Прикован съм към една стая. От няколко дена. Като Прометей. Няма обаче птица, която да ме разкъсва. Сам кълва от себе си. Раната кърви обилно.
Заключен съм между четири стени. Но ключът не е на вратата, а в ума ми. Приличам на заложник. Отшелник съм. Каторгата ми е доброволна.
Понякога се измъквам от убежището си. Само през нощта. Когато съм сигурен, че останалите в къщата спят. За малко. После бързо се прибирам обратно. Почти не спя.
Около мен има всичко. Грамофон с много плочи и голяма библиотека с книги. През повечето време чета. Или слушам музика. Тихо. В останалата част от денонощието пиша в дневника си. Страниците са обвити с кожена подвързия. На предната му корица релефно е изобразено как две ръце се докосват.
Записвам дните си на лист от дете. Рядко пропускам. Житейската ми хронология прилича на кардиограма от проза. Прозаична телеграма, адресирана към мен самия. Мисловен тремор. Емоционален тик. Мигване на мозъка, при което съзнанието потрепва с фрази. Описвам всяка история и чувство, през които преминавам. Понякога пресъздавам неща, които не са ми се случили. Но много бих искал. Сигурен съм, че така ги предизвиквам да ми се сбъднат.
Има и празни дни. В тях избирам някой свой дневник и започвам да го чета. Произволно. Предимно разказите, които не съм преживял. Мога да правя това цяла вечност. Харесва ми повече от истинския живот. Много прилича на хоби за страхливци.
Преди да окова душата си тук, нещо се случи. То ме накара да се почувствам безсмислен и празен.
Имам куче. Ведбал. Взех името от псевдонима на един поет.
Вед ме гледа в очите. Без да премигва. По-скоро аз го наблюдавам как ме съзерцава. Нещо в мен му е любопитно.

* * * * *
Синът ми се смее на глас. Щастливо. В обятията на майка си. Това не ми носи наслада. Напротив. За първи път изпитвам това. Всичко се е променило.
Мартин е на пет. Неда му помага да се облече. Моята съпруга. Ще излизат. Не знаят, че ги наблюдавам. Стоя неподвижно. Не чувствам почти нищо към нея. Никаква любов. Само умерена доза неприязън. Поносима. За сега.
Детето с нищо не е виновно. Но много прилича на майка си. Аз също съм невинен. Празен съм и към него. Не ми харесва да си го призная. Прегръща я така любвеобилно, сякаш е взел нейна страна. Не го упреквам.
Точно в този момент искам всички да са срещу мен. Така повече ще ме улеснят.
Дистанцирах се от Неда в същия ден, когато натиках опърпаното си сърце в стаята с грамофона. Не търсех контакт с нея, но тя го предизвика. Умишлено. Целенасочено. Заговори ме. Искаше да е съпричастна с мъжа си. Само, че прозвуча така сякаш ме поучава.

Синът ми и майка му са на прага. Излизат от къщата. Съвсем скоро някой от нас няма да я нарича свой дом.
Пресичат двора. После светлината по него угасва. Шум от двигателя на кола. Не след дълго тишина.
Сам съм. Самотен. Бездетен бездомник.
Вед стои неподвижно до мен. Като препариран. Изящна бронзова статуетка. Той също е избрал страна.
Стоя пред вратата на стаята с голямата библиотека. Днес ще се отдалеча от нея. От емоционалната си лаборатория. Без да почистя кръвта си от пода ù. Ще бродя в свят, в който никого не харесвам и от всички искам да се махна.

* * * * *
Залата на луксозния ресторант е пълна с успели хора. Вътре съм. Сред тях. Тук е цялото ми обкръжение. Партито е частно. Не се допускат външни лица. Най-добрият ми приятел има рожден ден. Златко Куртев. Неразделни сме от деца. Къщите ни са една до друга. Имаме обща ограда. Това е единственото, което ни дели. Смятаме скоро да я съборим. Повечето ни познати ни смятат за кръвни братя. Написал съм в дневника си много истории за него. Не всички са истински. Заедно лежахме в затвора. За рекет. Преди години. Тогава беше модно течение. Сега той е политик. Всички в залата имаме полза от това. Ако Златко не беше толкова успял, тук сега нямаше да има никой. Освен мен, разбира се. Защото съм различен. Имам библиотека в къщата си. И грамофон с много плочи.
Дори и съпругата му щеше да си намери извинение, за да не присъства. Всъщност тя тогава нямаше да му е жена.
Да си успял, означава да имаш пари. Нищо друго не се брои. Можеш да напишеш най-гениалното стихотворение, да нарисуваш най-красивата картина или с таланта си да накараш Земята да спре да се върти. Няма значение. Не продадеш ли качествата си изгодно, значи си никой. Освен, ако не те устройва славата след смъртта. Успехът е равен на онова, което можеш да си купиш в момента. Само това.
Пианистът свири бездушно. Джаз. Нещо познато. Той е най-бедният в ресторанта. На работа е. Личи му. Брои минутите. Изглежда ми талантлив. Пожелавам му да изнесе свой собствен концерт. Отново пред препълнена зала. Но да му ръкопляскат хора, които в домовете си имат книги и грамофон.
Не съм проронил нито дума от дни. Освен звуците издадени от мен при дрането на собствената ми плът. Не поглеждам към рожденика. Всички гледат в мен.
В дъното на помещението има свободен стол. Ще седна там. Близо е до пианото.
Неда е на няколко крачки от мен. Пред мен. Стои на пътя ми. Седи на стол, кръстосала крака. Не е сигурна в това дали да ме заговори. Не е сама. Компания ù прави един синоним на долен и алчен. Владислав Ботев. Не знам защо му викат Джимито. Разполага с пари. Занимава се със строителство и благотворителност. Продава апартаменти на зелено, но после не довършва сградите. Събира средства от благотворителност, които забравя да дари. Мами всичко живо по пътя си. От старци, до деца болни от рак. И е жив. И успял. Успял е да осребри таланта си да мами.
Щом можеш да си позволиш да си купиш много неща в настоящето, никой не го интересува колко кал носиш от миналото. Преди време едва не го убих. Размина му се. От известно време пак се навърта около нас. Делово. Имаме взаимна изгода.
Джимито деликатно се е надвесил над жена ми. За да я чува по-добре. Бедният пианист вероятно е прекалено шумен за думите, които си разменят. Ботев притежава пословична галантност и удивително чувство за хумор. По деколтето, между гърдите на Неда виждам лигава следа от погледа на компаньона ù. Като слузта след тялото на охлюв. Отровната лига на варан. Безизразен съм. Тя му се усмихва. Учтиво. Тънък слой любезност, под който прозира блудкава фриволност.
В ден, в който сълзите ми са пропити от кръв, жена ми се упражнява. Красива е и иска да съблазнява. Хоби. Като моето с думите в дневниците. Всеки иска да е значим. С каквото има под ръка. Игра. Тя има плът. Съществото и се храни от мъжката възбуда. Ще ми се да приличам на друго. Да бъда различен. От тях. Не е невъзможно.
Усмивката на измамника се скова щом ме зърна. Сякаш получи мозъчен удар. И за двамата е неочаквано да ме видят. Фетиш ми е да разочаровам. Предимно себе си.
В мен Джимито винаги ще вижда желанието ми да го убия. Измъква се с плъзгащо движение. Отдалечава се блажно от досегашното си местонахождение. Оставя след себе си лепкава диря. Искам да го умъртвя по средата на залата и това да бъде подаръкът ми за този, който празнува. Вече, уви, съм различен. Не съм тук за това. Подминавам Неда като обелка. Като огризка на някой друг. В момента нямам апетит. А и мокрите ми кърпички са в колата. За да обърша от тялото ù слузта на другия.
Мястото ми е в края на една от масите. В дъното. Близо е до рояла. Пианистът работи, а аз почти не чувам глъчта. Взорът ми прелива от силикон и клиширани превземки на успели придобивки.
Сервитьорът галантно иска да знае, какво ще обичам. От менюто тук никого не обичам. Не съм гладен. Затова той си тръгна. Предполагам безразличен.

