Нещо с часовника ли не е наред, че е тръгнал в това време? И какво е това магаренце с него? Не знаех, че още ги има тук! Толкова познато ми се струва. Къде ли съм чувала за старец с бяла магаричка, който прогонва зимата и вика пролетта? Сетих се – в Клисура, от приказките на леля Русана. Да не би това да е същият този старец от Книгата на дядо, а магаренцето да е бялото осле, с което синът Му Иисус влиза в Йерусалим, седмица преди да бъде разпнат? Но как е възможно?“

  Внезапно от притъмнелите небеса се разнесе оглушителен гръм и над града се изля порой. Най-голямата, почти четиривековна сигнална камбана се откъсна от върха на Градската кула и се стовари с трясък на площада, на няколко метра от сградата, където живееха Илинда и Златина.

  Стрелките на Часовника затанцуваха зловещия си танц.

  И запрепускаха пак часовете и слънцето се замята по небосвода, сменяйки мястото си за броени минути с луната.

  – Вергилий!

  Илинда отвори прозореца и видя тъмната сянка на игуанодона, който отново тичаше към кулата. И пак размахваше високо аленото перо, а в другата си лапа стискаше малък цилиндър, приличен на термос и си личеше, че не би го изпуснал за нищо на света.

  „Вергилий изглежда все пак ще си спечели честно правото да му издигнат паметник!“, си каза перперуната и с удивление, примесено с радост установи, че две прозрачни и искрящи криле започват да си проправят път през тънката материя на роклята на раменете ù. Девойката нетърпеливо ги разтвори.

  В това време поетът вече беше пристигнал в подножието на кулата, останала без камбанария. Той се поколеба за миг, но не се втурна нагоре по стълбите. Замря неподвижно, като внимателно се прицелваше.

  После замахна…

                                                                                  /Край/

Източници:

https://megavselena.bg/sto-stranitsi-i-tri-godini-za-teoriya-na-vsichko/

https://travelerscoffee.ru/bg/raspberry/udivitelnye-chervotochiny-skvoz-vremya-i-prostranstvo-krotovaya/

https://obuch.info/1-cherni-dupki-teoriya-i-realnost-stivn-hoking-izlchvane-i-evo.html

https://phys.uni-sofia.bg/~cpopov/Almanah-pdf/III%20chast/04%20astronomiya/statii/03%20ADLinde.pdf

http://bgchaos.com

  Някои от нещата са измислени от мен и нямат научна стойност.

https://www.youtube.com/watch?v=VqrUl3rOdUc

https://www.youtube.com/watch?v=s0tcXf-gK5w

  На Ангел Каралийчев, за вълшебните думи и приказните светове.

  На Джим Ал-Халили за необикновеното пътешествие в квантовия свят с неговия „Пътеводител“.

  На М. А. Кукарина, за ориентира в сложния свят на китайската митология.

  На всички мечтатели, които с въображението и таланта си изграждат Светове.

             В памет на баща ми, който исках да е жив във всички Светове!