– Не знам защо трябва да идвам с теб, и то с влака? С колата за нула време щяхме да стигнем!
Калина се възмущаваше от внезапното заминаване, но мърмореше на себе си. Знаеше, че възражението ѝ е напразно и майка ѝ няма да си направи труд да ѝ отговори. Но днес Силвия беше необичайно разговорлива.
– Как защо? Време беше да те измъкна от студентския уют и да ми помогнеш. А с влака, защото такава е заръката в писмото!
– Писмо! Получаваш няколко реда на пожълтяла хартия от незнайно кого и с каква цел, и зарязваш всичко. Прави каквото искаш със свободното си време, но не кради моето...
Силвия обаче сякаш не чуваше словоизлиянието на дъщеря си. Вперила бе замечтан поглед през прозореца, докато влакът монотонно пееше песента си по пътя към родната старопланинска природа, към миналото, към спокойствието и хармонията, към чистото и истинско начало. В съзнанието ѝ препускаха безброй мисли и още толкова въпроси. Дали е забравила родното място след толкова години? Дали забързаният и всепоглъщащ голям град не е убил спомена и любовта към бавното и привидно скучно ежедневие на село? По-страшна за нея обаче беше мисълта, че родното ѝ място е забравило босото, палаво и безгрижно момиченце, което тичаше до изнемога из полята, по прашните калдаръмени улици и чукаше от врата на врата, за да чуе поредната история, легенда или да се докосне до миналите занаяти на тревненци. Изгубила ли се е между двата пътя? Скъсана ли е завинаги връзката с най-щастливите години в родното ѝ село? Тепърва предстоеше да разбере.
По целия път Калина рисуваше. Изглеждаше сякаш драска от скука и раздразнение, но който я познаваше, знаеше, че тя създава поредната си творба. Следваше моден дизайн последна година в университета. Наследила бе таланта на майка си, но не и нейното въображение и любов към материята. И нищо чудно откъде извира тази любов и усет – стотици платове и бродерии бяха минали през очите и ръцете на онова малко момиче, което Силвия днес бе тръгнала да търси назад в миналото си. Силвия бе прекарала детството си в Тревненския край, богат на занаяти от векове. Съдбата бе решила днес да се върне за кратко.
След няколко часа път Силвия и Калина стояха на гарата в град Трявна в очакване някой да ги откара до родната къща на баба ѝ. Баба Бона беше отдала целия си нелек живот в грижи за дома и семейството. Съградили бяха с дядо Стою от нищото, с пот на челата и любов в сърцата скромния си дом, в който изкараха дните си заедно. В онези години занаятите по тези земи хранеха многобройната челяд на семействата. Майсторите дърворезбари от векове предаваха опита си на синовете и така им даваха възможност да хванат живота си в собствените си ръце. Красотата и изкуството бяха навсякъде, дълбоко загнездени във всяко кътче, безмълвни свидетели на нелекия бит и борба за по-добро бъдеще на селяните по тези места.
Точно такъв дом очакваше Силвия и нейната дъщеря зад вече поразрушения каменен дувар и тежки дървени порти. Калина се огледа, разтри очи, сякаш не вярваше на онова, което вижда, и някак отегчено запита майка си:
– И целия този път за това? – тя посочи с глава и недоумяващ поглед пустия буренясал двор, старата каменна чешма и запрашените прозорци. – Не знам какво си си мислила, майко, като ме накара да оставя скиците и ревюто в София, за да дойда в това забутано и забравено от бога село! И оново писмо... Няма ли най-накрая да ми кажеш какво толкова пише в него?
– Стига си капризничила! Не е сега моментът! Вуйчо ти разтоварва багажа, нека бъдем благодарни и да му помогнем!
Старата къща посрещна далечните си странни гостенки с топлината на красиво резбовано дърво; лекото проскърцване на ръждясалите панти ги приветстваше за нов живот, а натрупалата се с времето прах по лавиците натрапчиво напояваше и без това застоялия въздух в помещението. Силвия едва се опомни от нахлулите детски спомени.
Годините далеч от дома и семейството ѝ тежаха на плещите. Големият град я погълна, проми представите ѝ за щастие и я изтръгна грубо от майчината прегръдка. На младини тя направи своя избор през майчините сълзи и суровия бащин поглед. Тръгна да осъществи една мечта и повече не се обърна назад. Скъса здравата връзка с родния край и всичко мило и драго в него. Дали се разкайваше, или суровият капитализъм беше убил онова момиче, тя все още не знаеше.
Къщата имаше две стаи на първия етаж, които се затопляха от общ джамал през зимата, а на втория етаж – три стаи и един широк сайвант. Двете жени се настаниха на горния етаж, където всичко напомняше за старите обитатели на къщата – избелели снимки по варосаните стени, прекрасни гоблени, красиво избродирани кърпи за глава, покривки и престилки, големи дървени сандъци и прекрасно изографисана дървена икона на Богородица с Младенеца. Изглежда дървото се е пречупвало с охота в майсторските ръце на домакина, в дърворезбата той бе излял душата си.