Телефонът е в ръката ми. Пиша съобщение. Изпращам го. Нужни са ми няколко секунди, за да разбера, че е прието. Явно от другата страна са нетърпеливи. Аз също.

Правя се, че някой ме вика. Този дето ми маха го виждам само аз. Защото не съществува. Напълно достатъчно. Тръгвам си. Все едно отивам до тоалетната. Всъщност в момента излизам от нея.

* * * * *
Спускам се плавно по нанадолнището. Като дъх. Като добре обмислено решение. Липсва напрежение. Не бързам. Наслаждавам се. Усещането е ново. Все едно с пробита лодка в бурно море съм достигнал спасителен бряг.
Вървя пеша надолу по калдъръмената улица. Хиляди пъти съм го правил. Със Златко. Особено като деца. Когато нашите ни пращаха да пазаруваме. Когато отивахме на училище или се събирахме да играем с другите деца. Все по рядко ми се случва напоследък. Да крача по пътеките от детството. Бързам, а и имам кола.
Шумът от плъзгащата се врата на гаража ме догонва. Сетне изостава. Загубва се в декемврийската тъмнина. Автомобилът ми е в него. За неопределено време. Вед върви до мен. На рамото ми виси сак. Чувствам се отново дете. Но приказката е за възрастни. Спомените оживяват. Нощта е гостоприемна за мислите ми в тази посока. Услужливо ми ги поднася. Като блюдо, приготвено от майстор готвач. Елегантно. Лично за мен.
Измъквам се от оковите си. Извадих ключа от ума си. Не всички ще останат доволни, че съм на свобода.
Предпочитам да приличам на гаден отколкото да повърна от собственото си лицемерие. Решението е взето. Надявам се да не е твърде късно. По-добре е от никога.
Слизам по павирания път сам. Никой не ме придружава. Няма вече кой да ме изпрати да пазарувам. Не ходя на училище. Пораснах. С приятелите си не си играем. Вече е важно какво можеш да си купиш в момента.
Детето си тръгна. Отдавна го няма. Умирам, нали?

Колата работи на място. На ъгъла на съседната улица. Филипия е в нея. Отварям задната врата. Вед скача и се настанява удобно. Оставям сака си до него. Чака ни дълъг път. И то какъв. Не съм го принуждавал да взима моя страна. Решението му си е еднолично.
Сядам отпред. Момичето зад волана ме обича. Деля жените на два типа. Поне в началото на връзката. Докато се опознаем. Такива, с които мога да бъда интимен, и такива, с които не мога. Интимен физически. Тя е от първия тип.
Филипия ми подава табакера и запалка. Подарък. За всичко е виновна любовта.
Никой не може да се погрижи за теб така, както ще го направи този, с който още не си правил секс.
Златко Куртев е лудо влюбен във Филипия. Знам го от нея. Показа ми какво ù е писал. Поздравления. Не предполагах, че може да се изразява толкова гладко. Попитах го дали е влюбен в нея. Защото му личеше. Отрече.
Мъжът на момичето до мен има голяма софтуерна компания. Със Златко двамата редовно си стискат ръцете. За пари. Всичко си има цена. Това още по-силно подпалва страстта.
Живеем в свят без правила. Важно е какво можеш да си позволиш в момента.
Най-добрият ми приятел е женен за сестрата на Неда, а мъжът на Филипия ù изневерява със собствената ù сестра. Шарен свят. Всеки е полудял по това, което не може лесно да има. Около мен хората желаят единствено онова, което притежава другият. Защото всичко друго си го имат. Плановете ми са различни.
Отварям табакерата и взимам цигара. Запалвам. Имам нужда. Тютюнът е с аромат на зелена ябълка. Приятен вкус за отрова. Още първата глътка ме замайва. Колата потегля. Вед шумно изпуска въздух. Филипия се усмихва. Обожавам меркантилни жени, които харесват едри животни. Като мен.
Не ми се говори. Вътрешността ми се обитава от чувства, които не искам да изричам на глас. Не ми се споделят с никой. Искам да пуша, да слушам тихо музика и да си фантазирам. Да си мисля как току що съм се родил и никой още не ме познава.
Желая да изкрещя. Така правихме едно време с най-добрите ми приятели. Когато бяхме доволни от нещо. Сега съм уморен. Затова се махам. Отдалечавам се. Мълчаливо.
Приятно ми е да не съм сам в момента. Да бъда с някой, който не ме е разочаровал. А и аз него. Предпочитам да споделям подобни моменти с жени. Не заради сексуалната си ориентация. А може и да е заради това. Любовта е виновна за всичко.
Някога трудно общувах с жени Преди да осъзная, че мъжките приятелства свършват зле, дори и по филмите. Не можем вечно да сме деца. Възрастните имат нужда от пари.
Гледам през прозореца на колата. Сенките в мрака.
След малко ще се сменим с Филипия. Ще шофирам аз.

