Приказки за лека нощ

Имало едно време, така започват всички хубави приказки, така започва и тази приказка. Но дали трябва да започне така? Но ето, че тя вече започна.

         И така, имало едно време, но не толкова отдавна, а може би днес, в една далечна страна, а може би не толкова далечна, едно малко момиченце. Като всяко дете то имало красиви мечти и все още вярвало в красивите приказки. Приказките, които го водели в света на въображението. То не било обикновено момиченце. То било специално – много специално, не било като другите деца. Не можело винаги да се радва на игрите, не можело да тича и да скача винаги като тях, защото коварна болест бе го докоснала с костеливите си ръце и му бе донесла много страдание. Да, има и такива деца! И не трябва да си затваряме очите за тях, защото и те са деца, и те трябва да бъдат обичани, като всички други деца по света, дори повече!

         И така, имало едно време едно момиченце. То лежало в една болнична стая, на една болница, там някъде. Трябвало да постъпи в болницата, за да бъде лекувано от болестта, която бавно отнемала силите му. Било само в стаята- мрачна и неприветлива. Чакало лекаря, за да му постави поредната система, за да може да се закрепи имунитета му, който бил доста разклатен от болестта. Ти си мислиш, че момиченцето било уплашено? Не, то било много смело дете, не се бояло от нищо, само малко от това, че поредната му криза ще разстрои отново майка му, бояло се от това, че ще види отново сълзи в очите й, а то никак не обичало това. 

         И както си лежало, съвсем само в сумрачната стая, видяло как към него се приближава красива жена, жена обвита цялата от бледолилава светлина. Красивите й, тъмносини очи искрели с оня блясък, блясъка, който може да бъде излъчен от едно свръх добро сърце. Жената престъпвала бавно, сякаш се носела като ефирно видение по въздуха. Приседнала внимателно на леглото на детето, погалила го нежно по кестенявата  му коса, погледнала го в очите и го попитала:

 – Здравей, сладка, малка Мими! Как си днес?

А, Мими леко учудена, леко възхитена от блясъка на тази жена отвърнала смутено:

 – Здравейте, красива госпожице! Бихте ли ми казали, коя сте вие и от къде сте дошли?

 – Нима не ме позна, сладка, моя, малка, Мими? – Аз съм феята на сънищата. Дойдох от там, от планетата на сънищата, за да те заведа тази вечер в света на един прекрасен сън. Ще дойдеш ли с мен?

Мими даде положителен отговор, като закима нетърпеливо с малката си главичка и една щастлива, чаровна, детска усмивка, изгря на бледото детско лице. Тя подаде нежната си ръчичка на феята и двете се обвиха от призрачно бледолилавия облак, и се понесоха там някъде, извън въображението, извън времето и пространството и последва приказка…

Приказка първа или приказка за самотната вещица

Там, някъде, в страната на сънищата, в едно малко градче в нищото, живееше тя, самотната вещица. Всеки, когато чуе думата вещица си представя грозна съсухрена старица, с крив голям нос, с брадавица на него, с грозни кривогледи очи- изстрелващи мълнии, държаща метла с кривите си, костеливи ръце. Но всъщност, не е точно така! Анализирайки самата дума вещица можем да достигнем до знанието, за това, какво е всъщност вещица, а вещицата, е веща жена, която чрез мъдростта и знанията си е готова да помогне с каквото може на всеки, който е изпаднал в беда. Така беше и с нашата вещица, тази при която феята на сънищата заведе Мими. Те престъпиха през вратата й и се озоваха в малкото дворче. В него имаше голямо разнообразие от приказно-красиви цветя. Цветя, който блестяха с магическа светлина и омайни билки, много билки, с които самотната вещица помагаше на хората изпаднали в беда.

 – А, ето я и нея! – каза феята на сънищата – Това е самотната вещица и първата приказка е за нея, Мими.

Здравей те, Госпожо! – поздрави любезно детето, като направи лек реверанс – Бихте ли ми казали как е вашето име?

         Вещицата се усмихна на Мими с добрата си усмивка, разпери ръцете си за една приканваща прегръдка и пое в обятията си затичалото се към нея дете. Гушна я силно, много силно, но и нежно. Една прегръдка изпълнена с много любов. Да, самотната вещица имаше в сърцето си толкова много любов. Тя бе изгубила своя любим. Не беше успяла да го дари дори с една прегръдка,  нито с една целувка. Имаше толкова много любов в сърцето си, че понякога имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от любов.

