ПРИСЪДАТА

      Панелният комплекс е толкова зловещ, че дори и порутената къщичка, с някакви остатъци от дворче, оставена по недоразумение на изживяване, изглежда като оазис в пустиня. Забравиха да я съборят и тя остана необитаема. Бавно, но неумолимо запустява. В тая гротескна среда, хората са се отчуждили и се разминават като сенки. Нищо не ги интересува и никой не се учуди, че един ден коминът на къщата запуши.

      Там се бяха настанили бездомни клошари.

     Жена, която приличаше на плашило и мъж, като изваден от архивен филм.     Дрехите им вероятно бяха от кофите за боклук.

      Движеха се из комплекса безмълвни и самотни, като приведения. Неотстъпно, ги следваше бездомно куче. Тримата станаха неизменна част от пейзажа. Сред запустението и буренаците изглеждаха незабележими. Светът не съществуваше за тях, извън кофите за боклук. С часове ровеха из тях и, от време на време, тъпчеха по нещо в торбите си. Понякога проблеми им създаваха циганите, които също тършуваха, но срещу тях реагираше само кучето, като грозно се озъбваше.

        И толкова.

       Разминаваха се, но в такива дни, самотниците се прибираха с празни торби и най-много да влачеха по някой прокъсан кашон.

     Дните се търкаляха, времето се менеше, а според него се променяше и комплексът. Оживяваше при свястно време и запустяваше при лошо. Променяха се и клошарите. Когато валеше, се замятаха с опърпани, прокъсани мушами и съвсем заприличваха на призраци. Често се покриваха заедно, като с по една ръка държаха краищата, а с другите ровеха из кофите.

       Сливаха се и не се разбираше един ли са или двама.

       Може би затова и никой не разбра, кога останаха само мъжът и кучето.

       Пак обикаляха по цял ден и като че ли нищо не беше се променило. Бяха като застинали във времето. Само при по-внимателно вглеждане, можеше да се забележи, че походката и стойката на клошаря се изменят. Имаше тежки увреждания на прешлените и беше подвластен на времето. При хубаво време ходеше изправен, макар и внимателно, но при лошо се прегърбваше и изглеждаше като препариран. Често спираше някъде из пущинака и стоеше дълго неподвижен и безмълвен. В черните си дрехи изглеждаше като дънер на отсечено дърво. Изтърбушеното бомбе, с широка периферия, наподобяваше на гъба, поникнала на главата му. Не помръдваше.

        Рядко, внезапно, като че ли да отпъди нещо неприятно, рязко замахваше с ръка и веднага конвулсивно се свиваше. Реакцията му беше като при лош сън. При особено лошо време изобщо не излизаше. Клякаше пред къщата и с часове стоеше неподвижен. Само от време на време погалваше кучето с ръката си, която не сваляше от главата му. И пак пълно мълчание. Отстрани човек можеше да го вземе за ням.

        Двамата сякаш живееха извън този свят и в друго време.

       Един мрачен, студен и потискащ ден, клошарят беше излязъл пред къщата. Стоеше на парчето асфалт пред нея, в гротескно театрална поза, заканително размахваше ръка и сипеше тежки, грозни обиди към някого, който вероятно беше зад храсталака и затова не се виждаше.

      Оня, дето го беше ядосал, беше негодник, серсемин, простак, говедо. Спираше за малко, колкото да си поеме дъх, замахваше заканително с ръка и отново същите обвинения.

      Това продължи доста време, но никой не му отговаряше. Градусът на гнева се вдигаше. Към обвиненията се прибавяха и въпроси. Изричаше ги на пресекулки с задавен от яд глас:

      -Кой си? Какво си? Кой ти дава право? Как можа? А? Кажи бе, как се гони човек?

     Спря за малко, направи опит да се изпъчи, но нещо го сряза отзад, в кръста и той гротескно се сви. Сложи ръката си отзад, понадигна глава и пресекливо, задавен от гняв извика:

      -Как се гони жена бе? Как? Ти знаеш ли какво е жена?

      Прекъсване за малко и пак…

      -Как? Знаеш ли, какво е къща без жена?

      Замълча, попристьпи, замахна с ръка, като че ли отсече нещо и отново извика:

      -Къща без жена е като ден без слънце!

      След тоя вик, рязко се сви и като че ли смали.

      Изправи се бавно, внимателно, като повтаряше:

      -Като ден без слънце, като ден без слънце…

      Обърна се и тръгна към къщата.

      Гласът затихваше и вече се чуваше само.

      -Без слънце, без слънце...

      Пристъпи прага и влезе вътре.

      Сам!

      Отпред нямаше никой!

      Само един мрачен, студен, облачен ден....

      Беше се осъдил!

      Влезе да изтърпи присъдата.

      След него провлече крак и кучето.