* * * * *
Лежа по гръб върху хотелската спалня. Още съм с дрехите. Нямам сили да се съблека. Изцеден съм до пълно отчаяние. Но ми се живее. Вече. Намирам се в свят, коренно различен от предишния. На хиляди километри от стаята ми с грамофона.
Уморен съм. Харесва ми да карам, да бягам, да изоставям, да се спасявам, да усещам, че помъдрявам.
Случва ми се за първи път.
Ще ми се да мога да заспя. Мигновено. За да се отърва от изтощението. За да се събудя после свеж. Не мога.
Преди минути се настанихме. Хотелът е стар. Почти всичко тук е древно. Ухае специфично. Аромат на романтика витае във въздуха. Само да оцелея. Тогава ще ù се насладя.
Ще помоля Филипия да ме съблече. Влюбените са пример за подражание. Много са услужливи. Не вярвам да ми откаже. Ще я използвам. Докато все още ме обича. Тялото ù в момента диша голо в банята. Горещо и мокро. Не влагам в това никакъв еротичен подтекст. Нямам сили за никаква форма на възбуда. Би било самоубийствен акт. Моята плът сега е слаба. Но мозъкът ми скоро ще е с чисто нов байпас.
Ясно чувам шума от водата. Вратата на банята не е затворена изцяло. През пролуката, в тъмната стая към мен приижда пара. Снопове светлина я съпровождат. Капаците на прозорците са прилепнали плътно. Изгубил съм представа за време.
Вед лежи на земята. Пръстите на дясната ми ръка го докосват. Спокоен е. Не ми изглежда загрижен за непознатата. След малко тя ще легне до тялото ми. И мен това не ме притеснява.

Филипия минава през стаята. Като светлосянка. Облечено е в халат. Косата и е мокра. Виждам замъглено.
Възхитен съм. От себе си. Защото се изправям.
Чисто гол съм. Жената в стаята няма нищо общо с това. Сам го направих. Мобилизирах се и махнах дрехите от гърба си.

Водата ми носи блага вест. Топла. Давя се в удоволствие. Приятно е. Всеки момент ще заспя. По-скоро ще загубя съзнание. И в двата случая няма да съм буден. Във втория просто ще се строполя под душа.
Облегнал съм тялото си на стената. В мъртвешка полудрямка. Толкова е хубаво. Едва си стоя на краката. Затварям очи. Бързо ги отварям. В противен случай ще припадна.

Влизам в стаята. Мокър на половина и изцяло гол. Хавлията се строполи на пода. Не съм в състояние да ù обърна повече внимание. Настъпвам я, за да спре да се гърчи.
Филипия е под завивките. Последното, което виждам е, че и тя ме гледа. Ръката ми се протяга. Като на магьосник. Светлината угасва. Много уморен магьосник.
Леглото е широко. Аз почти бездиханен. Не ме е страх от смъртта.
Една непозната се притиска в мен. Тялото ù е голо. И нежно. Внимателно се опитва да посее в ума ми възбуда. Пъклен план. Коварна цел. Успява. Огорчен съм. Заради липсата на съпротива. В мен. Не ми се прави секс. Момичето до мен е от първия вид. От тези, с които мога да бъда интимен. Физически. Но не съм мигвал от дни. Мозъкът ми едва тълкува действителността. Тялото ми вече е къс, изтъркан от четене сценарий. Прехвърлян е безброй пъти от ръка на ръка. Хартиена изрезка под дъжда. В момента стремглаво лети от висока сграда надолу. Дори не е нужно да се удари в земята. Още във въздуха се разпада.
Целува гърдите ми и се плъзга надолу. Не може ли да го отложим за утре. Вероятно ще бъда повече жив и по-малко мъртъв. Филипия също не държи да правим секс. Много мило. Влюбените са състрадателни. Настоява само да е нежна с мен. Не се натрапва. Сякаш ме милва за лека нощ. Прилича на заупокойна молитва обаче. Толкова съм уморен. И възбуден. Мокрите и кичури дращят плътта на бедрата ми. Сигурен съм, че остават рани по плътта. Иначе защо така тялото ми се гърчи в конвулсии. Сякаш е наранено. Вече нямам място за белези.
Свиквам с тъмнината, но не поглеждам към нея. Сякаш ме прелъстява не обикновена жена, а едно от лицата на Горгоната медуза. Страх ме е да не се вкаменя. Отчасти е неизбежно. Искам да се разгранича от възбудата си. Тя е нещо гигантско, а аз толкова дребен. Просто не ми е по силите да я нося. Констатирам липсата на съпричастност от нейна страна. Явно решено е да страдам.
Отпускам се. Като хилядолетна сграда след силен земен трус. Наистина ми се струва, че има земетресение. Затварям очи, за да запазя равновесие. Собствените ми пластове може би се наместват.
Две голи тела са прилепнали едно в друго напълно непознати. В мрака на хотелската стая. Филипия внимателно полага устните си по мен. Дланта ù обхожда бедрата ми. Пръстите ми галят косите ù. Механично. Не влагам нищо в това. Не съм сигурен дали аз я подтиквам да го прави. Целува ме все по-надолу. Не е добра идея. Не знам как да я спра. Когато някой не знае решението за нещо толкова просто, той явно не иска да го предотврати.
Главата ù е между бедрата ми. Възбудата ми е изпречил се тежко въоръжен кръстоносец пред мост, по който искам да мина. Гол съм и невъоръжен, а той с непробиваема ризница. Стои на пътя ми като приятел, но добрите му намерения са на път да ме погубят. Действието се развива през средновековието. Когато още е съществувала Светата инквизиция. Инквизицията в момента е сексуална. Няма да изплувам. Мускулите ми са без грам електричество.
Оргазмът прилича на смърт. Не си спомням да съм умирал. Затова чувството ми е непознато. Опитвам се да направя сравнение. Не ми се умира, но това състояние е несъвместимо с живота. Не боли. Ушите ми заглъхват. После стана тихо. Напълно непозната тишина.

