С пукването на зората Ноа потегли към Воинските хълмове със задачата да съобщи на човешкия народ, който обитаваше тези земи, за решението на Некус Сайф.
Всички добри народи и раси живееха в мир крепен от Кортовия съвет. Планината бе дом на всички им вече векове наред, нямаше смисъл да воюват помежду си. С времето отношението им се бе превърнало в братство, но битките далеч не бяха, нито пък някога щяха да приключат. Стоманено здравият съюз, който цареше в Корт, силно затрудняваше техните врагове, а те определено не бяха малко - орки, огнени дракони, противните тролове, живеещи по пещерите на планината, и още същества, жадни за мъст, кръв и раздор.

Елфът крачеше по малката пътека, оставяйки Руините на мървия град зад себе си.

- Кортов съвет... - измънка под носа си и погледна към лявото си рамо, където тъкмо бе кацнал един млад сокол - ...добре, че си ти, Лиф, иначе щях да си говоря сам като някой луд. - и като махна качулката на кафевия си плащ, преметна дългата си до таза коса през другото си рамо и се покатери на близкото дърво.

От своя страна Ноа Хорн бе горски елф, а сред останалите си събратя неговият вид бе считан за нещо като варварски. Горските не се славеха с голяма дружелюбност, но пък за сметка на това притежаваха изключително изкусни и безспорно впечатляващи воински умения. Безграничната им любов към дивата природа, странните им обичаи и черти - както от нравите и характерите, така и в отношение на външния им вид - издаваха войнствеността им и дивата им буйно-кипяща кръв. Те бяха като пазители на гората, бяха част от нея.

Чертите на Ноа бяха по-резки и не бе чак толкова нежен, като останалите сребърни елфи. За разлика от тяхната снежно бяла кожа, гарвановочерни коси и дълбоки и хладни тъмносини очи, той притежаваше двойно по-дълги червени прави коси, кехлебарени очи и леко матова кожа, имаше по-издължени, силно изострени уши и дори на върха на едното си бе мушнал малка медна халка, бе малко по-висок от обичайния ръст на сребърните и ако не бе строгото му излъчване, чарът му щеше да искри още по силно.

Хорн ловко скачаше, катереше и се плъзгаше от дърво на дърво, а Лиф плътно го следваше.

Като навлезе дълбоко в кортовите гори, започна да отслабва трескавата си скорост, докато спря до една млада плачеща върба и бавно, уморено я доближи. В мига, в който лекия ветрец побутна, тъжно спускащите се към земята клонки, елфът почувства как зелените меки листенца галят с майчина ласка лицето му, усети нежността и необузданата дива красота на заобикалящата го природа... и му дотегна. Дотегна му от силната му любов към гората.

Пътуваше от толкова много време, дори не бе забелязал слънцето, което сега потъваше в западния хоризонт.

Тежко седна под върбата и изтощено се облегна на стъблото й. Постоя известно време със затворени очи, пое си шумно дъх и нежно прокара пръсти по меката влажна трева до себе си. Гората му навяваше спомени за детството и незрялата му младеж, когато те първа започваше живота си на истински воин.

Баща с кралско потекло и неизвестна майка... говореше се, че е син на Торис, богинята на природата. Бе живял векове сред своя народ, бе живял в блага и почести до деня, в който не усети как всичко това го задушава и доскучава. Бе твърде млад и буен, жадуващ за път и приключения, а този живот в застой го побъркваше. Всички тези воински умения сякаш бяха ненужни за един кралски син, животът му бе твърде ценен, за да бъде рискован в някоя по-зрелищна битка. И така... една пролетна прохладна нощ Ноа Хорн, син на Флей Хорн, избяга от своите земи и заедно със своя спътник и верен приятел слънчевият сокол - Лиф, се впусна в дотогава непознатите му гори на Корт и заживя в така жадуваните приключения.

В тези два века, прекарани в скитане из гъстите гори и осъществяване на мечти, принцът бе попаднал на кръвожадна битка близо до Руините на мъртвия град. Не му бе никак трудно да избере на чия страна да се бие и храбро бе скочил там, където боят бе най-ожесточен. Сребърните елфи, чиято страна бе избрал, едва ли някога щяха да забравят пораженията, които той наложи върху враговете им, смайвани от невероятните му войнски умения и ловкостта му, сякаш приемаше боя като някаква игра.

И точно онзи бе денят, в който Ноа срещна Некус Сайф... при доста необичайни обстоятелства.

По време на онази битка, горският елф бе, едва ли не, убит от една магическа мълния, която за сметка на това, че не отне мигновено живота му, бе отворила грозна рана в лявата му ръка, която просто едва ли щеше да спре да кърви, докато магията не постигнеше своето. Лек срещу подобни неща бе познат само на малцина... включително и на Сайф.

Нашият принц бе прекарал две седмици в Руините на мъртвия град с цел - лечението си. Две седмици, които бяха решаващ период за дългия му елфически живот.

Бе проумял колко е имал нужда от внимание, разговори и братя. Мъртвият град така му напомняше за всичко, което бе оставил зад гърба си, но за разлика от сребърните елфи, неговият народ знаеше за благородническата кръв, течаща във вените му. Знаеше го и Сайф...

В Корт единствените елфически раси бяха горските и лунните, ала отношенията им не бяха чак толкова блестящи. Единственото общо между тях бе, че са елфи, всичко друго - нрави, характери, външност - бе коренно различно.

Ноа бе типичният представител, но за разлика от народа си, той не хранеше неприязън към лунните си събратя и след като те бяха изцелили, както телесните така и, до една степен, душевните му рани, горският принц спокойно бе признал, че никак не му се ще да напусне.

И така... от онзи ден Хорн бе станал почитен гражданин на Лунния град.

Спомените си отидоха и той заспа.