Четвърти ден. Мими вече е здрава. Лекарите не виждат смисъл да я задържат повече в болницата. След многото проведени изследвания те така и не установиха на какво се дължи оздравяването на Мими. Но ние с вас знаем – нали? Добрите вълшебства винаги помагат.

Изписаха я и Мими отново си е у дома, там в нейния свят, в нейната стая. Тя е щастлива, че вече няма да бъде в онази мрачна стая, на онази болница. Но едно притеснение тревожеше малката й главица.

– Ами, сега като не съм вече в болницата, как ли ще ме намери феята? Дали няма да се изгуби по пътя?

И Мими зачака с нетърпение вечерта. От прозореца на Мими се виждаше залеза. Тя започна да го наблюдава. Красотата и вълшебството на залеза й го беше разкрила нейната приятелка- самотната вещица. Неусетно се свечери. Мими си легна в леглото и продължи да чака. И най-накрая феята дойде, и бледолилавото сияние изпълни цялата стая.

– Ти ме намери! Мислех си, тревожех се, че няма да ме намериш!

– Как бих могла да не те намеря? Дори и на хиляди километри разстояние да си далеч от мен, аз пак ще те намирам, защото те чувствам. Чувствам твоята тъга и радост, знам кога си болна и кога си здрава.

– Благодаря ти, че дойде мила фейо! Аз цял ден бях в очакване на твоето пристигане. Днес каква приказка ще ми разкажеш?   

– Днес ще ти разкажа една малко тъжна приказка, но не искам да се натъжаваш много!

– Но, нима има и тъжни приказки? Не трябва ли приказките да са винаги с добър край?

– Не винаги са с добър край за всички герои. Понякога когато носят поука приказките са и малко тъжни.

– Нямам търпение да чуя тази приказка! Моля те, разкажи ми я!

Приказка четвърта или приказка за котето на самотната вещица, което се казваше Ванко

         Много отдавна самотната вещица имаше малък приятел- сладко, пухкаво, малко коте. Беше го нарекла Ванко. То не беше съвсем обикновено коте, беше вълшебно. Котетата по-принцип са магически същества, но Ванко беше още по-специален. Беше бял и пухкав, но имаше и едно петно под формата на сърце. Ванко беше утеха за вещицата в самотните й нощи и тя го обичаше много, а и той й се отплащаше със същото.

–   Знай, Мими, в света не всички хора са добри. Има хора, които някога са били добри, но нещо ги е променило и те са станали лоши и дори зли. Хора, които са способни да наранят дори такива невинни същества, като едно малко котенце. От такива хора трябва да се пазиш, защото както са посегнали на невинно животно, така могат да посегнат и на човек.

Така се случи и с котето Ванко то бе отровено от лош човек. Самотната вещица много искаше да го спаси, та нали Ванко беше нейният верен приятел, нейната утеха, но не успя. Тя положи безжизненото му телце в меката пръст и плака дълго, много дълго.

Но един ден стана чудо. Вещицата много обичаше да наблюдава залезите и го видя - един облак – точно като Ванко – нослето му, очичките, ушичките и дори мустачките. Той, нейният Ванко й се беше явил, за да я утеши, за да не се чувства толкова  самотна.

– Виждаш ли, Мими? Все пак, тази приказка не е с толкова тъжен край. А, сега искаш ли да те заведа в този сън, в който Ванко е все още жив?

– Разбира се! Искам да се запозная с Ванко, но как той, нали вече не е жив?

– В сънищата, това няма значение. Там времето не е от значение, само момента, в който точно се намираш. Нека да потеглим.

И те се върнаха в миналото, там където Ванко е все още жив. Мими си игра дълго с него, с тази малка, бяла пухкава топчица любов.

Феята върна Мими в нейната стая. Сложи я в мекото й красиво легло, което беше само нейно зави я и й каза:

– Ти се запозна с Ванко и видя колко е мил. Знаеш ли Мими, животните са умни те ни разбират когато им говорим, но ние тях не. Когато ни е било дадено словото ние сме загубили друг, много ценен начин за общуване – мисловното общуване. Но животните все още го притежават. Те така общуват по между си, чрез мисълта. На нас ни е било дадено словото и в словото има голям заряд, голяма сила, за това не бива да се изричат лоши думи, не бива да се кълне или обижда. Добротата и любовта ще спасят света. Но първо всеки сам вътре в сърцето си трябва да изгради тази любов и доброта и да се стреми да помогне и на други хора да постигнат това. Но знай, че не всички хора са загубили способността, която имат животните да общуват  по между си чрез мисълта. Следващия път ще ти разкажа за това. А сега заспивай, Мими. Затвори очи и сънувай най-приказния залез, който може да съществува. Лека нощ!