* * * * *
Денят е същият. Няколко часа по-късно. Ухае приятно. На нов живот. Буден съм. В стаята пърха жизнерадостна светлина. Като парад от пеперуди с фосфорни крила. Сънят беше дълбок. Спаси ми живота. Преди да отворя очи някакъв хлад ме опипа. Разкошен. Вълни от свеж въздух. Нов съм в отбора. Посрещането е гостоприемно. Прозорецът пред мен е отворен. През него влизат и звуци. Ако знаех ноти, мелодията щеше да е шедьовър. Звучи в главата ми. Трудно ще я забравя. Ще ù липсва единствено световно признание. Това обаче е суета. Желанието да получи признание нещо толкова лично. Тя няма място тук.
Навън е зима, но прилича на есен. Плахо ромоли дъжд. Посипва се с кикот върху мисловното ми петолиние. Чувам стъпките му. Като акробат подскача върху перваза на отворения прозорец. В далечината отеква камбана. Полицейска сирена заглъхва в неизвестна посока.
Филипия е с гръб към мен. Приготвя закуска. Лесно се губиш в подобен сетивен разкош. Много съм гладен. Живите имаме този порок.
Просълзявам се от умиление. Някой е много великодушен към мен. След всичко, което съм извършил. Против себе си и другите. Прилича на втори шанс.
Момичето пред мен, това същото пред прозореца, носи върху тялото си риза. Бедрата и са голи. Носи бикини. Едва доловими с просто око. Харесвам женско бельо и ненавиждам абсолютната голота.
Вече съм по-близо до прозореца. Неусетно. Сцената не е написана от мен, но знам всяка реплика. Вглеждам се в мокрите листа на дървото отвън. Ситните капки дъжд барабанят по тях. Дворът е прелестно обагрен в различни цветя. Хотелският комплекс е осеян с малки постройки около централната си сграда. В една от тях сме настанени. Нашата къща е с изглед към реката. И купола на катедралата. Гледката е магнетична. Погледът ми лети над нея, а Филипия е на път да започне да крещи. Прилепнал съм към тялото ù. Много по-равностоен от последния път. Движа се бавно. С ясна цел и посока. Не спирам да гледам навън. При всеки тласък запушвам устата ù с ръка. Тя впива зъби в дланта ми. Приятно е.
Сексуален акт с такава панорама. Броени часове след като си се преродил. Възрастните имаме нужда от поквара. Да стъпим върху нея преди да я презрем.
Оргазмът е исполински. И подчинен. От мен. Всичко е толкова малко. Сравнено с моето доволство.

* * * * *
Обмислям идеята да разгледаме града. Заедно. С момичето, с което деля една спалня. Предложението е нейно. При това добро. Отказвам. Все още съм твърде уморен. Това е версията. Лъжа е. Не изпитвам угризения. Ние почти не се познаваме с Филипия. Да, бяхме интимни. Но физическото проникване няма нищо общо с истинската дълбочина. Поне според мен. Лъжата е грозна, когато чрез нея измамиш близък. Това в момента е козметична доза премълчана истина. Желанието ми е да погълна обилно количество уединение. И да го сторя днес. В момента. Затова не разкривам действителните си намерения. Искам да съм сам. Моментът е личен. Не се дели наполовина.

Навън съм. Никой не ме познава. Никого не познавам. Това искам. Сбъдна се. Сега остава да го задържа. Това е по-трудната част.
Вед ме чака в стаята на хотела. Не може да дойде с мен. Няма как. По-късно ще се разходим. Имам нещо предвид.
Трудно ще се засечем с Филипия в тълпата. Ако това се случи, надявам се да прояви разбиране. За мен няма особено значение, но предпочитам да не страда излишно. Ще ù кажа, че съм тръгнал да я търся.