Калина потрепери, но не каза и дума. Остави куфара си и побърза да слезе при майка си:
– Ще трябва да се постегне и дворът. Ето там, до чешмата, с баба ти предяхме вълната и я подготвяхме за изплитане на гайтани. По-късно дядо ти закупи един чакрък, по-модерно било! Улесни ни работата, няма спор. Но ми липсваха седенките с другите жени и най-вече с баба ти, чиито истории за възрожденския ни град и силата на българския дух попивах жадно. А отзад беше оборът с овцете, които извеждах сутрин по тъмно още, за да ги паса. После ги оставях на овчарите по склоновете на планината и бързах да се прибера, за да помагам с гайтаните. Гайтанджийството процъфтява през Възраждането по нашите земи. Бабите ни участвали в производството на прекрасните плетени шнурове, за украса на носиите.
– Никога не си ми разказвала за този занаят, майко.
– Е, може би съм го била позабравила с времето или пък съм го потискала с годините, докато гонех висшата мода и тичах по стъпките на големите дизайнери. Не знам...
Тя замълча. Не бяха нужни думи, защото дълбоката въздишка и сведената глава говореха много повече. Тежеше ѝ нещо, което бе таяла дълги години в себе си и бе прикривала зад студения образ на кариеристка от големия град.
– Както и да е! Да видим какво още ни очаква тук.
Нощта за гостенките мина различно. Силвия потъна в дълбок и сладък сън, преуморена от емоции и забравени спомени, а Калина не можа да мигне с часове. Някак неочаквано в нея се загнезди ново усещане – чувството за принадлежност. Макар да не беше пристъпвала прага на тази къща и да не беше преживяла и частица от детството на майка си, а помнеше бегло образите на своите баба и дядо, тази нощ Калина изпитваше чувството, че никога не е напускала този дом. Нещо дълбоко в гърдите ѝ я накара да прекъсне опитите за сън и да се промъкне в другата стая. Някаква сила я отведе направо към стария дървен сандък. Калина отвори тежкия капак и пред очите ѝ се разкриха невиждани до този момент красоти – устояли на времето гиздави и многоцветни гайтани, нежни бродерии, богати шевици. Сърцето на Калина бе запленено от това богатство. Искаше ѝ се да потъне още по-дълбоко и да проследи с пръст началото и края на всяка нишка. А край всъщност нямаше! Те се преплитаха в безкраен танц от цветове и фигури върху бели ризи и престилки.
Утринните лъчи проникнаха през малкото прозорче и завариха Калина заспала над съкровищницата, пазейки ревностно откритото имане. Усещаше се друга, дишаше друг въздух. Скочи и бързо изтича да търси майка си. Не можеше да скрие вълнението си. Срещна нетипичното спокойствие и ведрина на майчиното лице.
– Станало ли е нещо? Защо тичаш? Да не си сънувала кошмар?
– Не, мамо, тази нощ се събудих! Пробудих се, мамо!
– За какво говориш? Добре ли си?
– Мамо, не са ни повикали случайно тук с онова писмо. Тази нощ баба ми показа всичко!
– Баба ти ли? Та тя отдавна... Калина, сънувала си, миличка! Ела да почистим двора и да помислим откъде да започнем с продажбата...
– Не, мамо, няма да продаваме нищо! Не разбираш ли? Баба ни повика, за да ни възпре. Да припомни на теб миналото и детските ти спомени, а на мен да ми покаже бъдещето. То е тук! Има как да възродим този дом, това село и духа на занаята, който е хранел теб и цялото ти семейство. Нали все повтаряш, че ни липсват идеи в дизайна? Не ти харесват платовете, липсвало въображение и традиция. Традицията е тук, мамо, в нашите ръце! Нека покажем на света силата на българката от миналото.
Калина говореше разпалено, почти на един дъх и Силвия нямаше как да не започне да гори в идеята на дъшеря си.
– Да вплетем миналото в настоящето и да го пренесем в бъдещето?
– И то със здрава нишка!
Не трябваха повече думи. Сега беше ред на действията. Изглежда портите към родното не бяха толкова здраво залостени, както си мислеше Силвия. Ключът беше в дълбоко заровения в сърцето спомен. Баба Бона години тъгуваше по изгубената си дъщеря, а гордостта и суровият характер на дядо Стою не позволиха отново да посрещнат детето си в родния дом. Силвия избра неравния и несигурен път на модата в големия град, живот сред вълци, готови на всичко. И може би именно мисълта, че не може да направи крачка назад, я тласкаше с всичка сила напред. Но винаги нещо липсваше. Днес то ѝ се разкри и тя не успя да скрие вълнението и благодарността си, че именно дъщеря ѝ беше предвестник на новото начало.
Семейството не продаде наследството си, стегна къщата, върна ѝ живота, защото първо тя върна техния; отвориха старите сандъци, извадиха на бял свят безценните съкровища. Въодушевени от миналото и убедени, че то ще намери място и в бъдещето, двете жени посветиха месеци в търсене на млади хора в селото и извън него, в които да запалят огъня на своите идеи. Впрегнаха сили и успяха да привлекат жени, които да възродят традициите на възрожденския край и да вплетат изкуството на гайтанджийството с новите модерни тенденции в модата и текстилната индустрия.
Миналото спаси бъдещето, даде му нов живот, нов смисъл да съществува и да се развива, а традициите и старият занаят се възродиха и не бяха забравени.
© Ваня Йорданова Всички права запазени