– Здравей, малка моя Мими! Знаеш ли от колко отдавна те чакам да дойдеш при мен? Моето име е Мариола. Имам изненада за теб. Днес ще сварим мехлем, с който ще помогнем на един пострадал човек.

Тя, вещицата пак щеше да вари мехлем, но този път с помощта на малката Мими. Един пострадал човек я беше помолил за помощ,тя не можеше да откаже. В този свят сме дошли, за да  си помагаме. Изпитанията в живота ни се предоставят за това, за да станем по-силни, да се изградим като личности, но и да останем хора с чисти сърца, които да помагат на всеки нуждаещ се независимо дали е човек или животно. Вещицата започна да къса цветчетата на невена с нежните си пръсти и ги молеше да й простят, за това че ги унищожава. Молеше ги да предоставят цялата си магическа,  лечебна сила на мехлема, който ще направи. В същото време си мислеше и за любимия. Зареждаше мехлема с любовта, с която бе препълнено сърцето й. Знаеше, че всяко нещо направено и заредено с любов е много по-ценно от това, което правиш по задължение. Отдаваше енергията и любовта си- така беше редно. Тя трябваше да помогне, щом я бяха помолили, за това. Така и обясни на Мими.

Когато някой те помоли за помощ в твоят свят, помогни му, Мими! Не задържай добротата в сърцето си- раздавай я! Дори, поне един човек да направиш щастлив в твоя свят, ще си е струвало да живееш.

         Мими слушаше съветите на тази мъдра жена. Попиваше всяка мъдра дума, изречена от нея. Гребеше с пълни шепи от знанията, които тя й разкриваше за билките, за енергията, която трябва да вложиш от себе си за създаването на един добър мехлем, който ще помогне на хората. И всичко трябва да е направено с любов. С много любов. Да, тя любовта е единствената сила незнаеща прегради. Единствената сила, която бе способна да разруши дори устоите на ада. Любов към всичко и към всички. Всеобхватна, излизаща от дълбините на душата– такава трябва да е любовта.

         Слънцето вече клонеше към хоризонта. Идваше залеза. Мариола и Мими бяха сварили мехлема, който щеше да помогне на много хора. Мариола хвана Мими за ръка и я поведе към близкият хълм. Каза й:

 – Много бих искала двете заедно да изпратим слънцето към неговия заник. Тук при нас залезите са толкава приказно красиви. В тях е скрита магия, която помага на болните да оздравеят, на загубилите надежда – дава нова надежда. На изгубилите пътя си дава светлина и нов път, по който да вървят. Ти обичаш ли залезите, Мими? – попита самотната вещица.

Мими в първия момент не успя да отговори. Тя бе запленена от красотата на залеза, от магическото преплитане на цветовете – ту златисто, ту червеникаво, оранжево, бяло, розово и синьо- толкова сапфирено синьо и толкова блестящо, че заслепи очите на Мими.

 – Да – каза Мими – този залез е като един сбъднат сън. Толкова е прекрасен, че чак ми се прииска да се разплача от умиление. И усетих как някаква сила влезе тук в гърдите ми. Сила, която ме зареди с много енергия.

 – Да, Мими, нали ти казах, залеза тук при нас е вълшебен. Той помага на болните да оздравеят. Чрез него ще започне и твоят път към оздравяването. Не случайно, феята на сънищата те доведе първо в моята приказка. А, сега, вземи и тази вълшебна билка. Тя също ще бъде част от лечението ти.

Вещицата сложи в ръката на Мими едно цвете – то притежаваше в себе си всички цветове от залеза.  После я прегърна силно, целуна я нежно за сбогом и й показа пътя, по който да стигне до мястото от което феята на сънищата щеше да я върне обратно в нейния свят.

Така  завършва и първата приказка. Феята на сънищата обгърна Мими с бледолилавото си сияние и я върна обратно в нейния свят. Сложи я да легне в леглото, зави я, погали я и я целуна. Мими притвори очи.  Бузките й се зачервиха. Да явно вълшебния залез и вълшебното цвете имаха ефект. Дадоха на Мими нови сили, с които да се бори с болестта. Мими заспа, ресниците и потръпваха в съня й. Сънят й беше здрав и спокоен. А утре, утре идваше един нов ден, в който Мими с нови сили щеше да се бори с живота и щеше отново да чака появата на феята на сънищата.