Заседнал съм в едно особено място. Много удобно пространствено кресло. Превъзходна мисловна мебел.
Намирам се в църква. Неподвижен и мълчалив. Така се харесвам. Пред тленните останки на човек, с който много добре се познаваме. Близостта ни не е обществено достояние. Така се договорихме с него. Преди векове. Той е единственият гений, на когото държа. И не е жив. Като по-млад и незрял имах и други кумири. Тях обаче ги зарових в общ гроб. Отдавна. Не съм стъпвал там от погребението им насам.
Спокойно е. Сравнително. По това време на годината хората тук не са досадно много.
Зависим съм от присъствието си на това място. Понякога чувствам тази си потребност като тежест. През повечето време като привилегия.
В дълбочината на своето дългогодишно пристрастие съм, но нещо встрани от мен ме разсея. Бавно към мен приближава жена. Добре облечена дама. С вкус. Грациозна. Уверена. Целта и не съм аз. Определено. Спира от дясната ми страна. Две крачки ни делят. Вече и тя е неподвижна. Гледа в гробницата пред нас.
Обръщам глава. Към жената, която неочаквано ме привлече. Не рязко. Просто констатирам, че нещо встрани от мен се раздвижи. Силно е. Това, което чувствам в момента. Солидно. Искам да я опозная. Спохожда ме внезапно. Нямам логично обяснение. Твърде силно е за обикновена симпатия. Налудничаво ми се струва. Желанието да търся близост така спонтанно. Дори изпитвам безпокойство, че съм закъснял.
Изражението на лицето ù е спокойно. От него струи безпределен упойващ енергиен поток. Благ. Блъска се право в сърцето ми. Пулсът ми се забързва, затичва, задавя. Влечението ми е непредсказуемо. Като неумел куриер, объркал адреса на пратката.
Климатичните условия рязко се променят. Обитавам непознат сезон. Характерни за него са притихналите бури.
Сама е. И тя ме поглежда.
- Виждал съм лицето ви. – изричам. Поглеждам я само докато казвам това. После се извръщам. Гледам пред себе си, но продължавам да мисля встрани. Старая се да не се натрапвам. Да запазя в тайна малко от онова, което не успях да прикрия.
Дамата ме погледна. Вероятно има нужда нещо да прецени. После извърна глава от мен. За секунда помислих, че ще си тръгне. Може би денят ù не е подходящ някой случаен да се припознава в нея.
- Не ви познавам. – отвърна ми. Направи го механично. Но положи усилия. Постара се гласът и да звучи равен. Бързото отместване на погледа ù от мен. Прекалено бързото. Това я издаде, че не ме приема за типичен натрапник. За останалото мога само да гадая.
- И аз не ви познавам. – казвам го без да я поглеждам. Достачно близо сме един до друг, за да ме чуе. Акустиката също е добра. Последната дори придава на гласа ми много приятен тембър. - Лицето ви е до входа. Негово копие, искам да кажа. Върху една от картините. Сигурно е съвпадение.
- Не съм забелязала. Прав сте, че е случайност. – делова е като чиновник. Красива е като администратор в пет звезден хотел в Рая. Акустиката в църквата не подминава и нейния глас. Дали пък, когато излезем оттук, няма пак да станем обикновени. Не ми се мисли толкова напред.
- Може да ви е роднина. – гадая – Жената, която е позирала на художника. Но май звучи малко нелепо. Извинете!
- Не се извинявайте. Казахте това, което мислите. И, което искате.
Красноречието ù е напълно достатъчно в момента. Излишно е да ме поглежда.
- Заговорих непозната. Затова се извиних. – отвръщам чинно.
- Страхувате се да не ме разочаровате? – в гласа ù не прозира ирония.
Усмихвам се на въпроса.
- Рядко се страхувам. – държа да го знае. Без да зная, дали тя самата държи на това. - С годините все по-малко. В момента не се боя от нищо. Но да, не ми е безразлично какво си мислите за мен. Не ме питайте защо е така. Определено не е от суета.
- Приличате ми на човек, който рядко се смее. Защо се усмихвате? Присмивате се на някой? На мен? – изрече думите си, извърна се съм мен и приближи. Не много. Може би крачка. Усетих ясно ефекта. На близостта.
- Не ви се присмивам. – гласът ми ме издава. Че мразя ужасно последната крачка. Тази между нас двамата. Която ни дели. Не мога да му издърпам ушите. Просто няколко гласни струни са неспокойни. – Няма причина да се присмивам. На никой. Дори не обичам да се усмихвам. Не ми отива. Знам го. Персонажът ми е по-сериозен.
- Често ли изпадате в подобни ситуации?
- Какви? Да заговарям непознати?
- Не. Да играете роли.
- Рядко се срещам с хора, които да искам да заговоря. И съм направо нелепо бездарен артист.
- Спрях се до вас. Вероятно това ви е провокирало.
- Определено е така. Благодаря! Измъкнахте ме от неловка ситуация, а сега дойде моментът да се отдалеча.
- Много сте изпълнителен за човек, който не играе роли. Ще се слеете с тълпата предполагам?
Тя не иска да се разделяме толкова бързо. Камо ли да се слея с тълпата. Свободно разглежда лицето ми. Не е флирт.
- Ще се слея. – признавам - Тук никой не ме познава. Никого не познавам. Намирам романтика в това да бъда безличен.
- Аз ви познавам, а и вие мен.
- Това не е запознанство. Всичко ще свърши много преди да се опознаем.
- Поне ще знаете името ми, когато се разделим.
- Нямам никаква представа как се казвате.
- София.
Не се отдалечавам. Не понечвам да го направя дори. Сигурно отстрани изглеждам смутен. Да, аз искам тя да знае, че ми въздейства.
- София, това никак не е добре!
- За кого? Кое?
- Не е добре за мен. – отвръщам.
- Не хареса името ми? – знае, че я харесвам дори и без име.
- Вече ми е любимо. Има друг проблем. В начина, по който се движиш. Разсейва ме. В изражението на лицето ти. Привлича ме. В начина, по който изговаряш думите, отправени към мен. Приемам ги лично. Тембърът на гласа ти. Прекалено се вслушвам. Ето защо трябва да се отдалеча. И е време.
Готов съм да се отдалеча. С гръб съм към нея. Нещо отново ме спира. Гласът ù.
- Това усещане реално ли е? – пита София.
- Не знам. Надценяваш ме. – отвръщам спокойно, докато се обръщам отново към нея. - Нужен е талант. За да опиша какво мисля. За да ти отговоря поне отчасти на въпроса. Талант голям почти толкова, колкото на този пред когото стоим.
- Добро ли е или лошо? – интересува се София.
Любопитството ù ме ласкае.
- На всеки влюбен в ренесанса ли си казваш името? – отговарям на въпроса ù с любопитство.
- Не ми приличаш на всеки. А твоето име?
- Твърде е безлично до неговото. – отвръщам. Соча с ръка право пред нас. Към покоите на гения. - В предишния си живот му бях чирак.
- И все пак? – настоява София.
- Името на един роб никого не впечатлява.
- Чий роб си?
- Ако и това ти призная, може би ще стана твой.
Правя крачка назад. Още една. Доволен съм от решението си. По-скоро горд. Отдалечавам се от София. И от гроба на вечно живия.

* * * * *
На върха на селото съм. Седя на пейка в двора на къща с камбана. Подухва лек вятър. Земята около мен е оранжево жълта. Притичват есенни листа през зимата. Стъпвам внимателно. Гледам да не ги нараня.
Сам съм. Филипия разглежда стаите вътре. Тук е спокойно. Тълпите са в града. Там те се редят на опашка да видят Давид. Тук няма много за гледане. Но има какво да почувстваш. Ако можеш. Стига да имаш тази способност. Онова там в града е камък. Тук властва душата.
Гледката от ръба, на който съм застанал, ме превръща в птица. Летя над това място от няколко века. Красиво е. Величествено за мен. Лек съм. Не нося никакви грижи.

Искам да остана на това място завинаги.
Тук съм сякаш изсечен от откровение.
Разхождаме се вече два часа с Вед. Филипия също е с нас. Харесва ù. Пътищата нямат край. И копнежът ми да се слея с тази картина.

* * * * *
Другите са облечени официално. Аз не се постарах. Дънки и тениска. Ресторантът е изискан. Не ме върнаха. Приключих с това. С живота на увита в купища дрехи стоножка. С ровенето в гардероба. Всеки ден. Като къртица. За да бъда забелязан. За да впечатля хора, чиито имена дори няма да запомня. Смятат, че имам проблем с паметта и затова не помня имена. Кимам им утвърдително. Версията ме устройва. Но истината е, че първо забравям хората, а след това имената.
Тук съм не заради лукса. Мястото ми е удобно. За първи път го посещавам. Уморен съм. Денят беше опияняващ. Хубавото предстои. Това си повтарям. Ще пия вино и бързо ще се прибера. Стаята ми е наблизо. Един двор ни дели. И паркингът на хотела. Малката къща, в която сме отседнали е на няколко метра от централната му сграда. В него е и шикозният ресторант.
Закачвам якето си на гърба на стола. Не е за мен вече тази роля. Ще потърся някаква с по-семпъл реквизит. Отказвам повече да бъда безгръбначно. За да не се преродя утре в такова. Как ще продължа да летя, ако се родя, за да пълзя.
Сервитьорът също не го е грижа как съм облечен. Сигурен е, че ще си платя цялата сметка. Прав е. Вероятно излъчвам доверие.
Масата ни е до прозореца. Навън е нощ. Виждам реката и купола на катедралата. Гледката е направо спектакъл. Изкусно дирижиран. Сигурно са нужни много репетиции. Не знам. Не е мой проблем. В публиката съм. Всички светлини на града са събрани под нас и танцуват по двойки. Наистина шеметно представление. Или тази вечер просто съм в отлично настроение.
Добре, че през деня Филипия направи резервация. Всички места са вече заети. Ресторантът на хотела не е голям.
И тук никой не ме забелязва. Удивително е. Ще свикна с това предимство. Може би тази вечер ще прекаля с виното. Съзнанието ми е в екстаз и искам днес и тялото ми да му прави компания.
Филипия седи срещу мен в изящна червена рокля. Тялото и е красиво. Няма спор. Привлече много погледи. И фантазии. Дано ми прости. Външният ù вид изобщо не ми въздейства. Ще пропусна да лайкна този пост.
София е виновна за всичко. Носи ослепителна рокля с голи рамене. Те са мое творение. Аз съм скулптор. Сам ги създадох от мрамор. Прахът от камъка е още по ръцете ми. Но тя блести. Виното вече ме държи за заложник. Мислите ми не пречат на никой. Стои на маса за двама в същия ресторант. Черното ù отива. Кавалерът ù е елегантен.
Филипия натъртва ревниво, че това, което правя не е красиво.
- Кое? – питам.
Наистина съм дълбоко озадачен.
Гледал съм натрапчиво някаква жена. Изключено. Виното вече ми действа и погледът ми се рее абсолютно безцелно.
- Казва се София. – споменавам небрежно.
Споделям ù името на жената, която може би съм погледнал неволно. Вече ù е интересно, дали я познавам. Ако бях на нейно място, нищо нямаше повече да питам. Отвръщам ù, че много бих искал.
- Видях я днес в една църква. – утолявам потребността ù да знае неща, от които ще я боли. - За първи път през живота си. Когато бях много уморен и не пожелах да изляза с теб. Някъде по това време.
- С всички хора ли си толкова откровен? – в гласа ù има доза раздразнение. В тази скъпа рокля изобщо не ù отива да бъде сърдита домакиня с тридесет годишен брак и изпилени от прекалено протакало се нежелано съжителство нерви.
- Предпочитам това. – подхвърлям деликатно миниатюрна доза смъртоносна отрова в пенливата течност на кристалната ù чаша. - Мъжът ти не е откровен с теб и ето къде си ти сега. На хиляди километри и един гигантски оргазъм разстояние от него.
Няма какво да ми отговори. А и не бива. Но не аз започнах този разговор. Не съм ù задал нито един въпрос. Не знам защо предизвиквам желание у хората да ме четат и разглеждат. Особено у жените. Да ми задават въпрос след въпрос. Понякога се чувствам като лексикон.
- Прилича ми на жената от една картина. - споделям на жената в червено на моята маса.
Правя го, защото имам потребност да си говоря с някой за София. Иначе ще отида на нейната маса. Костюмът на кавалера ù е много скъп, но пък аз истински я обожавам. И съм готов да се сражавам. Филипия иска да знае повече за тази картина. Знам само, че вече не рисуват такива. Сигурно го знае. Струвало ù се, че харесвам само едната. Не картината, а жената. Дълбоко се лъже. Влюбен съм и в двете. Е, да. Жената ми харесва малко повече. Прахът от сътворението ù е полепнал по мен. Картината е рожба на друг майстор.
- Приятно ли ти е да ми споделяш всичко това?
Задава ми този въпрос, защото ревнува. Та аз не желая да правя секс със София. Първо искам да я опозная. С Филипия се случи точно обратното. Защото нямах никакви други планове за нея.
Не съм сигурен дали изричам всичко това, но определено тя ми задава страшно много въпроси.

* * * * *
Гледам реката. Виждам и далече след нея. От зимната градина на хотелския ресторант. Закусвам. Държа в ръката си вестник. На първата страница е снимката на Леонардо. Не чета статията. Не сме в добри отношения с него. Заради Микеланджело. Дълга история. На едно вековно пристрастие. Лично мое.
Очертава се прекрасен ден. Моля се да е първият от върволица такива. Пожелавам си го смирено. За да не подразня някой завистник. Макар, че тук не виждам такива.
Денят е слънчев. Не е по мой вкус. Не ме притеснява.
- Кучето ти е невероятно! – гласът на София ме прострелва от упор. В гърба. Преигравам. По-скоро е милувка. - Видях ви да се разхождате в градината.
Моментът е напълно реален. Дори не се обръщам да я посрещна. Струва ми се естествено. Сякаш я очаквам. Милувката.
- Казва се Вед. – отвръщам ù и оставям вестника на стола до мен. – Всички го харесват. И мен покрай него.
- Красиво име. – усмихва се тя.
Застава пред мен. Позволява ми да я огледам. Очите ù искрят особено на дневна светлина.
- Благодаря! – отвръщам.
- Стори ми се, че момичето ти си тръгна?
- Да. Много бърза. На работа е. Не е мое момиче. Има съпруг. А и най-добрият ми приятел е влюбен в нея.
- Затова ли я доведе дотук?
- Тя ме доведе. Без кола съм. Имахме общ път насам.
- Обща спалня също.
- Градът не е евтин. – този път и аз се усмихвам. Обрано.
- Изглеждаше много разстроена.
- Свикнала е да има всичко. Ще ù мине.
- Не може да има теб ли?
- Не може да има този, който смята, че съм. Спестих ù време. Аз също нямам такова.
- Мисля, че ти е обидена заради вчера.
- Вчера бях безупречен. Тази сутрини ù споделих, че плановете ми за живота са различни от нейните. Хората ненавиждат да си искрен, когато не е в тяхна полза. Предпочитат лицеприятната за тях лъжа. Какво се е случило вчера?
- Беше вперил поглед в мен. В ресторанта. Вечерта. Това не може да не я е засегнало.
- Не гледах теб, а през теб. Мислех за теб, но не те виждах. Казах ù, че се казваш София.
- Страхотно. Аз пък не казах на мъжа си как се казваш. Когато ме попита защо ме гледаш така.
- Съжалявам! Ще му се извиня. Не му ли каза, че съм непознат?
- Казах му. Но не бях убедителна. Той си тръгна. Друг път ще му се извиниш. Тук сме по работа. Живеем в Рим. Ти всеки ден ли съжаляваш за нещо?
- Напоследък да. В конкретния случая не. Мъжът ти не е мой проблем, но пък да съм учтив не е порок. Не искам да ти създавам проблеми. Между другото не ми е удобно да стоиш права срещу мен. Ще се изправя и аз. Искаш ли? Виж всички са седнали и закусват. Ние ще бъдем различни. Ще стоим прави и ще разговаряме. Или и ти ще си тръгнеш? Като момичето, което не понася да няма всичко?
- Не искам да те притежавам. И няма да бъда различна на закуска. Ще разговаряме седнали.
- Благодаря!
София седна срещу мен. Сервитьорът веднага приближи. Поднесе ù кафе.
- Турист ли си? – попита ме тя.
- Не. Роден съм тук. Преди векове. В този си живот малко се отдалечих. Дъщеря ми живее тук. Свири превъзходно на пиано. Всеки месец идвам да я виждам. Не летя със самолет. Пътувам до тук с кола. Харесва ми да шофирам на дълги разстояния. Отваря ми се място за размисъл.
- Когато заговори за дъщеря си, изражението ти се промени. Стана различен. Сигурно свири великолепно на пиано?
- Не е заради таланта ù. Не разбирам от музика. Любовта е виновна за всичко. А и тя не е моя дъщеря. Дете е на Доброто. Доброто е планета. Далечна земя. Може би Вселена. Някакъв свят, който изпраща при нас своите посланици. Убеден съм, че тя е точно това. В нея липсва злост, завист, нахалство. Дори, когато е тъжна или наранена, тя пак е в състояние да разсее страданието на някой човек. Призован съм да я пазя. Така изкупувам греховете си. Не се справям добре. Трябва да се променя. В замяна на това, тя ме обича. Когато си тръгвам от нея, имам чувството, че някой с тънък скалпел реже мозъка ми на ситни парчета.
- Бягаш ли от някой? Или от нещо?
- Да. От обкръжението си. Крия се от това, в което то ме превърна. Аз съм един постоянно повтарящ се протяжен ден. Скучен и еднообразен. Там откъдето идвам, имам чувство, че нищо по-различно няма да ми се случи. До края на живота ми. Дори съм мислил да сложа край на това. За да прекъсна зловонното отегчение. Не е приятно да знаеш, че нищо по-различно няма да преживееш до края на дните си. Сякаш живееш в един и същи ден. И той до безконечност се повтаря. Но няма да го направя. Няма да се убия. Заради децата. Ще оставя лошо наследство. Баща самоубиец. Но заради тях ще се променя. Започнах.
София отпи от чашата си. Първо погледнах пръстите на ръцете ù. Тези, с които прикрепя чашата към себе си. Да проследя движението ù с погледа си беше експедиция. Без водач. Самотен изследовател съм. Спрях се на устните ù. Когато отпи. Прииска ми се да съм чаша. Не ми се е случвало да завиждам на предмет.
- Имаш ли време за нещо? – попитах. Искам да ти разкажа нещо, което никой не знае. И никога няма да узнае. Само, ако имаш време?
Погледна ме. Преди да ми отговори. Премисли. Отне ù няколко секунди. Изчаках търпеливо.
- Имам малко време. – отвърна накрая. – Защо на мен?
- Защото не ме познаваш и защото няма да имаш причина да ме предадеш.
- Това ли е истинската причина?
- Не. Прекалено си умна. Няма нужда да я изричам на глас.
- Наистина си добър разказвач. Искам да чуя историята ти.
Погледнах я и тя повторно ме подкани. С поглед. Вдигнах глава нагоре и си поех въздух. Сетне погледът ми се стрелна през прозореца. Над реката, към катедралата и слънчевия воал над града. Да, моментът беше подходящ. Върнах се на лицето на София. Вълшебно е да гледаш очи, в които липсва безразличие. Чувстваш се пълноценен и смислен.
- Имало едно време трима братя. – започнах. - Не били кръвни братя, но се обичали и били неразделни. Къщите им са залепени една до друга. Били заедно от деца. Родителите им също били приятели от дълги години. Винаги казвам, че детството ми е било щастливо. И, когато ме попитат защо, отговарям, че е такова, заради тях двамата - моите братя. Защото ги обичам. Защото бяхме едно цяло. Подкрепяхме се за всичко. Това ни правеше различни и силни. Щастието ни се делеше на три. Никой не дърпаше за себе си повече от това на другия. Проблемите също разделяхме по равно. Неусетно пораснахме. Това не ни раздели. Напротив. Но възрастните трябва да изкарват пари. В това бяхме убедени и тримата. В моята страна да изкарваш честно добри пари е почти невъзможно. Поне ние не знаехме как да го направим. Станахме събирачи на дългове. Бяхме смели и с принципи. А и времето беше подходящо. Спечелихме пари. И популярност. Замогнахме се. Единият ми брат стана политик. Това много ни помогна. Да заживеем още по-охолно. Криминалното досие лесно се трие с пари. Другият обаче се влюби. Дълбоко. Любовта го промени. Заради нея той се отказа от нещата, които вършихме и замина в чужбина. Родиха му се две деца. Връщаше се по веднъж в годината. По-щастлив никога не съм го виждал. На мен също ми се роди дете. Момиче. Жената беше подходяща, но пък аз не. Докарах ги тук. Във Флоренция. За да са в безопасност. При роднини. Аз се върнах при политика. Ожених се за друга. Създадох семейство. Повярвах в нов живот. Роди ми се момче. Започнах да живея в два свята. Миражът, свързан с Флоренция и еднотипното ми ежедневие в България. Между другото там имам хубава къща. И стая с много плочи и книги. Преди две седмици политикът, моят брат, най-добрият ми приятел, дойде изненадващо вкъщи. С жена си. Късно вечерта. Домът ми винаги е отворен за него. Дели ни една ограда. Мислехме скоро да я съборим. Поиска ми услуга. Винаги може да разчита на мен. Имаше нужда от алиби. Жена ми също беше там. Беше блъснал с колата си човек. Заради репутацията си не спрял да помогне. Подминал. Избягал. Ние четиримата, които бяхме в стаята, трябваше да потвърдим, че по това време сме били заедно. Ако случайно се стигнеше до него. Едва ли. Ние сме братя. Неговият грях е и мой. Разделихме се и аз заспах. Свикнал съм да заспивам лесно с греховете си. Практика. Телефонът ме събуди. Същата нощ. Помислих, че пак е политикът. Часовникът показваше три сутринта. Но беше другият. Този, който намери любовта. От няколко дена беше в България със семейството си. Имаше нужда от мен. Отзовах се. Седим трима, един до друг, върху една метална пейка в мрачен коридор и тягостно мълчим. Той с болката си. Аз с тайната си. Жена му тихо плаче в единия край. Чакаме да ни кажат изхода от операцията. Дъщеря им беше пострадала. Седем годишна. Прелестна, с тъмни черешови къдрици. Играела си в махалата с други деца, когато голяма кола я помела. Не спряла. Шофьорът натиснал газта и избягал. Хирургът дойде при нас. Най-добрият. Най-добрият екип, който можехме да си позволим с пари. Малката е в кома. След седмица почина. Брат ми, който намери любовта си, замина. Обгърнат от най-голямата скръб на земята. Едва ли ще го видя повече. Нищо не му казах. В деня, преди да си замина, видях с очите си най-малкия ковчег през своя живот. Прибрах се вкъщи, а жена ми ме посрещна. Не исках да говоря с нея, но тя настоя. Опита се да ме успокои. Каза ми, че нищо не мога да направя. Че трябва да продължа. Не можело да променим случилото се. Нищо не ù отвърнах. Презрях я и се затворих в стаята си. Тази, с грамофона и многото книги. Не знам колко дни там съм кървял. Понякога нощем излизах. През деня ги чувах как с малкия си играят щастливо. Намразих и него. Той е на пет. С нищо не е виновен. Презирам се за това, но той много прилича на майка си. Накрая излязох от стаята. Излязох навън и видях в един ресторант как всички пируват. После тръгнах натук.
София гледаше лицето ми. Сълзите, които се стичаха по него. Само няколко сълзи. Вероятно искаше да ме целуне, за да ме утеши. Това щеше да е най-естествената ù реакция. Вместо това проговори. Гласът ù трепереше.
- Какво мислиш да правиш сега? – попита ме.
- Всеки път, когато идвам тук, правя едно и също. Ритуал. Отивам в Санта Кроче. Стоя пред гроба на Буонароти. Дълго. После отивам в родната му къща. В Капрезе Микеланджело. Обсебен съм. Безвъзвратно. Неизлечимо. И това не искам да се променя. Не търся лек. После се виждам с дъщеря си. Сега всичко ще променя. Ще остана тук. Няма повече да отлагам. Ще живея по-бедно. Вероятно ще напиша книга.
- Писател ли си?
- Разбира се, че не. Бивш събирач на дългове съм. Писателите не изглеждат така. Цял живот попълвам личните си дневници. Пиша истории. Повечето си ги измислям. Но са като истински. Може пък на някой да са полезни един ден...
- Вчера ме излъга, нали? Че си видял лицето ми на картината?
- Да.
- Трябва да тръгвам.
Нищо не казах. София стана и се изправи. Направи две крачки, след което отново се върна към мен. Подаде ми визитка.
- Ако някога напишеш книга, дай ми да я прочета.

Габриела паркира колата си на паркинга пред хотела и излезе от нея. Посрещнах я. Прегърнахме се. Сложих сака в багажника, а Вед се настани на задните седалки. Габриела ми подаде пакет.
- Подарък от дъщеря ти. – каза ми тя. - По нейни сметки, вече имаш нужда от тях.
Отворих го. Вътре имаше два големи тефтера. С кожена подвързия. На корицата имаше релефно изображение, на две ръце как се докосват. Фрагмент от „Сътворението на Адам“. Усмихнах се. В един от най-красивите дни от моя живот.

* * * * *
Християна излезе и приближи към рояла. Поклони се. Цялата зала я аплодираме. Светът придоби съвсем друг облик за мен. Може да звучи прекалено емоционално, но точно това се случва в подобни моменти. Забравям за недостатъците си, които денонощно ме глозгат като пирани, без упойка. Забравям за стотиците си грешки, заради които искам да започна живота си отначало или веднага да умра, за да се преродя и да започна да живея по друг начин. Забравям за планетата ни, потънала в прах и насилие. За душите ни, окъпани в луксозни аромати, направени от нещастието на милиони. За перверзната любов към властта и живеенето с мисъл за безсмъртие. За пластовете поквара, върху които с налудничава усмивка се множим. Забравям за всичко лошо и толкова лесно достъпно. Оставам сам с непреодолимото - Любовта. Да, Християна е Любовта. Избръсвам се, изкъпвам се, слагам най-новите си дрехи, обсипвам се с любимия ù аромат и отивам да я слушам. Правя всичко възможно, за да съм поне един ден достоен за нейната любов. На този свят и на другите, за които предполагам, че съществуват, обичах само нея. Любовта ми към самия мен в сравнение с тази, която изпитвам към нея е като изпарила се капчица дъжд в океана. Християна е любовен вампир. Тя поглъща всичките ми останали видове любов и ги трансформира само в един единствен вид - Любов към нея.